Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (74)

Кери Новак в осмото бягане

След зрелищното фиаско със седмото място в компанията на съперници от първа група Кутамандра бе оставен да си почине през летния сезон. Когато се завърна на пистата, отново го яздеше Кери — четири бягания, с три победи и едно трето класиране.

Сега самата тя набираше популярност.

 

 

За Клей ежедневието бе поделено между радиото, руслото, града и Окраището. Негови другари бяха безмълвността на Аману и историите, които баща ни му бе разказал — защото онази нощ, когато бе попитал за „Робите“ и „Давид“, двамата бяха останали в кухнята до сутринта; разговаряха и пиха кафе. Майкъл му бе разправил за календара. Емил Затопек, Айнщайн и всички останали. За момичето, което бе стъпкало космическия кораб на едно малко момче и бе седяло на първия чин по английски, момиче с дълга чак до кръста коса.

Не бе така изчерпателен откъм детайли като Пенелъпи — не умираше, така че не би си го причинил — но усилията му бяха истински и чистосърдечни.

— Не зная защо никога не съм ти разказвал всичко това — рече той.

— Щеше — отвърна Клей — ако беше останал.

Не бе искал да го жегне — само имаше предвид, че по онова време не е бил достатъчно голям за тези истории.

А и ето че сега ми ги разказваш.

Сигурен бе, че Майкъл го е разбрал.

Беше се зазорило, когато заговориха за „Давид“ и за „Робите“, останали във вечния плен на мрамора.

— Тези усукани, изтерзани тела — бе казал Майкъл — мъчещи се да се изтръгнат от камъка. — Не се бе сещал за тях от десетилетия, ала по някакъв странен начин те никога не си бяха отивали. — Бих умрял да постигна величие като това на „Давид“ някой ден, дори и само за миг. — Той се взираше в очите на момчето пред себе си. — Но зная, зная…

Клей го прекъсна.

Думите зашеметиха и двамата, но трябваше да бъдат изречени.

— Живеем живота на „Робите“.

Мостът бе всичко, което имаха.

 

 

Една седмица в средата на януари в планините заваля и Аману отново потече. Виждаха как надвисналото небе слиза към тях. Стояха на моста — единият на скелето, другият — на масивното дървено кръжило, а тресчиците дъжд се забиваха в земята наоколо.

— Може да отнесе всичко.

Клей бе притихнал, но уверен.

— Няма.

Беше прав.

Нивото на водата достигна едва до пищялите им.

Реката още тренираше.

Загряваше в стил „Аману“.

 

 

През март в града закипя подготовката за есенния карнавал и този път състезанията от първа група бяха нейни.

Кутамандра.

Осмото надбягване на „Ройъл Хенеси“ на Светли понеделник.

Гонка за Купата „Джим Пайк“.

 

 

Естествено, Клей си дойде за дългия уикенд, но преди това бе направил още нещо.

Бе отишъл до едно дюкянче за ключарски, обущарски и гравьорски услуги, което се намираше на „Посайдън Роуд“. Вътре бе посрещнат от старец със снежнобяла брада, като Дядо Коледа в гащеризон. Когато видя запалката, той каза:

— Спомням си я. — И поклати глава наляво-надясно. — Да, тя е, „Матадор в петото бягане“. Момиче… Странен избор за надпис върху запалка — поклащането премина в кимане. — Но беше много мила. — Той подаде на Клей лист и химикал. — Пиши четливо. Къде го искаш?

— Всъщност надписите са два.

— Дай да видим. — Старецът издърпа прозрачната хартия. — Ха! — Кимането отново премина в поклащане, този път енергично. — Вие, хлапета, напълно сте откачили. Знаете ли изобщо кой е Кингстън Таун?

Дали знаеха кой е Кингстън Таун…

— Може би — отговори Клей. — Нека „Кери Новак в осмото бягане“ да дойде под първия надпис, а вторият — да отиде от другата страна.

Дядо Коледа се усмихна, а усмивката му премина в смях.

— Добър избор. — Само че прозвуча не като „хо-хо-хо“, а като „хе-хе-хе“. — „Кингстън Таун не може да победи“, а? Това пък какво ще рече?

— Тя ще разбере — каза Клей.

— Е, това е важното.

И старецът се зае за работа.

 

 

Когато излезе от дюкянчето, го порази една мисъл.

Още откакто за пръв път бе заминал за Аману, планираше парите — рулото банкноти, дадено му от Хенри — да бъдат използвани единствено за строежа на моста. Но сега си даде сметка, че част от тях винаги е била предназначена точно за това. Бе похарчил всичко на всичко двайсет и два долара.

Когато се прибра на „Арчър стрийт“ 18, Клей остави тлъстата пачка на леглото отсреща.

— Благодаря ти, Хенри — прошепна той — задръж останалото. — Мислите му се отправиха към „Бърнбъро Парк“ и към онези недовъзмъжали момчета. После се обърна и тръгна към гарата.

 

 

В ранната утрин на Велика събота, два дни преди състезанието, Клей се събуди по тъмно и се изправи в леглото. Погледът му потърси Аману. После седна на ръба на кревата с дървеното сандъче в ръце. Извади всичко, с изключение на запалката и пъхна при нея предварително сгънатото писмо.

Бе го написал предната вечер.

* * *

Вечерта двамата лежаха един до друг на Окраището и Кери му разказа за предстоящото състезание.

Същите указания.

Пришпори го с всички сили.

Пусни го да тича.

После се моли и го изведи до победа.

Беше напрегната, но тази нервност бе здравословна.

Малко преди да се разделят, тя го попита:

— Ще дойдеш ли?

Той се усмихна към набъбналите звезди.

— Разбира се.

— А братята ти?

— Разбира се.

— Знаят ли за това? — каза тя и имаше предвид Окраището. — Ами за нас?

Досега никога не му бе задавала подобни въпроси, но Клей беше уверен в отговора.

— Не. Само, че винаги сме били близки.

Кери кимна.

— Хей, трябва да ти кажа… — Той направи пауза. — Има и още нещо… — Този път съвсем замълча.

— Какво?

Въпреки че остана неподвижен, Клей някак си се отдръпна.

— Не, нищо.

Но бе твърде късно, защото тя вече се бе повдигнала на лакът.

— Хайде де, Клей, какво има? — Пресегна се към него и го смушка.

— Ау!

— Кажи ми. — Сега Кери се приготви за нова атака, точно между ребрата, и веднъж това вече се бе случвало, в едни все още непридошли води. Тогава обаче нещата бяха завършили зле.

Но тъкмо в това бе прелестта й, истинската й прелест, защото, забравете за кестенявите коси и морското стъкло — тя бе готова да поеме риска повторно. Щеше да заложи смело и да го стори само заради него.

— Кажи ми или пак ще те ударя — заяви Кери. — Ще те гъделичкам до смърт.

— Добре! Добре…

И Клей го каза.

Каза й, че я обича.

— На лицето си имаш петнайсет лунички, но трябва наистина да се загледаш, за да ги видиш… и още една — ето тук долу. — Той докосна местенцето на шията й. Когато понечи да отдръпне ръката си, тя се пресегна и улови пръстите му като в капан. Отговорът й бе в начина, по който го погледна.

— Не — каза тя — не я отмествай.

 

 

По-късно, много по-късно, не тя, а Клей се изправи пръв.

Този път той се претърколи, взе нещо и го сложи на матрака до нея.

Бе увито в конния бюлетин.

Ковчежето със запалката.

Подарък в подаръка.

И писмо.

ДА СЕ ОТВОРИ В ПОНЕДЕЛНИК ВЕЧЕРТА.

 

 

В понеделника след Великден тя бе на последната страница на вестника: момичето с кестеняви коси и върлинестият като метла треньор, а помежду им — тъмнокафявият кон.

Заглавието гласеше: ЧИРАКЪТ НА МАЙСТОРА.

По радиото пуснаха интервю с Макандрю, взето предишната седмица, в което го разпитваха за избора му на жокей. По думите на журналиста всеки професионалист в страната бе готов да язди Кутамандра, стига да му бъде предоставена подобна възможност, на което треньорът бе отговорил просто и непреклонно:

— Ще се доверя на чирака си.

— Да, тя действително е многообещаващ талант, но…

— Нямам желание да отговарям на подобни въпроси. — Гласът му бе съвършено сух. — През пролетта веднъж я сменихме в състезанието за „Сънлайн-Нордърли“ и видяхте какво се случи. Момичето познава коня както никой друг, нямам какво повече да ви кажа.

 

 

Понеделник следобед.

Надбягването бе в четири и петдесет. Пристигнахме в три часа и платих входната такса. Когато се спряхме до букмейкърите и заизваждахме пари, Хенри измъкна пачката и многозначително намигна на Клей.

— Спокойно момчета, оставете на мен.

След като залогът бе направен, петимата си запроправяхме път напред, подминахме Членовете и се заизкачвахме между редовете със седалки на Изметта. И двете трибуни почти се пръскаха по шевовете. Намерихме си места чак на най-горния ред.

Към четири часа слънцето започна да преваля, но продължаваше да е все така бяло.

Около четири и половина, когато Кери вече се намираше в предстартовия падок — стоеше там застинала като статуя — то бе започнало да жълтее и грееше откъм гърбовете ни.

Макандрю стърчеше в костюма си сред хаоса от багри, шум и движение. Не й каза нито дума, само сложи длан върху рамото й. Пийти Симс, най-добрият му коняр, също бе при тях, но не той, а треньорът я повдигна до широкия гръб на Кутамандра.

Кери препусна в лек тръс.

 

 

Още при даването на старта множеството скочи на крака.

Сърцето на Клей излетя през вратичката си.

Направляван от ездачката си, тъмнокафявият кон се откъсна напред още в първите метри.

Цветовете на екипа й: червено, зелено и бяло.

— Както се и очакваше — информира ги коментаторът на терена — но това не е обикновено трасе, нека видим какво ще ни покаже Кутамандра… Да видим на какво е способна младата жокейка… Червен център ги следва, три дължини по-назад.

Наблюдавахме напрегнато изпод козирката на трибуната.

Конете препускаха под слънчевата светлина.

— Господи! — каза мъжът, застанал до мен. — Води ги с пет дължини.

— Хайде, Кута, голямо кафяво копеле такова!

Това, мисля, бе Рори.

На завоя конете почти се изравниха.

Щом излезе на правия участък, Кери препусна още по-устремно.

Два коня — Червен център и Диамантена игра — се откъснаха от групата и възгласите на въодушевената тълпа ги пришпориха към финиша. Дори и аз виках. Дори Томи. Ами крясъците на Хенри и Рори! Всички ревяхме с пълно гърло за Кутамандра.

Какво правеше Клей през това време ли?

Там беше, между нас. Беше се покачил на седалката.

Не помръдваше.

Не издаваше звук.

Насочвайки Кутамандра само с поводи и пети, тя премина финиша.

Две дължини, момиче и морско стъкло.

Кери Новак в осмото бягане.

Беше изминало много време, откакто бе седял на покрива за последно, но тази вечер отново бе там, замаскиран сред керемидите.

Кери Новак обаче го забеляза.

Когато малко по-рано си дойде заедно с Катрин и Тед, тя се позабави за миг на верандата. Вдигна ръка за поздрав към него, почти мимоходом.

Победихме, победихме.

После влезе.

Скъпа Кери,

Ако си направила каквото трябва (а аз зная, че си), когато четеш това писмо, вече си си у дома, а Кутамандра е победил. Отвяла си ги още на първия фърлонг. Знам, че точно такова яздене ти харесва. Винаги си обичала конете, които препускат начело. Веднъж ми каза, че те са най-смелите.

Виждаш ли? Помня всичко.

Помня какво каза първия път, когато ме видя:

На онзи покрив има някакво момче.

Понякога си правя препечени филийки само за да напиша името ти в трохите.

Помня всичко, което си ми разказвала за града, в който си отрасла, за майка ти, баща ти и братята ти — всичко. Помня думите ти: „Е? Не искаш ли да научиш моето име?“. Това бе първият ни разговор, на „Арчър стрийт“.

Толкова често ми се иска Пени Дънбар да беше жива просто за да можеше да си поговориш с нея и тя да ти разкаже някои от историите си. Щяхте да седите в кухнята ни с часове… Щеше да се опита да те научи да свириш на пиано.

Както и да е, искам да задържиш запалката.

Никога не съм имал много приятели.

Имам само братята си и теб, това е.

Добре, спирам дотук, само ще добавя, че ако по някакъв малшанс Кутамандра не е спечелил, ще има и други дни. С братята ми сигурно ще сме заложили малко пари, но не на коня.

С обич,

Клей

И знаете ли, понякога си представям.

Харесва ми да си мисля, че в онази последна вечер Кери е прегърнала родителите си и че Катрин Новак се е чувствала щастлива, а баща й е бил извън себе си от гордост. Виждам я в стаята й — бархетната й риза, джинсите, ръцете й. Виждам как държи запалката, чете писмото и си мисли, че Клей наистина е голяма работа.

Колко ли пъти го бе препрочела? Чудя се.

Не зная.

И никога няма да узная.

Зная единствено, че тази вечер тя бе излязла от дома си и съботното правило бе нарушено.

Събота вечер на Окраището.

Не понеделник.

Никога в понеделник.

Къде беше Клей ли?

Клей трябваше да е отпътувал обратно.

Онази нощ трябваше да се намира във влака, на път към Силвър, към Аману, за да дострои моста, да стисне ръката на баща ни — но и той, той също бе на Окраището и тя дойде при него с шумоленето на нозе.

А ние?

Ние нищичко не можем да сторим.

Единият пише, другият чете.

Не е във властта ни да направим каквото и да било, освен аз да ви разказвам, а вие да си представяте.

И за момента така ще я караме.