Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (88)

Матадор срещу Дама купа

И за пореден път ето какво се случи по-нататък.

След срещата с Аби Хенли, когато тя бе изрязала първата страница на „Каменоделецът“, Клей и Кери нямаше как да знаят какво значение щеше да добие книгата за двама им. В началото тя бе просто още един жалон, зараждането на ново начало, трасиращо месеците, които се вливаха и оттичаха покрай тях.

Напролет и двамата се завърнаха на хиподрума: Матадор и Дама купа.

Лятото дойде с болката от очакването заради предупреждението, което Макандрю бе отправил към Кери.

Трябваше да отсече изсъхналото дърво и Клей щеше да се погрижи да го стори. Щеше да си състави план.

 

 

В промеждутъка, както можете да се досетите, единствената постоянна величина — онова, което им бе по-скъпо от всичко — бе книгата за Микеланджело, когото тя нежно наричаше скулптора, художника или любимото му: четвъртия Буонароти.

Продължаваха да се срещат на Окраището.

Лежаха и четяха глава след глава.

Бяха се заредили с фенерчета и резервни батерии.

За да предпазят започналия да избелява матрак, Кери донесе огромно полиетиленово покривало. На тръгване го опъваха върху леглото, като старателно го подпъхваха от всички страни. По пътя към вкъщи тя го хващаше под ръка. Бедрата им се докосваха едно в друго.

* * *

През ноември историята се повтори.

Дама купа беше просто недостижима.

На следващите две състезания Матадор бе дал всичко от себе си, но бе завършил след последните. Имаше обаче още един шанс — в началото на декември в града щеше да се състои едно последно бягане от първа група и Енис Макандрю започна да подготвя коня. Смяташе, че напоследък се бе представял зле, защото не е бил в нужната форма. Това беше състезанието, което треньорът чакаше. Името му беше необичайно — не съдържаше „гвинеи“, „купа“ или „приз“ — казваше се „Парад за Деня на света Анна“. Щеше да е последното състезание на Матадор. Петата гонка на „Ройъл Хенеси“, 11 декември.

 

 

През този ден правиха нещата, които тя обичаше.

Заложиха един долар за победа на Матадор.

Кери помоли един от почесващите се задници да пусне талона.

Той го направи, но им каза през смях:

— Знаете, че Матадор няма никакъв шанс, нали? Състезава се с Дама купа.

— Е, и?

— Никога няма да победи.

— Така са казвали и за Кингстън Таун.

— Матадор не е Кингстън Таун.

Сега обаче тя го постави на място.

— Защо ли изобщо си губя времето в приказки с теб? Колко пъти си печелил напоследък?

Мъжът отново се засмя.

— Не много. — Той прокара ръка по обраслите си с бакенбарди бузи.

— Така си и мислех. Даже нямаш достатъчно мозък да излъжеш. Но все пак — и тя се ухили — благодаря, че пусна талона вместо мен.

— Няма проблем — рече той, но точно след като се разделиха, подвикна след тях още веднъж. — Ей, може пък и да успя да ме убедиш!

 

 

Този следобед навалицата бе най-голямата, която бяха виждали някога, понеже Дама купа също заминаваше — на поредица от състезания в чужбина.

Трибуната беше почти претъпкана, но успяха да намерят две места и седнаха да наблюдават как Пийти Симс прави обиколки с Матадор в предстартовия падок. Макандрю, естествено, изглеждаше вкиснат. Но това си беше напълно в реда на нещата.

Преди старта Кери го хвана за ръка.

Клей извърна поглед настрани и каза:

— Успех.

Тя стисна дланта му, но миг след това я пусна, защото, щом конете излетяха от вратичките, тълпата скочи на крака, хората закрещяха и тогава нещо се случи.

Конете навлязоха в завоя, но нещо не беше както трябва.

Когато Дама купа се устреми напред, Матадор, в черно и злато, удържа темпото й и запрепуска редом с нея, глава до глава — което значеше много, защото нейният разкрач бе далеч по-широк. Когато тя увеличи скоростта, той някак си успя да продължи да препуска наравно с нея.

Под козирката на трибуната се възцари отчаяние.

Почти ужасено, множеството крещеше дрезгаво за Дама купа — това не беше възможно, не можеше да се случва.

Но се случваше.

Когато пресякоха финалната линия, изходът от надбягването опираше до положението на главите им.

Изглеждаше, че Матадор е победил, и тишината, която бе повяла над тълпата, го потвърждаваше.

Кери погледна към Клей.

Хвана ръката му в своята.

Луничките й като че щяха да експлодират.

Той победи.

Помисли си го, но за щастие не го изрече, защото това бе най-великото бягане, което някога бяха гледали или на което бяха ставали съпричастни от трибуните, и в мисълта за това имаше много поезия.

Толкова близо, толкова близо и — нищо.

Фотофинишът бе категоричен.

Дама купа бе спечелила с едни ноздри.

 

 

— Ноздрите й, проклетите й ноздри! — възкликна Пийти по-късно в конюшнята, но този път Макандрю се усмихваше.

Като видя колко наранена и умърлушена е Кери, той се приближи към нея и я заизмерва с очи. Почти като преглед преди старта. Мина й мисълта, че като нищо може да провери и краката й.

— Какво, по дяволите, ти става? Конят още е жив, нали така?

— Трябваше той да победи.

— Я, стига, трябвало! Това беше нещо невиждано… феноменално бягане — и сега той я накара да го погледне, да срещне непреклонните му сини очи на бостанско плашило. — Освен това някой ден ще спечелиш състезание от първа група заради него, ясно?

Началото на нещо като щастие.

— Да, господин Макандрю.

 

 

Не след дълго Кери Новак, момичето от „Гелъри Роуд“, щеше да започне сериозното си чиракуване. Започваше от 1 януари.

Оттук нататък щеше да работи кажи-речи денонощно.

Нямаше да има време за нищо и никого.

Сега щеше да язди, да има повече тренировки и открити изпитания на хиподрума и щеше да започне да се моли, макар и тайничко, да започнат да я пускат на състезания. Още от самото начало Макандрю й бе казал:

— Ако ме тормозиш, нищо няма да получиш.

И Кери с радост щеше да навежда глава, да си затваря устата и да си върши работата.

 

 

Клей от своя страна бе твърдо решен.

Знаеше, че Кери трябва да се откаже от него.

И той можеше да я накара да стои надалеч.

Вече бе планирал да поднови тренировките си, по-сериозно от всякога, а Хенри бе готов да поеме щафетата от Рори. Една вечер се качиха на покрива и Мис Януари бе посветена в целия замисъл. Щяха да се снабдят с ключ от блока на Нужника и да подновят традицията на състезанията на „Бърнбъро“. Този път в плановете влизаха пари и много залагания.

— Съгласен? — попита Хенри.

— Съгласен.

Стиснаха си ръцете и всъщност този жест беше съвсем на място, защото Хенри също се разделяше с нещо — с жената с великолепната анатомия. Незнайно по каква причина, но бе решил да го стори.

Сгъна я и я сложи да легне върху наклонения, покрит с керемиди скат на покрива.

 

 

Вечерта на 31 декември Кери и Клей отидоха на „Бърнбъро“. Направиха една обиколка на пистата, която напомняше за лунен пейзаж.

Трибуната бе погълната от адския огън на залеза — ад, в който човек с радост би влязъл.

Стояха един до друг. Клей се вкопчи в щипката.

После бавно я извади от джоба си.

— Време е да ти разкажа — рече той и й разкри абсолютно всичко, всичко за онези води, които неизменно щяха да прииждат. Стояха на десет метра от финиша и тя го слушаше мълчаливо, стиснала щипката през дланта му.

След като й разправи цялата история, Клей каза:

— Сега виждаш ли? Виждаш ли? Откраднах си тази година, макар че не я заслужавах. Една година с теб. Не разбираш ли, не можеш да останеш с мен, не можеш!

Той обърна поглед към избуялия тревен терен, към тази джунгла, и си помисли, че след изповедта му няма място за спорове, но Кери Новак не можеше да бъде победена току-така. Не — конете можеше да губят, но не и Кери, и проклета да е заради това, но въпреки всичко пак заслужава да я обичаме, защото ето какво стори после.

 

 

Обърна лицето му към себе си и го обхвана в шепи.

Взе щипката и я задържа в дланта си.

Бавно я вдигна към устните си.

После каза:

— Господи, Клей, ти, бедно хлапе, ти, бедно момче, ти, бедно хлапе… — Трибуната възпламени косите й. — Аби Хенли беше права за теб — каза, че си красив — нима не го виждаш? — Бе лека, но и изпълнена с вътрешна мощ. Бе способна да вдъхва живот със силата на молбите си. Болката в яснозелените й очи. — Нима не разбираш, че никога няма да те оставя, Клей? Не разбираш ли, че никога няма да си тръгна?

Клей изглеждаше сякаш щеше да рухне.

Кери го обгърна плътно.

Притисна го в обятията си и му зашепна и той почувства всяка костица в тялото й. Тя се усмихва и плака, и пак се усмихва.

— Идвай на Окраището. В събота вечер. — Целуна го по шията и думите й се отпечатаха дълбоко в него. — Никога няма да те оставя, никога.

И точно така ми се иска да си ги спомням — там, на стадиона.

Представям си как тя го притиска към себе си.

Едно момче, едно момиче и една щипка.

Виждам пистата и онзи пожар зад гърбовете им.