Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (19)

Убиецът в джоба му

Някога Пенелъпи бе прекосила светове, а сега Клей премина през оградата.

Пресече тесния път между Окраището и къщата, на мястото, където коловете бяха призрачно сиви. Те бележеха дървената порта, която бяхме поставили, за да може Томи да вкарва и да изкарва Ахил. След като се озова в задния двор, Клей се благодари, че не му се беше наложило да прескача — утрините след съдбовни събития и така бяха ужасни, а следващите няколко секунди щяха да са решаващи.

Най-напред направи слалом между купчинките изпражнения на мулето.

След това си проправи път и през лабиринта от кучешки фъшкии.

Виновниците още спяха: единият — прав в тревата, а другият — проснат на слънце на дивана на верандата.

В кухнята ухаеше на кафе — бях го изпреварил и явно не само в това отношение.

Сега беше негов ред да си поеме последствията.

В момента закусвах на верандата отпред, както обичах да правя от време на време.

Стоях до дървения парапет в компанията на препеченото небе и студения корнфлейкс. Уличните лампи все още светеха. Пощенската кутия на Рори се търкаляше на моравата.

Когато Клей отвори входната врата и застана на няколко крачки зад мен, аз най-невъзмутимо продължих да дояждам закуската си.

— Пак пощенска кутия, за бога.

Той пусна усмивка, беше нервен, усетих го — но стига толкова любезности.

В крайна сметка бележката с адреса се намираше в джоба му — добре си бях поиграл да я залепя.

Отначало продължих да стоя неподвижно.

— Значи е у теб?

И отново усетих, този път — как кимна.

— Реших да ти спестя ровенето в боклука. — Лъжицата ми издрънча в купата. Няколко капки мляко прескочиха през парапета. — В джоба ти ли е?

Ново кимване.

— Смяташ ли да отидеш?

Клей ме наблюдаваше.

Наблюдаваше, но не продумваше, а аз — както често ми се случваше напоследък — се мъчех някак си да успея да го разбера. На външен вид двамата с него си приличахме най-много, но аз все още бях половин глава по-висок. Косата ми беше по-гъста, а тялото — по-масивно, но това се дължеше единствено на няколкото години в повече. Докато аз работех на ръце и крака върху килими, дъсчени подове и бетон, Клей ходеше на училище и правеше обиколките си. Спазваше режима си от коремни преси и лицеви опори, беше стегнат, приличаше на изпъната струна, мършав. Сигурно би могло да се каже, че представлявахме различни версии на едно и също нещо и това си личеше най-вече по очите. В зениците им пламтеше огън и нямаше значение какъв беше цветът им, защото този огън беше всичко.

Усмихнах се, макар и горчиво.

Поклатих глава.

Уличните лампи примигнаха и угаснаха.

Бях задал въпроса, който трябваше да бъде зададен.

Сега оставаше и да кажа онова, което трябваше да се каже.

Небето се разшири, къщата се изопна.

Не се приближих до него, не замахнах, не го заплаших.

Изрекох една-единствена дума:

— Клей.

По-късно той ми каза, че тъкмо това го беше стреснало най-много: спокойствието.

В мига, в който се бе разнесъл странно мелодичният звук на собственото му име, вътре в него бе отекнало нещо — някакъв камбанен звън. Той непоколебимо беше изтрополил от гърлото в гръдната кост и най-сетне — в белите дробове, и тъкмо тогава утрото се бе лиснало над улицата. Къщите на отсрещния тротоар стърчаха дрипави и умълчани, като банда биячи, очакващи една моя дума. Знаехме отлично, че нямам нужда от помощта им.

Секунда-две по-късно свалих лактите си от парапета и сведох поглед към рамото му. Можех да го попитам как върви училището. Как е даскалото? Но и двамата знаехме отговора. Тъкмо аз ли, измежду всички хора, щях да му казвам, че не трябва да напуска училище? Та аз самият не завърших.

— Можеш да си тръгнеш — казах. — Не съм в състояние да те спра, но…

Останалото увисна във въздуха.

Изречение, което беше толкова трудно да се довърши, колкото и да се изпълни заканата — и това в крайна сметка беше самата истина. Има ли заминаване, има и завръщане. Щом бъде извършено престъпление, трябва да се понесе наказание.

Да се завърнеш и да ти позволят да останеш.

Две съвсем различни неща.

Можеше да си тръгне от „Арчър стрийт“ и да предаде нас, своите братя, заради човека, който ни бе напуснал — но дойдеше ли си у дома, трябваше да мине през мен.

— Важно решение — казах още по-недвусмислено и вече не на рамото му, а право в лицето му. — И предполагам, с адски тежки последствия.

Клей се вгледа най-напред в мен, после някъде надалече.

Взря се в отрудените ми китки, в ръцете, в дланите, в шийната вена. Забеляза неохотата в кокалчетата ми, но и волята да доведа нещата докрай. И най-важното, видя онзи огън в очите ми, които въпреки всичко не спираха да го умоляват:

Не ни оставяй заради него, Клей.

Не ни напускай.

Ако го сториш обаче…

Работата е там, че напоследък съм напълно убеден.

Клей знаеше, че трябва да го направи.

Просто не беше сигурен дали е способен.

След като влязох в къщата, известно време той продължи да стои отвън, като корабокрушенец, изхвърлен на верандата, лице в лице с непосилното бреме на избора. Всъщност дори не бях успял да се заставя да изрека обещанието, което му давах. В крайна сметка кое е най-страшното, което бихте могли да причините на един Дънбар?

На Клей поне това му беше пределно ясно и имаше причини и да си тръгне, и да остане — и всички те бяха едни и същи. Беше повлечен от течението към водовъртеж — към краха на всичко, което имаше, за да се превърне в онова, което трябваше — а миналото го дебнеше по петите по-близо от всякога.

Той стоеше, взрян в устието на „Арчър стрийт“.