Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Bridge of Clay, 2018 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Светлозара Лесева, 2019 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Маркъс Зюсак
Заглавие: Мостът на Клей
Преводач: Светлозара Лесева
Година на превод: 2019
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: ИК „Пергамент Прес“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2019
Тип: роман
Националност: австралийска
Печатница: „Симолини“ — София
Излязла от печат: 23.07.2019
Редактор: Силвия Йотова
Художник: Elisabeth Ansley; Arcangel Gable Denims; 500px and Roman Borodaev; Shutterstock
Коректор: Филипа Колева
ISBN: 978-954-641-117-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10832
История
- — Добавяне
Убиецът в джоба му
Някога Пенелъпи бе прекосила светове, а сега Клей премина през оградата.
Пресече тесния път между Окраището и къщата, на мястото, където коловете бяха призрачно сиви. Те бележеха дървената порта, която бяхме поставили, за да може Томи да вкарва и да изкарва Ахил. След като се озова в задния двор, Клей се благодари, че не му се беше наложило да прескача — утрините след съдбовни събития и така бяха ужасни, а следващите няколко секунди щяха да са решаващи.
Най-напред направи слалом между купчинките изпражнения на мулето.
След това си проправи път и през лабиринта от кучешки фъшкии.
Виновниците още спяха: единият — прав в тревата, а другият — проснат на слънце на дивана на верандата.
В кухнята ухаеше на кафе — бях го изпреварил и явно не само в това отношение.
Сега беше негов ред да си поеме последствията.
В момента закусвах на верандата отпред, както обичах да правя от време на време.
Стоях до дървения парапет в компанията на препеченото небе и студения корнфлейкс. Уличните лампи все още светеха. Пощенската кутия на Рори се търкаляше на моравата.
Когато Клей отвори входната врата и застана на няколко крачки зад мен, аз най-невъзмутимо продължих да дояждам закуската си.
— Пак пощенска кутия, за бога.
Той пусна усмивка, беше нервен, усетих го — но стига толкова любезности.
В крайна сметка бележката с адреса се намираше в джоба му — добре си бях поиграл да я залепя.
Отначало продължих да стоя неподвижно.
— Значи е у теб?
И отново усетих, този път — как кимна.
— Реших да ти спестя ровенето в боклука. — Лъжицата ми издрънча в купата. Няколко капки мляко прескочиха през парапета. — В джоба ти ли е?
Ново кимване.
— Смяташ ли да отидеш?
Клей ме наблюдаваше.
Наблюдаваше, но не продумваше, а аз — както често ми се случваше напоследък — се мъчех някак си да успея да го разбера. На външен вид двамата с него си приличахме най-много, но аз все още бях половин глава по-висок. Косата ми беше по-гъста, а тялото — по-масивно, но това се дължеше единствено на няколкото години в повече. Докато аз работех на ръце и крака върху килими, дъсчени подове и бетон, Клей ходеше на училище и правеше обиколките си. Спазваше режима си от коремни преси и лицеви опори, беше стегнат, приличаше на изпъната струна, мършав. Сигурно би могло да се каже, че представлявахме различни версии на едно и също нещо и това си личеше най-вече по очите. В зениците им пламтеше огън и нямаше значение какъв беше цветът им, защото този огън беше всичко.
Усмихнах се, макар и горчиво.
Поклатих глава.
Уличните лампи примигнаха и угаснаха.
Бях задал въпроса, който трябваше да бъде зададен.
Сега оставаше и да кажа онова, което трябваше да се каже.
Небето се разшири, къщата се изопна.
Не се приближих до него, не замахнах, не го заплаших.
Изрекох една-единствена дума:
— Клей.
По-късно той ми каза, че тъкмо това го беше стреснало най-много: спокойствието.
В мига, в който се бе разнесъл странно мелодичният звук на собственото му име, вътре в него бе отекнало нещо — някакъв камбанен звън. Той непоколебимо беше изтрополил от гърлото в гръдната кост и най-сетне — в белите дробове, и тъкмо тогава утрото се бе лиснало над улицата. Къщите на отсрещния тротоар стърчаха дрипави и умълчани, като банда биячи, очакващи една моя дума. Знаехме отлично, че нямам нужда от помощта им.
Секунда-две по-късно свалих лактите си от парапета и сведох поглед към рамото му. Можех да го попитам как върви училището. Как е даскалото? Но и двамата знаехме отговора. Тъкмо аз ли, измежду всички хора, щях да му казвам, че не трябва да напуска училище? Та аз самият не завърших.
— Можеш да си тръгнеш — казах. — Не съм в състояние да те спра, но…
Останалото увисна във въздуха.
Изречение, което беше толкова трудно да се довърши, колкото и да се изпълни заканата — и това в крайна сметка беше самата истина. Има ли заминаване, има и завръщане. Щом бъде извършено престъпление, трябва да се понесе наказание.
Да се завърнеш и да ти позволят да останеш.
Две съвсем различни неща.
Можеше да си тръгне от „Арчър стрийт“ и да предаде нас, своите братя, заради човека, който ни бе напуснал — но дойдеше ли си у дома, трябваше да мине през мен.
— Важно решение — казах още по-недвусмислено и вече не на рамото му, а право в лицето му. — И предполагам, с адски тежки последствия.
Клей се вгледа най-напред в мен, после някъде надалече.
Взря се в отрудените ми китки, в ръцете, в дланите, в шийната вена. Забеляза неохотата в кокалчетата ми, но и волята да доведа нещата докрай. И най-важното, видя онзи огън в очите ми, които въпреки всичко не спираха да го умоляват:
Не ни оставяй заради него, Клей.
Не ни напускай.
Ако го сториш обаче…
Работата е там, че напоследък съм напълно убеден.
Клей знаеше, че трябва да го направи.
Просто не беше сигурен дали е способен.
След като влязох в къщата, известно време той продължи да стои отвън, като корабокрушенец, изхвърлен на верандата, лице в лице с непосилното бреме на избора. Всъщност дори не бях успял да се заставя да изрека обещанието, което му давах. В крайна сметка кое е най-страшното, което бихте могли да причините на един Дънбар?
На Клей поне това му беше пределно ясно и имаше причини и да си тръгне, и да остане — и всички те бяха едни и същи. Беше повлечен от течението към водовъртеж — към краха на всичко, което имаше, за да се превърне в онова, което трябваше — а миналото го дебнеше по петите по-близо от всякога.
Той стоеше, взрян в устието на „Арчър стрийт“.