Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Bridge of Clay, 2018 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Светлозара Лесева, 2019 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Маркъс Зюсак
Заглавие: Мостът на Клей
Преводач: Светлозара Лесева
Година на превод: 2019
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: ИК „Пергамент Прес“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2019
Тип: роман
Националност: австралийска
Печатница: „Симолини“ — София
Излязла от печат: 23.07.2019
Редактор: Силвия Йотова
Художник: Elisabeth Ansley; Arcangel Gable Denims; 500px and Roman Borodaev; Shutterstock
Коректор: Филипа Колева
ISBN: 978-954-641-117-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10832
История
- — Добавяне
След края
Завръщане при старата П. М.
Накрая останаха една река, един мост и едно муле, но това тук не е краят, краят идва после; и ето ме — утро е и седя в кухнята, а някъде зад гърба ми е онзи облян в светлина заден двор. Слънцето кротко изгрява.
Всъщност вече дори нямам представа колко дълго продължи всичко това.
Колко нощи прекарах тук, в кухнята, станала свидетелка на живота ни? Именно тук една жена ни съобщи, че умира, и един баща се изправи лице в лице с нас. Пак тук бе забушувал огънят в очите на Клей и това са само малка част от безбройните спомени. Последно тя приюти нас четиримата — четиримата братя Дънбар и баща ни, — докато стояхме и чакахме всички заедно…
Но ето че остана този последен разказ и аз седя и блъскам по клавишите. Откакто се върнах от Федъртън с пишещата машина, кучето и змията, прекарвам тук нощ след нощ, докато всички останали спят, за да предам историята на Клей.
Но откъде изобщо да започна?
Как да преразкажа всички онези „после“, настъпили в живота ни след завършването на моста?
Някога, в пълноводните води на Дънбаровото минало той си дойде заедно с нас у дома на „Арчър стрийт“, а после си тръгна, убедени бяхме, завинаги, и годините донесоха със себе си безброй нови неща.
В началото, когато настъпи време да се разделим с реката, Клей прегърна баща ни и целуна бузата на Ахил. (Възгордял се от минутките слава, този негодник бе дошъл при нас безкрайно неохотно.) Самият Клей беше изпитал непознат триумф, огромно удивление от това, което се бе разкрило пред очите му. А после неизлечимата, бездънна скръб. Накъде би могъл да продължи оттук нататък?
Докато събираше вещите си — старата дървена кутия със спомени и книгите, сред които беше и „Каменоделецът“ — той отправи поглед през прозореца към моста. Каква полза да създадеш шедьовър? Творението му бе устояло на проверката, осмисляйки всичко, за което се бе трудил, и в същото време — не бе донесло спасение на нищо и никого.
Когато ние останалите тръгнахме към автомобила, той я извади и я подаде на Майкъл: книгата с бронзово избелели корици.
— Време е да ти я върна.
Докато вървеше към колата, той за последен път бе настигнат от задъханото дишане на баща ни, който тичаше с всички сили след него.
— Клей — извика той — Клей!
И момчето разбра какво искаше да му каже.
Но знаеше и че ще се прости с всички ни.
— Клей, задният двор — и Клей вдигна ръка и го прекъсна. После повтори онова, което му бе казал преди години, когато все още бе дете, а не мост:
— Всичко е наред, татко. Всичко е наред. — Но след секунда добави и още нещо: — Тя наистина беше необикновена, нали?
И Майкъл можеше само да потвърди:
— Да — каза той — такава беше.
Клей се качи в колата и продължи да ни наблюдава оттам. На раздяла всеки от нас си стисна ръцете с баща ни. Разменихме си последни думи и Томи повика Роузи, а в това време Клей вече спеше, с лице, притиснато към прозореца. Пропусна прекосяването на моста.
У дома двамата с него седнахме в кухнята и прекарахме в нея почти цял ден и цяла нощ. Разправи ми всичко — за Пенелъпи, Майкъл и нас, и за всичко между него и Кери. На два пъти почти рухнах, веднъж за малко да повърна, но дори и тогава той продължи да говори и ми донесе избавление.
— Матю — беше казал — чуй това.
И ми разправи как, когато я понесъл на ръце, тя се превърнала в онова бледо момиченце с падащи по гърба руси коси и как последното, което видели очите й, били просторът и щипките.
— Сега е твой ред, Матю — рече той. — Трябва да отидеш при него и да му разкажеш. Трябва да отидеш и да разкажеш на татко. Той не знае как я видях. Не знае, че бе такава, когато си отиде.
След края на разказа му дълго не можех да спра да мисля за Пенелъпи, Окраището и матрака. Да бяхме го изгорили, когато трябваше! Господи, толкова много мисли ми се въртяха. Нищо чудно, нищо чудно. Ето защо оттогава не бе същият. А сега щеше да замине и нямаше да се върне. Тук бе останало прекалено много от него — бремето на твърде много спомени. Сетих се за Аби Хенли, а после и за Кери и как го бе нарекла тогава на „Бърнбъро“.
Бяхме изгубили нашето красиво момче.
На следващия ден, когато си тръгна, не си казахме кой знае какво — досега би трябвало да сте разбрали, че при нас е така. Мисля, че Клей говори най-много, защото се бе готвил за този момент.
— Ще ми липсват задушевните ни раздумки — каза той на Рори и изведнъж бе обгърнат от облак ръжда и тел. После двамата се засмяха, за да потушат болката.
С Хенри нещата бяха прости.
— Късмет с числата от лотарията — рече му Клей. — Сигурен съм, че ще спечелиш.
И Хенри, разбира се, почти го повали на земята.
— От едно до шест — отговори той.
Когато се опита да му предложи пари за последен път, Клей отново само поклати глава.
— Няма нужда, Хенри, задръж ги.
Дойде ред на Томи, малкия Томи.
Клей положи ръце на раменете му.
— Томи, тя ще те чака при тилацина — и тези думи почти ни довършиха…
Така останах единствено аз.
За мен той можеше да почака още малко.
Не след дълго се приближи и застана помежду ни, така, както обичат да правят момчетата. Такива сме си, не се смущаваме от докосванията — рамене, лакти, кокалчета, ръце — и сега се обърна към мен и ме погледна в лицето.
Известно време не казваше нищо, просто отиде до пианото и тихо вдигна капака. Вътре все още лежеше роклята, заедно с „Илиадата“ и „Одисеята“.
Клей бавно се пресегна и ми подаде книгите.
— Давай — каза той — отвори горната.
Вътре имаше два листа, две съобщения.
Първото бе писмото от Валдек.
Второто датираше от малко по-скоро:
При спешни случаи
(например ако пак ти потрябват книги за четене)
Следваше телефонен номер и подпис: кк.
Малко оставаше да му кажа най-после да ме остави на мира, но той ме изпревари.
— Прочети всичко, което тя ти даде, но винаги се връщай към тези двете. — Очите му бяха сурови и озарени от огън. — И един ден ще разбереш. Ще осъзнаеш, че трябва да отидеш във Федъртън и да изровиш старата П. М. Само гледай измерванията ти да са точни, иначе може да се натъкнеш на Муун или на змията… — Гласът му се сниши до шепот. — Обещай ми, Матю, обещай ми.
Ето какво се случи по-нататък.
Тръгна си късно същата вечер.
Наблюдавахме го как слезе по стъпалата, прекоси поляната и тръгна по „Арчър стрийт“ и животът ни изведнъж опустя. Понякога зървахме позната сянка или го мяркахме по улиците из квартала, но знаехме — това не бе Клей.
Годините си се трупаха и мога да ви кажа едно: ние всички имахме свой живот.
От време на време се получаваше картичка от някое място, където вероятно бе работил, места като Авиньон и Прага, а по-късно и от град на име Исфахан — и разбира се, всички те бяха известни с мостовете си. Любимата ми бе от Пон-дю-Гар.
Клей ни липсваше всяка минута, но не можехме да не останем верни на себе си. Изминаха единайсет години от онзи ден, когато баща ни се появи и попита дали бихме му помогнали да построи мост.
През това време Томи порасна.
Постъпи в университет и не, не стана ветеринар.
Социален работник е.
На работата му го придружава куче на име О (вече би трябвало да сте наясно какво означава) и в момента е на двайсет и четири. Занимава се с корави, обръгнали хлапета, които обаче обожават кучето. Всичките му питомци живяха вечно, разбира се, или вечно, докато не се споминаха. Най-напред златната рибка Агамемнон, след нея Т, маршируващият гълъб, после Хектор и най-сетне Роузи.
Роузи бе на шестнайсет години, когато краката вече не я държаха от старост и всички се събрахме заедно, за да я изпратим. Вярвате или не, докато бяхме при ветеринаря, не друг, а Рори каза:
— Мисля, че се държеше… че чакаше, разбирате ли? — Той заби поглед в стената и преглътна. Беше наречена на небето и на Пенелъпи нашата Роузи. — Мисля, че чакаше Клей.
Единствен Ахил е все още жив и до ден-днешен се разпорежда в Силвър.
Това муле най-вероятно е неунищожимо.
А Томи живее недалеч от музея.
И Хенри.
Е, можете ли да предположите какво стана с Хенри? Просто ми е любопитно.
Какво бихте очаквали от брат номер три?
Той беше първият, който мина под венчило, и както обикновено от всяко положение се измъква с усмивка. Естествено, влезе в бизнеса с недвижими имоти, но не преди да натрупа стабилна печалба от залозите и колекциите си.
По време на една от неговите „Епични разпродажби на книги и музикални записи“ по „Арчър стрийт“ премина момиче с кучето си. Името му беше Клио Фицпатрик. Някои хора просто плават с лекота през живота и Хенри е точно такъв случай.
— Ей! — подвикна той на момичето, облечено с изрязани шорти и риза, и отначало то просто се направи, че не го чува. — Ей, момичето с кръстоската между корги и ши цу или каквото е там това чудо!
Тя лапна нова дъвка и каза:
— Това е келпи, кретен такъв.
Но аз бях там и трябваше да си сляп, за да не видиш. Пролича си в черните й землисти очи. Съвсем подобаващо тя си купи „Идиот“ на Достоевски и пак дойде идната седмица. На следващата година се ожениха.
Що се отнася до Рори, колкото и странно да прозвучи, измежду всички ни той е най-близък с баща ни и доста често ходи при него и онзи мост. Все си е същият дивак или диване, както би казала госпожа Чилман, ала с годините се е поукротил и знам, че през цялото това време Клей ужасно му липсваше.
Всъщност скоро след като старата ни съседка почина, Рори се премести в едно близко предградие — „Самървил“, на десет минути северно от „Арчър стрийт“. Обича да си идва тук и да седим заедно, да пием бира и да се смеем с глас. Харесва Клодия и си има приказка с нея, но през повечето време сме аз и той. Разговаряме за Клей и за Пени и си подаваме реплики от историята:
— Значи бяха й дали шест месеца — сто и осемдесет дни, а? Давали ли са си изобщо сметка с кого си имат работа?
Подобно на останалите, той също вече знае какво се беше случило през онази сияйна утрин в задния двор, че баща ни не бе могъл да извърши онова, за което го бе помолила, но Клей някак си бе събрал сили. Знае и какво беше станало по-натам, за Кери и за Окраището. И все пак, неминуемо, накрая се завъртаме в кръг до онази вечер тук, в кухнята, когато тя ни бе съобщила, че умира.
— Какво бе казал Клей за онази вечер? — пита той и изчаква няколко удара на сърцето.
— Че си разпалил огъня в очите му.
И Рори неизменно се усмихва.
— Изтръгнах го от стола, на който в момента седиш.
— Зная — казвам аз. — Спомням си.
Аз ли?
Е, най-накрая го направих.
Отне ми няколко месеца, но четях книгите на Пенелъпи — нейните имигрантски еверести — и разгръщах писмото на Валдек. Запаметих телефонния номер на Клодия. В крайна сметка един вторник направо отидох в училището. Тя седеше в същата класна стая и проверяваше съчинения и когато почуках на вратата, разсеяно вдигна поглед.
Усмихна ми се с широката усмивка на живите.
— Матю Дънбар — каза, без да откъсва очи от мен. Изправи се до бюрото и добави: — Най-после.
* * *
Отидох до Силвър, както Клей ме бе помолил.
Ходих много пъти, често заедно с Клодия Къркби.
Отначало колебливо, двамата с баща ми започнахме да си споделяме истории — за неговия син и мой брат. И аз му разказах онова, за което Клей бе настоял — как бе видял Пенелъпи онзи последен път — като някогашното малко момиче. Татко остана удивен.
В един момент бях на ръба да му призная, бях на ръба да го изрека, но се възпрях:
Вече знам защо ни напусна.
Но подобно на толкова много други неща и за това важи следното: по-добре да остане неизказано.
Когато събориха трибуните на „Бърнбъро Парк“ и подмениха старата каучукова настилка, някак си объркахме датата и пропуснахме този безславен момент.
— Всички онези прекрасни спомени — рече Хенри, когато отидохме да видим останките. — Всички онези грандиозни залози!
Онези прякори и момчетата, застанали край оградата — мирисът на недовъзмъжалост.
Аз самият пък си припомнях времето, което двамата с Клей бяхме прекарали тук, а после и тренировките му с Рори, опитите да го спрат и болката, която му причиняваха.
Но, разбира се, свързвам „Бърнбъро“ преди всичко с Кери и Клей.
Тях си представям най-добре.
Приклекнали един до друг на пистата, на метри от финиша.
Това бе поредното от светилищата му, безвъзвратно опустяло без него.
И докато сме на темата за светилищата, Окраището все още се държи.
Тед и Катрин Новак отдавна напуснаха „Арчър стрийт“ и се върнаха да живеят в провинцията. Но като знаем как действат градските власти, а и строителният бизнес, не е чудно, че хиподрумът и до ден-днешен си остава незастроен… така че, поне по мое мнение, негови пълноправни господари продължават да са Кери и Клей.
Да си призная, с времето обикнах Окраището — и ходя там, когато се затъжа за брат си. Скитам се из него най-често късно вечер и Клодия идва да ме търси. Хваща ме за ръка и се разхождаме заедно.
Имаме две дъщерички и те са прекрасни — освободени от чувство за съжаление. Те са звуците и багрите на това да бъдем тук. Ще повярвате ли, че им четем „Илиадата“ и „Одисеята“ и че и двете се учат да свирят на пиано? Лично ги водя на уроци и се упражнявам с тях у дома. Сядаме заедно пред клавишите с ОМЪЖИ СЕ ЗА МЕН и сега аз съм този, който методично надзирава. Седя до тях с евкалиптова клонка в ръка и се мъча да печеля време, когато спрат и започнат да ме умоляват:
„Ще ни разкажеш ли за Грешкоправката, татко?“ и разбира се, „Ще ни разкажеш ли за Клей?“.
И какво друго мога да сторя?
Какво мога да направя, освен да затворя пианото и да се заемем с неизмитите чинии?
И всички истории имат едно и също начало.
Някога, в пълноводните води на Дънбаровото минало…
По-голямата се казва Мелиса Пенелъпи.
По-малката е Кристин Кери.
И в края на краищата всичко стига дотук.
Има една последна история, която мога да ви разкажа, преди да ви оставя на мира. Ако трябва да съм честен, тя ми е любимата — за топлоръката Клодия Къркби.
Но това е история и за баща ми.
И за брат ми.
За останалите ми братя и за мене самия.
Виждате ли, някога… някога, в пълноводните води на Дънбаровото минало, аз помолих Клодия Къркби да се омъжи за мен — помолих я не с пръстен, а с чифт обици. Не бяха кой знае какво — просто две сребърни месечинки, но тя ги хареса, каза, че са за чудо и приказ. Написах й и дълго писмо, в което й разказвах всичко, което си спомнях: за срещата ни, за книгите и за това колко мила бе с нас братята Дънбар. Писах и за прасците й, и за онова потъмняло петънце по средата на бузата. Прочетох й го на прага на дома й и тя се разплака и каза „да“ — но още тогава вече знаеше.
Знаеше, че ще имаме и проблеми.
Беше го видяла в израза на лицето ми.
Когато й казах, че трябва да изчакаме Клей, тя стисна ръката ми и се съгласи — и като с щракване с пръсти годините започнаха да се нижат. Занизаха се и се родиха дъщерите ни. Наблюдавахме как всичко се оформя и мени и макар да се бояхме, че той може никога да не се върне, се надявахме, че чакането ще го доведе при нас. Когато чакаш, започваш да се чувстваш заслужен.
След като изминаха пет години обаче, започнахме да се замисляме.
Разговаряхме за това нощем в спалнята, принадлежала някога на Пени и Майкъл.
Стигнахме до решение, след като Клодия ме попита:
— Какво ще кажеш да почакаме, докато станеш на трийсет?
Съгласих се и времето отново потече покрай нас, а тя дори ми отстъпи още една година — но трийсет и една явно бе лимитът й. Отдавна не се бе получавала картичка и Клей Дънбар можеше да е навсякъде по света. И тогава най-после се сетих какво трябва да направя.
Качих се в колата и заминах.
Късно вечерта пристигнах в Силвър.
Двамата с татко седнахме в кухнята.
Както често бяха правили с Клей, пихме кафе. Аз се взирах във фурната и онези цифри върху нея, седях полуразплакан и го молех. Погледнах го от другия край на масата и казах:
— Трябва да отидеш да го намериш.
При първа възможност Майкъл напусна страната.
Взе полет до един град и зачака.
Всяка сутрин излизаше призори.
Пристигаше на мястото още когато отвореше врати и си тръгваше по тъмно, на затваряне.
По това време в онзи град валеше сняг, беше страшен студ, а той знаеше едва няколко израза на италиански. Съзерцаваше с обич „Давид“, а „Робите“ бяха точно каквито си ги беше представял. Бореха се и се съпротивляваха, извиваха тела, за да си поемат дъх, и се мъчеха да се откопчат от мрамора. Служителите на Академията свикнаха с присъствието му и само се чудеха дали пък не е умопобъркан. През зимата нямаше много туристи и още на първата седмица посетителят им направи впечатление. Понякога му носеха обяд. Една вечер не можаха да сдържат любопитството си.
— О — отговори той — просто чакам някого… ако ми провърви, той може и да се отбие тук.
* * *
Така и стана.
Всеки ден в течение на трийсет и девет дни Майкъл Дънбар стоя и чака неотлъчно в онази галерия във Флоренция. Чувството да прекара толкова време близо до любимите скулптури беше невъобразимо — защото „Давид“ и „Робите“ бяха като от друг свят. Понякога се унасяше, приседнал на земята, отпуснал глава на мрамора. Често се налагаше да го буди охраната.
И тогава, на трийсет и деветия ден, нечия ръка го докосна по рамото и над него се надвеси едно мъжко лице. Сякаш сянката на някой от Робите се бе изтръгнала от своя плен. Дланта върху дрехата му обаче беше топла. Лицето бе по-бледо и променено, но нямаше как да сбърка момчето. Той беше на двайсет и седем години, но се беше случило същото като онзи път преди толкова много години — Клей и Пенелъпи под ослепителната светлина в задния двор — защото Майкъл видя в него някогашното момче. Ти си този, който обичаше историите, помисли си той, и ненадейно двамата пак се озоваха в една далечна кухня и Клей отново го повика както тогава: глас, надигнал се в тишината, от мрака към светлината.
Коленичи на земята и каза:
— Здравей, татко.
В деня на сватбата нямаше как да сме сигурни.
Майкъл Дънбар бе направил всичко възможно, но се надявахме, че Клей ще се появи, по-скоро напук, отколкото, понеже го вярвахме.
Рори щеше да ни кумува.
Бяхме си купили хубави обувки и костюми за случая. Баща ни също беше сред нас. Мостът не се нуждаеше от наглеждане.
Сватбата щеше да се състои вечерта и Клодия беше взела момичетата със себе си.
В късния следобед четиримата се събрахме — от най-големия към най-малкия: аз, Рори, Хенри и Томи. Майкъл дойде скоро след това. И ето ни всички на „Арчър стрийт“, издокарани с костюми, но с разхлабени вратовръзки. Както си му е редът, чакахме в кухнята.
На моменти, естествено, ни се причуваха разни неща.
Този от нас, който излизаше да провери, бързо се връщаше.
Всеки път бе посрещан с „Нищо“… и тогава — последна надежда — гласът на Рори:
— Това.
— Какво, по дяволите — каза той пак — е това?
* * *
Беше възнамерявал да измине по-голямата част от пътя пеша, но в крайна сметка бе хванал влака и автобуса. Слезе на „Посайдън Роуд“, една спирка по-рано, и слънцето бе топло и дружелюбно.
Вървеше, поспираше, заставаше облегнат на въздуха — и ето че по-бързо, отколкото се надяваше или си представяше, се озова пред устието на „Арчър стрийт“ — и този път не чувстваше нито облекчение, нито ужас.
Знаеше само, че е тук, че е пристигнал.
Както обикновено не можеше да мине без гълъби.
Бяха накацали високо по жиците на електропроводите и го наблюдаваха как се приближава към предния двор. Какво можеше да стори, освен да продължи да върви?
Така и направи, а малко след това спря.
Беше се озовал на поляната пред дома ни, а зад него, по диагонал, се намираше къщата на Кери, където някога тя бе застанала с провисналия кабел на тостера. Почти се разсмя, когато се сети за схватката ни, провела се на същото това място — онази саморазправа между момчета и братя. Видя Хенри и себе си горе на покрива — като хлапета, които бе познавал и с които бе обичал да си говори.
Без да осъзнава какво прави, той изрече:
— Матю.
Името ми, нищо повече.
Толкова спокойно и толкова тихо — но Рори го чу — и всички едновременно скочихме на крака.
Не съм сигурен, че мога да го обясня, не се надявам, че ще успея, и дори онова мое „И-сусе Христе“ няма да ми помогне.
Господи, как точно да го опиша?
Единственото, което мога да сторя, е да блъскам по клавишите още по-здраво и просто да разкажа всичко както си беше.
И тъй, първо се спуснахме по коридора и направо изскубнахме противокомарната мрежа от пантите — и там, застанали на верандата, го видяхме. Беше долу, на моравата, издокаран за сватба, със сълзи в очите, но усмихнат. Да, Клей, усмихващият се, се усмихваше.
Удивително, но никой не понечи да пристъпи напред.
Стояхме напълно застинали.
Ала после, много бързо, всичко се промени.
Направих една крачка и изведнъж стана толкова лесно. Само повтарях Клей, Клей, Клей, мое момче! — и усещах силните пориви на братята ми зад себе си. Те се спуснаха към него, прескачайки стъпалата, накачулиха го и го повалиха на моравата. Кълбо от тела и смях.
И не мога да не се питам как се е сторило всичко това на баща ни — бъркотията пред верандата. Чудя се как ли му е изглеждало, когато Хенри, Томи и Рори най-после освободиха Клей от хватката си. И какво ли е изпитвал, докато наблюдаваше как го вдигат на крака и как той застава в тревата и се отупва — докато аз самият изминавах онези последни метри, които ни деляха един от друг.
— Клей — изрекох. — Хей, Клей…
Но нямаше какво повече да му кажа сега — защото това момче, което бе и истинският мъж в нашия дом, най-после си позволи да прояви слабост, да рухне — и аз го поех, като обич, в прегръдката си.
— Ти дойде — казах аз — ти дойде…
Притиснах го колкото можех по-силно към себе си и всички ние, всички вече мъже, се усмихвахме и плачехме, плачехме и се усмихвахме — и едно нещо винаги е било известно, или поне бе известно на Клей:
Каквото и да правим ние братята Дънбар, винаги сме добре дошли у дома.