Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (11)

Усмихващото се момче

— Три… две… едно… старт.

Хронометърът щракна и Клей се понесе като вятър.

В последно време винаги действаха по този начин — Хенри обичаше да гледа по телевизията как даваха старт при ски спусканията и бе приложил същия метод.

Както обикновено, когато започна обратното броене, Клей бе на известно разстояние от стартовата линия. Беше спокоен, с безизразно лице, а босите му стъпала се чувстваха великолепно. Те достигнаха линията в идеален синхрон с командата „Старт“. Едва когато започна да тича по пистата, усети как две сълзи, лютиви и парещи, бликат от очите му. Едва тогава юмруците му се свиха, сега той бе готов за тях, за този отряд идиоти, този безмилостно юношески свят. Вече никога нямаше да бъде част от него.

Бурените в краката му се люшкаха наляво-надясно, извиваха се в опит да се отместят от пътя му. Дори дъхът му като че се опитваше да избяга от дробовете му. Ала лицето му си оставаше безизразно. С изключение на двете дъгообразни бразди от сълзите, които вече засъхваха, когато навлезе в първия завой, устремен към Редкия, Магуайър и Зън-зън. Знаеше как да им причини болка. Притежаваше по един-два броя от почти всичко, но лактите му бяха хиляди.

— Насам.

Съвсем делово те се спуснаха да го пресрещнат.

Спряха го в четвъртия коридор с убийствена пот и ръце, ала дори тогава краката му продължаваха да се движат диагонално във въздуха. Инерцията някак си работеше в негова полза. Дясната му ръка се заби в каучуковата настилка, после и в нечие коляно и той отхвърли Магуайър зад себе си, а после оттласна лицето на Редкия. За момент зърна как нещастникът се замъглява пред очите му и миг по-късно с все сила го повали на земята.

Точно тогава пълничкият Брайън „Зън-зън“ Бел — с втори прякор господин Дундьо — връхлетя хищно върху Клей. Юмрук в гърлото, мощен гръден кош, прикован в гърба му, и Зън-зън изхриптя разгорещено: „Сега те пипнах!“. Клей не понасяше да му шепнат така. Не се впечатли и от заканата и много скоро в буренака се строполи един много нажален чувал. Чувал с разкървавено ухо. „Мамка му!“ Момчето вече го нямаше.

Да, Зън-зън бе забравен, но останалите двама отново бяха в играта, единият пострадал, другият — все така силен. Това обаче не беше достатъчно. Клей ги изблъска от пътя си. Напусна полесражението с широки крачки. И отново си върна господството над излинялата писта.

Сега той отправи поглед към двамата на втория пост. Не го бяха очаквали толкова скоро.

Шуорц се подготви да го посрещне.

Старки отново се изплю. Проклетото копеле беше като шадраван. Същински водоливник!

— Хайде!

Звярът в гласовата кутия на Старки нададе бойния си вик. Самият той би трябвало отлично да знае, че противникът му не се поддаваше на заплахи или дразнене. Някъде в далечината трите момчета от стотния метър стояха прегърбени на пистата — размазани силуети, които се мярнаха в полезрението на Клей, докато описваше широка дъга. После рязко свърна в противоположната посока. Целеше се най-вече в Старки, който сега бе забравил за плюенето и маневрираше насреща му. Старки нямаше време да реагира и успя единствено да закачи леко с пръст ластика на шортите му. А после, разбира се, се зададе Шуорц.

Спазвайки обещанието си, той връхлетя като влак.

Експреса в 2:13 ч.

Спретнатият му бретон се развя, когато изора пистата с тялото на Клей, поваляйки го наполовина в първия коридор, наполовина в стената от бурени. Старки побърза да вкара в действие коленете си. Растителността на лицето му разкървави бузата на Клей. На всичко отгоре той започна да го щипе, докато продължаваха да се ритат и да си бъркат в очите сред гмеж от кървища, лакти и бирен дъх. (Боже, горкото момиче на скамейките горе.)

Краката им биеха по каучуковата настилка, сякаш някой ги душеше.

Като че някъде от много далече откъм трибуната се надигна ропот:

— По дяволите, нищо не се вижда!

Ако борбата в буренака продължеше още, щеше да се наложи зрителите да притичат до завоя, за да могат да наблюдават.

В следващите минути буйната растителност на „Бърнбъро Парк“ се превърна в арена на ожесточена схватка, ала Клей неизменно успяваше да се откопчи. Победата, загубата, времето и парите за него нямаха никакво значение. Колкото и да го нараняваха, не можеха да го наранят. Колкото и да го държаха, не можеха да го удържат. Или поне не можеха да го наранят достатъчно.

— Прикови му коляното!

Благоразумно предложение от страна на Шуорц, но доста позакъсняло. Свободна коленна капачка за Клей бе равнозначно на свободата да тича и миг по-късно той успя да се оттласне, прескочи стокилограмовото препятствие в краката си и набра скорост.

Разнесоха се възгласи и подсвирквания.

Стадото прякори се втурна от трибуните към пистата. От това разстояние виковете бяха съвсем смътни — по-скоро напомняха на песните, които нощният южняк довяваше в стаята му — ала не бяха илюзия, бяха там, както и Рори.

По протежение на 150 метра охрено — червената настилка му принадлежеше изцяло. Сърцето му ехтеше като камбана, браздите от засъхналите сълзи се бяха напукали върху бузите му.

Клей тичаше към изпадналата в отрицание светлина, към инатящите се, обилни лъчи.

Потопи поглед в сянката си, в еластичната каучукова шир.

Тичаше под съпровода на момчешките възгласи, които долитаха изпод козирката на трибуната. Някъде там бяха момичето с червените устни и небрежното му, непокорно рамо. В тази мисъл нямаше похот, само онази родствена нишка на удоволствие. Мислеше си за нея съвсем целенасочено, понеже много скоро щеше да изпита истинска болка. Нямаше никакво значение, че е постигнал най-добрия си резултат досега. Нищо. Всичко това бе абсолютно маловажно, защото там, на петдесет метра от финиша, бе Рори, витаещ като мълва.

Докато се приближаваше, Клей си даде сметка, че трябва да бъде непоклатим. И миг колебание щеше да бъде пагубен. И най-малката проява на уплаха можеше да го убие. Малко преди да се сблъскат, със самото ъгълче на окото си той зърна двайсетината момчета, които деряха гърла в разнородни възгласи. Малко оставаше да сринат трибуните, а някъде пред тях се мярна Рори. Както обикновено изглеждаше суров и кисел.

А Клей?

Бореше се с всеки нов порив да свърне вляво или вдясно. Буквално се изкатери по тялото, което го пресрещна, и някак успя да го преодолее. Почувства подробностите на анатомията му — обичта и обичния гняв. В следващия миг претърпя сблъсък със земята, но само единият му крак остана в плен. Сключената около глезена му ръка бе единственото препятствие по пътя му към нещо, дълго време смятано за непостижимо. Нямаше как да минеш покрай Рори. При никакви обстоятелства. И все пак ето че това се бе случило и сега Клей го влачеше със себе си към финиша. Заизвива се в опит да откопчи крака си. Ръката му се превърна в камък, ала когато бе само на сантиметри от лицето на Рори, една длан се издигна като титан от дълбините. Адско ръкостискане, което смаза пръстите му като в менгеме и го повлече надолу към бездната.

На десет метра от финала Клей се строполи на пистата, но каква беше тази безтегловност, която брат му притежаваше? В това се заключаваше и цялата ирония на прякора му. „Гюле на верига“ би трябвало да предполага непосилна тежест, ала на пистата Рори бе по-скоро като мъгла. Обърнеш ли се, там е, пресегнеш ли се — изпарил се е. Вече се намираше някъде другаде и сееше опасности по пътя си. Маса и тегло притежаваха единствено гъстотата и ръждивостта на косата му и онези твърди сиви очи от метал.

Сега той го бе приклещил неподвижно върху червената полупогребана писта. Откъм момчетата и диплещите се небеса като по стълби трополяха гласове.

— Давай, Клей. За бога, остават ти само десет метра, почти успя!

Томи:

— Какво би направила Зола Бъд^[1], Клей? Какво би направил Летящия шотландец^[2]? Пробий си път до линията!

Роузи излая.

Хенри:

— Този път май наистина те изненада, а, Рори?

Рори вдигна поглед и в очите му се четеше насмешлива усмивка.

Друг, недънбаров глас, към Томи:

— Кой е Зола Бъд? И какъв е тоя Летящ шокландец?

— Шотландец.

— Все тая.

— Вие няма ли да млъкнете, а? Бой се води тука!

Често ставаше така, когато се сборичкваха.

Момчетата висяха отстрани, наблюдаваха ги и хем си мечтаеха и те да са такива куражлии, хем се радваха, че не са. Приказките бяха предохранителна мярка, понеже имаше нещо зловещо в гледката на двамата братя, като изрязани с ножица фигури върху настилката, с хартиени дробове и дъх.

Клей се усукваше и извиваше, но от Рори нямаше измъкване.

Един-единствен път, няколко минути след началото на тази финална схватка, той почти успя да се отскубне, но отново бе прикован на земята. Този път вече виждаше финалната линия, почти подушваше боята.

— Осем минути — съобщи Хенри. — Клей, не ти ли стига толкова?

Беше се оформил разпокъсан, но отчетлив коридор — момчетата знаеха как да засвидетелстват уважение. Ако на някое от тях му хрумнеше да прави снимки или клипчета с телефона си, останалите щяха да му скочат и съвсем заслужено да му хвърлят един бой.

— Клей! — Хенри, една нотка по-високо. — Стига ли ти толкова?

Не.

Това „не“ както обикновено беше казано, без дори да бъде изречено — защото усмивката на Клей все още не се беше появила.

Девет, десет, а после и тринайсет минути и Рори вече се замисляше дали да не го удуши, когато ненадейно, секунди преди хронометърът да отмери петнайсет минути, Клей най-сетне се отпусна, отметна глава назад и много бавно разтегна устни в широка усмивка. Сякаш малка утешителна награда, някъде сред гората от крака, той зърна момичето на трибуната и презрамката на сутиена му. Рори въздъхна: „Благодаря ти, Господи!“, и се изтърколи настрани… и тогава видя как, изтласквайки се с помощта на здравата си ръка, докато другата се влачеше безжизнено, Клей примъкна тялото си до финиша.