Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (21)

Замъквай-си-задника и минотавъра

— Събуди се, за бога.

Докато Пени се готви за появата си, Клей предприема бавното си оттегляне от сцената.

След епизода на верандата и поставения ултиматум той се отправи към кухнята, извади си хляб и си сипа остатъка от кафето. По-късно, докато подсушаваше лицето си в банята, до слуха му достигна гласът ми — канех се да тръгна за работа. Точно в момента стоях надвесен над Рори.

Моя милост в мръсните си стари работни одежди.

Рори все още лежеше полузаспал, полумъртъв след запоя от предната вечер.

— Ей, Рори. — Разтърсих го. — Рори!

Той направи опит да се размърда, но безуспешно.

— По дяволите, Матю, какво има?

— Не ми се прави, че не знаеш. Отвън пак има пощенска кутия.

— Затова ли ме събуди? Защо пък да съм аз?

— Изобщо не мисля да ти отговарям. Казвам ти само да вземеш проклетото нещо, да го върнеш, където му е мястото, и да го оправиш, както си е било.

— Дори не знам откъде е.

— Има си номер, нали така?

— Да, обаче нямам идея коя беше улицата.

И ето го момента, който Клей очакваше.

— И-сусе Христе! — Дори и през стената той беше усетил как кипвам, но после прагматизмът ми взе връх. — Добре, в такъв случай не ми пука какво ще я правиш, но когато се прибера довечера, да я няма, ясно ли е?

По-късно, когато влезе в стаята, Клей откри, че по време на целия разговор Хектор бе лежал вкопчен като кечист във врата на Рори. Котаракът си лежеше, ръсеше козина и предеше, всичко това — едновременно. Мъркането се извисяваше до гукане.

Когато регистрира новото присъствие на вратата, Рори изрече с приглушен тон:

— Клей? Ти ли си? Би ли бил така добър да разкараш проклетата котка от мен? — Изчака последните две най-упорити ноктища да се откачат от него и нададе възглас: — Ооох!

Пое си дълбок, облекчителен дъх. Из въздуха се разхвърчаха валма котешка козина и леко започнаха да се сипят по пода. Будилникът на телефона на Рори ненадейно се раззвъня — приклещен от Хектор, досега той бе лежал върху него.

— Сигурно си чул онова кисело копеле Матю. — Въпреки че главата го цепеше, той пусна едва загатната уморена усмивка. — Нали нямаш нищо против да метнеш кутията на Окраището вместо мен?

Клей кимна.

— Благодаря ти, хлапе, а сега помогни ми да стана, че да се приготвям за работа. — Всяко нещо по реда си обаче — и Рори най-напред се приближи до Томи и му отпери един по главата. — Аз на теб не съм ли ти казвал да държиш тъпата си котка — той събра още сили — ПО-ДАЛЕЧ ОТ ШИБАНОТО МИ ЛЕГЛО!

 

 

Беше четвъртък и Клей отиде на училище.

В петък го напусна завинаги.

В тази втора сутрин той се запъти към един от учителските кабинети. На стените му имаше окачени плакати, а дъската беше гъсто изписана. Постерите бяха всъщност два, и двата — доста хумористични. На единия бе изобразена Джейн Остин с натруфена рокля и вдигнати над главата щанги. Надписът гласеше: КНИГИТЕ СА СТРАШНО ЯКИ. Другият представляваше по-скоро афиш със следния текст: МИНЕРВА МАКГОНАГЪЛ Е БОГ.

Въпросната учителка по това време беше на двайсет и три.

Казваше се Клодия Къркби.

Клей я харесваше, понеже, когато в последно време се отбиваше при нея, винаги го отпращаше с подобаваща любезност. Щом удареше звънецът, тя му отправяше поглед.

— Хей, хлапе, нямаш ли час? Изчезвай оттук… замъквай си задника в клас.

Клодия Къркби си я биваше с поезията.

Имаше тъмнокафява коса, светлокафяви очи и тъмно петънце по средата на бузата. Имаше си усмивка, с която понасяше тъпотиите, и прасци, хубави прасци, носеше токчета, бе доста висока и винаги добре облечена. По необясними причини ни беше харесала от самото начало, даже Рори, който си беше малък кошмар за учителите.

Когато в онази петъчна утрин преди часовете Клей влезе в класната стая, госпожица Къркби стоеше надвесена над бюрото.

— Привет, господин Клей.

Проверяваше ученически съчинения.

— Заминавам.

Тя се сепна и вдигна поглед.

Този ден нямаше „замъквай си задника в клас“.

Седна на стола, на лицето й се изписа угрижено изражение и най-сетне каза:

— Хм.

 

 

В три часа следобед седях в кабинета на госпожа Холанд, директорката, където вече бях викан няколко пъти — прелюдията към изключването на Рори (в едни все още непридошли води). Беше стилна жена с къса коса, прошарена със сиви и бели кичури, и подчертани с молив долни клепачи.

— Как е Рори? — попита тя.

— Има хубава работа, но иначе си е същият.

— Е, ами, ъъъ… предай му много поздрави от нас.

— Непременно. Много ще се зарадва.

Щеше, я, и още как, копелето му с копеле.

Клодия Къркби също беше там с достолепните си високи токчета, черна пола и кремава риза. Усмихна ми се, както обикновено, и знаех, че трябва да й кажа: радвам се да ви видя, но не можех. В края на краищата бяхме се събрали по трагичен повод. Клей напускаше училище.

Госпожа Холанд:

— Значи, ъъъ, както, ъъъ, казах и по телефона… — Това беше най-ужасното ъкане, което бях чувал. Познавах зидари с по-гладка мисъл. — Младият Клей, ъъъ, иска да, ах, ами, да ни напусне. — По дяволите, сега пък и „ах“, нещата никак не изглеждаха добре.

Хвърлих поглед към седящия до мен Клей. Той вдигна очи, но не каза нищо.

— Клей е добър ученик — рече тя.

— Знам.

— Какъвто беше и ти.

Оставих думите й без отговор.

Тя продължи.

— Той е на шестнайсет. По закон, ъъъ… не можем да го спрем.

— Иска да замине да живее при баща ни — казах аз. Щеше ми се да добавя „за известно време“, но думите заседнаха в гърлото ми.

— Разбирам. Е, ъъъ, можем да проверим кое е най-близкото училище…

Изневиделица нещо се случи.

Както си седях в директорския кабинет, обгърнат от полусумрачната, полуфлуоресцентна светлина, ме връхлетя ужасна вцепеняваща мъка. Нямаше да има нито друго училище, нито нищо. Това беше краят и всички го знаехме.

Обърнах се, профучах покрай Клодия Къркби и тя също ми се стори тъжна и тъй смирено, дяволски мила.

Малко по-късно, когато двамата с Клей вървяхме към колата, тя извика след нас и ни догони с безшумните си, бързи нозе. Беше захвърлила високите токчета до кабинета.

— Вземи — каза тя, подавайки му малка купчинка книги. — Може да си тръгнеш, но задължително ги прочети.

Клей кимна и й каза признателно:

— Благодаря ви, госпожице Къркби.

Стиснахме си ръцете и се сбогувахме.

— Късмет, Клей.

И ръцете й бяха хубави — бледи, но топли, а тъжно усмихнатите й очи проблясваха. Когато се качихме в колата, Клей извърна лице към прозореца и подхвърли небрежно, но и някак категорично:

— Знаеш ли, тя те харесва.

В този момент автомобилът потегли.

Колкото и странно да звучи, един ден щях да се оженя за тази жена.

 

 

По-късно Клей отиде в библиотеката.

Стигна там в четири и половина, а в пет вече се беше заровил между два огромни пилона книги. Всичко, което бе успял да открие за мостовете. Хиляди страници, стотици техники. Всевъзможни видове, всякакви мащаби. Написани на непонятен жаргон. Той ги прелистваше и не проумяваше нито дума. Но му харесваше да разглежда мостовете: арките, окачването, конзолите.

— Синко?

Клей вдигна поглед.

— Смяташ ли да вземеш някоя от книгите? Девет часът е. Затваряме.

Вече пред вкъщи известно време той се бори с входната врата — не бе светнал лампата. Синият му спортен сак беше препълнен с книги. Бе казал, че ще отсъства дълго и му бяха отпуснали доста по-голям срок за заемане.

По случайност първият, когото видя, когато влезе, бях аз — дебнех из коридора като Минотавъра.

Сепнахме се. И двамата побързахме да сведем поглед.

Сак с такова тегло говореше сам за себе си.

В сумрака на коридора усещах тялото си изтръпнало, но очите ми светеха. Тази вечер бях уморен, много по-възрастен от двайсетте си години, чувствах се прастар, съкрушен и прошарен.

— Влизай.

Минавайки покрай мен, Клей видя, че държа гаечен ключ — поправях кранчето в банята. Никакъв Минотавър не бях, а само проклетият майстор. И все пак погледите ни оставаха все така приковани в сака и коридорът някак си ни отесня.

 

 

После дойде събота и очакването на срещата с Кери.

Сутринта Клей излезе заедно с Хенри, който както обикновено отиде да обиколи гаражните разпродажби в издирване на книги и плочи, и го наблюдава отстрани как се пазари за цената. На сергията в една преустроена автомобилна алея се натъкна на сборник с разкази със заглавие „Жокеят“, хубаво издание с меки корици, с релефно изображение на ездач, прескачащ препятствие. Плати един долар и връчи книгата на Хенри, който я взе, разгърна я и се усмихна.

— Хлапе — рече той — ти си истински джентълмен.

 

 

Часовете се зарониха един по един.

Те обаче също трябваше да бъдат надвити.

Следобед Клей отскочи до „Бърнбъро“ за няколко обиколки на пистата. После, седнал високо на трибуната, отново се вглъби в книгите и сега вече започна да разбира. Термини като „натиск“, „ферма“ и „устои“ бавно започнаха да добиват смисъл.

По едно време се изкачи със спринт по стълбите между изпотрошените скамейки. Сети се за приятелката на Старки, седнала там горе, и се усмихна при спомена за устните й. Лек ветрец прошумоля в тревата. Клей се засили по пистата за последно.

Малко оставаше.

Скоро щеше да е на Окраището.