Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (53)

Да отраснеш като Дънбар

Ето ги и тях някъде далеч в ширналото се далеч напред бъдеще.

Своенравната птица.

Рибката акробат.

Двете окървавени момчета.

Но нека се върнем към Клей и предисторията му.

Какво може да се каже за него?

Как бе започнал животът му — като момче, син и член на семейство Дънбар?

Всъщност всичко беше доста просто, но в него бе побрано много.

Някога, в пълноводните води на Дънбаровото минало, се бяхме появили ние, петимата братя, но четвъртият между нас бе най-добрият, момче с многобройни качества.

И все пак как Клей се бе превърнал в Клей?

 

 

В началото на бял свят се бяхме появили всички ние — парченца, разказващи цялото — и баща ни бе помагал при всяко от ражданията: бил първият, който ни поемал на ръце. Както Пенелъпи обичаше да разказва, и петте пъти той стоял там, край леглото й, напълно осъзнаващ случващото се, и ридаел, грейнал от щастие. Нито веднъж не трепнал при вида на плисналата пихтия и късовете, приличащи на обгоряла плът, докато тя самата усещала как стаята започва да кръжи наоколо. За Пенелъпи това значело всичко.

Когато раждането приключело, изпадала в унес.

Сърцето й пърхало върху устните.

 

 

Било странно, обичаха да ни разказват те, как още при появата на всеки от нас откривали у него по нещо, което ги очаровало. При мен били крачетата. Сбръчканите стъпалца на новородено. У Рори били топчестото носле и звуците, които издавал насън — наподобявали сумтенето на финалисти на световно първенство по борба, но поне били сигурни, че е жив.

Хенри имал уши като хартия.

Томи непрекъснато кихал.

И разбира се, някъде помежду ни бе Клей.

Момчето, което дошло на бял свят с усмивка на уста.

Според историята, когато родилните й мъки започнали, те ни оставили — мен, Хенри и Рори — под грижите на госпожа Чилман и тръгнали за болницата. По пътя натам за малко да се наложи да спрат: Клей напирал да излиза. Както Пенелъпи щеше да му каже след време, светът имал отчаяна нужда от него, само че бе пропуснала да попита защо.

Дали за да тъпче и унижава?

Или за да обича и да върши велики дела?

Дори и днес е трудно да се каже.

 

 

Било утрин, лятна и натежала от влага, и когато се добрали до родилното, Пени крещяла от болка, но макар и с мъка, продължавала да върви, а главичката на Клей вече започвала да се подава. Не се родил, а се отпорил от тялото й, сякаш въздухът го бил изскубнал.

Родилната зала била потънала в кръв.

Била размазана по пода като след убийство.

Момченцето лежало в душния въздух и се усмихвало с особена, тиха усмивка; съсиреното му в кръв личице не издавало и звук. Когато нищо неподозиращата сестра надникнала да го види; тя зяпнала и от устните й се отронило богохулство. По-точно, замръзнала на място и казала:

— Исусе Христе.

Отговорил не друг, а майка ни, все още напълно замаяна:

— Дано да не е Той — казала тя, а баща ни продължавал да стои широко ухилен. — Добре знаем какво Му причинихме.

 

 

Както вече казах, още от малък Клей бе най-добрият измежду всички ни.

Специално за родителите ни, убеден съм, той беше най-необикновеното от децата им, понеже почти не се биеше, рядко плачеше и обожаваше да слуша всичко, за което говореха или му разказваха. Вечер след вечер, докато ние останалите си намирахме извинения, той помагаше с миенето на чиниите в замяна на още някоя история.

— Ще ми разправиш ли пак за Виена и онези двуетажни легла? Или онази история? — питаше той Пени. Лицето му бе забодено в чиниите от вечерята, сапунената пяна блестеше по палците му. — Ще ми разправиш ли за статуята на Сталин? А кой по-точно е Сталин?

На Майкъл пък казваше:

— Ще ми разкажеш ли за Муун, татко, и за змията?

Докато ние останалите гледахме телевизия или се биехме в дневната или коридора, той беше вечното присъствие в кухнята.

 

 

Разбира се, както си му е редът, родителите ни бяха и редактори.

В разказите им се съдържаше почти всичко.

Пени все още не му бе разказала колко дълго бяха прекарали на пода на онзи гараж, колко време се бяха бичували, взривявали и изгаряли, докато прогонят демоните на миналия живот. Майкъл не говореше за Аби Хенли, известна и като Аби Дънбар, а впоследствие Аби Нечия — си. Не му бе споменавал за погребението на старата П. М., за „Каменоделецът“ или за това колко много бе обичал да рисува. Все още не беше отворил дума за разбитото си някога сърце и какъв късмет можеше да се окаже това понякога.

О, не, засега почти истините стигаха.

Беше напълно достатъчно Майкъл да му разкаже, че един ден, докато си бе стоял на верандата, отпред се бе появила една жена с пиано.

— Ако не се беше случило така — обясняваше той най-сериозно — теб и братята ти нямаше да ви има.

— Нито Пенелъпи.

Майкъл се усмихваше и казваше:

— Адски си прав.

Онова, което нито един от двамата не подозираше, беше, че Клей щеше да чуе тези истории с всички подробности малко преди да беше станало безвъзвратно късно.

По онова време усмивката й беше като разпната.

Лицето й се разпадаше.

 

 

Както можете да си представите, първите спомени на Клей, макар и съвсем смътни, бяха за две конкретни неща:

Родителите му, братята му.

Силуетите ни, гласовете ни.

Спомняше си как ръцете й на пианистка пробягват по клавишите. Притежаваха вълшебен усет за ориентация — докосваха М, докосваха Е и всяка друга част от МОЛЯ ТЕ ОМЪЖИ СЕ ЗА МЕН.

За момчето косите й бяха слънчеви.

Тялото й — топло и тънко.

Пазеше някакъв спомен колко го плашеше високото кафяво нещо по времето, когато бе на четири. И макар всички ние да си имахме вземане-даване с инструмента, Клей го беше възприел като нещо не-негово.

Когато Пени свиреше, той полагаше главата си върху нея.

Тънките й като клечки бедра му принадлежаха.

 

 

От Майкъл Дънбар, баща ни, Клей помнеше ръмженето на колата — звука от двигателя в зимните утрини. Прибирането му в падналия сумрак. Мирисът на изтощение, дълги дни и тухли.

След като бе установена традицията, влязла в историята като „Дните за хранене голи до кръста“ (за която скоро ще узнаете), в ума на Клей се бяха запечатали здравите му мускули, защото наред с тежкия физически труд по строежите, от време на време баща ни — както сам обичаше да се изразява — отиваше в стаичката за мъчения, което всъщност означаваше, че прави лицеви опори и коремни преси в гаража. Понякога тренираше с щанги, но без особено големи тежести. Важен беше броят на изтласкванията, високо над главата.

Чат-пат и ние ходехме там заедно с него.

Един мъж и пет момчета, които правеха лицеви опори.

Ние петимата бързо окапвахме.

И да, в онези години, докато растяхме, баща ни представляваше впечатляваща гледка. Беше среден на ръст, строен, но як и стегнат, жилав. Ръцете му не бяха огромни или издути, а атлетични и натоварени със смисъл. Виждаше се всяко тяхно движение, всяко потрепване.

А пък онези ужасни коремни преси…

Баща ни имаше корем от бетон.

 

 

Налага ми се да си напомням, че в онези години родителите ни бяха необикновени.

Да, понякога имаше кавги или спорове.

Не че не се случваше самотен гръм да смути предградието, но през повечето време правеха впечатление на двама души, които просто са се намерили — бяха позлатени, озарени от слънце, забавни. Често изглеждаха сякаш са в някакво съзаклятие, като двойка пандизчии, които нямаха намерение да бягат от килията. Обичаха ни, харесваха ни и, общо взето, в това беше целият номер. В крайна сметка, хванете пет момчета, натикайте ги в малка къща като нашата и само стойте и гледайте каква каша от щуротии и тупаници ще се забърка.

Спомням си например как се хранехме на масата и как понякога хаосът просто вземаше връх: падане на вилици, размахване на ножове и цяла банда мляскащи момчешки усти. Спорене, ръчкане с лакти, храна по целия под, храна по дрехите и реплики от рода „Как тази зърнена закуска се е озовала на стената?“ до една вечер, когато Рори сложи капак на всичко — разсипа половината супа върху тениската си.

Майка ни обаче съвсем не се паникьоса.

Стана и почисти, а виновникът трябваше да довърши вечерята гол до кръста — и тогава на баща ни му хрумна идея. Ние останалите още злорадствахме, когато той рече:

— Хайде, банда, ваш ред е.

Двамата с Хенри само дето не се задавихме:

— Моля?

— Не ме ли чухте?

— О, по дяволите! — каза Хенри.

— Искаш да свалиш и панталоните ли?

Цялото лято се хранихме така, а фланелките ни лежаха нахвърляни до тостера.

В интерес на истината и за чест на Майкъл Дънбар още от втория път нататък и той самият сваляше ризата си заедно с нас. Томи, който се намираше в онази прекрасна фаза, когато децата говорят каквото им дойде на устата, се провикна:

— Ей! Ей, татко! Какви ги вършиш, само по зърна си!

Ние останалите, начело с Пени Дънбар, избухнахме в смях, но Майкъл остана господар на положението. Едва доловимо потрепване на трицепса.

— Ами с мама какво ще правим, а, момчета? Да я накараме ли да се съблече и тя?

Майка ни никога не бе имала нужда да бъде спасявана, но Клей често сам вземаше инициативата.

— Не — каза той.

Тя обаче го стори.

Сутиенът й бе стар и износен.

Избелелите чашки бяха пристегнати към презрамките.

Продължаваше да се храни с усмивка напук на всичко.

— Внимавайте да не се изгорите — каза ни тя.

Вече знаехме какъв подарък да й купим за Коледа.

 

 

В това отношение у нас винаги имаше някаква прекаленост.

Някакво пръскане по шевовете.

Каквото и да правехме, имаше още.

Още миене, още чистене, още ядене, още чинии, още препирни, още пердах и хвърляне, и удряне, и пръдни, и „Ей, Рори, май по-добре да отидеш до тоалетната!“ и разбира се, отричане до откат. Надписът „Не бях аз“ трябваше да бъде щампован на тениските ни — повтаряхме го десетки пъти всеки божи ден.

Нямаше значение дали в даден момент положението беше овладяно и под контрол, хаосът дебнеше иззад всеки ъгъл. Бяхме кльощави и подвижни като живак, но просто мястото бе недостатъчно — затова всичко се правеше наведнъж.

Нещо, което ясно си спомням, е как ни подстригваха — посещението при бръснаря щеше да излезе твърде скъпо. В кухнята се организираше поточна линия, по-точно разполагаха се два стола: първи сядахме аз и Рори, после Хенри и Клей. Като дойдеше ред на Томи, баща ни се заемаше с него, за да може майка ни малко да си отдъхне, а после тя подстригваше него самия.

— Не мърдай! — казваше Майкъл на Томи.

— Не мърдай! — казваше Пени на Майкъл.

Косата ни се въргаляше на купчинки из кухнята.

 

 

Понякога — и този спомен е толкова сладостен, че чак ме жегва — си спомням как се натоварвахме в автомобила, цялата банда, наблъскани един върху друг. И няма как да не ми допада идеята, че Пени и Майкъл, които иначе бяха примерни граждани, обичаха понякога да се впускат в подобни щуротии. Всъщност една от най-съвършените сцени, които човек може да си представи, е именно тази — автомобил с прекалено много пътници. Винаги когато видим подобна компания, наблъскана до тавана на купето — само по себе си рецепта за злополука — замесените в ситуацията крещят и се смеят.

В нашия случай, когато погледнехме напред в пролуката между седалките, виждахме сплетените им ръце.

Деликатната длан на пианистка.

Набитата с прах отрудена длан на баща ни.

А около тях сюрия момчета и гмеж от ръце и крака.

Пепелникът винаги беше зареден с близалки, често с бонбони за гърло, а понякога и с „Тик-так“. Предното стъкло на колата никога не беше чисто, но въздухът беше винаги свеж — и как да е иначе с толкова хлапета, които дружно смучеха дражета срещу кашлица или си устройваха фестивал на ментата.

 

 

Част от най-скъпите спомени на Клей за баща ни обаче бяха свързани с времето точно преди лягане, когато Майкъл му задаваше въпрос, на чийто отговор никога не вярваше. Той приклякваше пред брат ми и тихичко го питаше: „Искаш ли да идеш до тоалетната, хлапе?“, а Клей поклащаше отрицателно глава. Въпреки този отказ баща ни го отвеждаше в малката баня с напукани плочки и той пускаше струя като състезателен кон.

— Ей, Пени! — провикваше се Майкъл. — Имали сме си истински Фар Лап^[1]!

После измиваше ръцете му и отново приклякваше пред него, без да казва нищо, но Клей знаеше какво означава това. Всяка вечер в течение на много, много дълго време баща ни го носеше на конче до леглото. Ще ми разкажеш ли пак за старата Муун, татко?

 

 

А после и спомените за нас, братята му: свързваше ни със синини и тупаници. Както си му е редът между по-големите и по-малките, всичко негово се плячкосваше. Сграбчвахме го за тениската, точно по средата на гърба, и го стоварвахме някъде. Когато три години по-късно се появи Томи, и той беше подложен на същото. Цялото му детство мина така — ту го пускахме като с кран зад телевизора, ту го изсипвахме в задния двор. Ако се разревеше, го завличахме в банята, готови хубавичко да го насиним, а Рори даже започваше да разпуква ръце.

— Момчета — долиташе викът на Пени — момчета, виждали ли сте Томи?

Хенри зашептяваше в дългите руси косици, провесени над мивката.

— Нито думица, копеленце дребно.

Кимане. Трескаво кимане.

Ето така живеехме.

 

 

На петгодишна възраст, също като нас останалите, Клей започна да учи пиано.

Ненавиждахме свиренето, но се подчинявахме.

Клавишите с ОМЪЖИ СЕ ЗА МЕН и Пени.

Когато бяхме съвсем малки, тя ни говореше на родния си език, но само вечер, преди да заспим. От време на време спираше и ни обясняваше нещо, но с годините тези знания се изличиха. Свиренето, от друга страна, не подлежеше на преговори, и упорството й се увенча с различни степени на успех.

Аз свирех прилично.

Рори издевателстваше над клавишите.

Хенри можеше да бъде брилянтен, ако му пукаше поне малко.

Клей схващаше нещата доста бавно, но щом веднъж ги разбереше, никога не ги забравяше.

Томи беше вземал уроци само няколко години, когато Пени се разболя, а и може би по онова време волята й вече беше пречупена, мисля, че най-вече от Рори.

— Добре! — издигаше глас тя, макар да седеше точно до него, надвиквайки канонадата от измъчени ноти. — Времето свърши!

— Какво? — Рори оскверняваше с пръстите си брачното предложение, което беше започнало да избледнява, и то доста бързо, но никога не се заличи напълно. — Какво каза?

— Казах, че времето ти свърши!

Тя често се чудеше какво би си казал Валдек Лесчушко за този неин син и особено — какво би си помислил за нея. Къде се беше дянало търпението й? Къде бе пръчката от смърчово дърво? Или предвид местоположението ни, по-скоро клонката от калистемон или евкалипт. Даваше си сметка, че има огромна разлика между пет типични момчетии и прилежното момиче на татко, но въпреки това чувстваше известно разочарование, докато гледаше как Рори самодоволно се гаври с пианото.

За Клей седенето в ъгъла на дневната бе задължение, но задължение, което охотно понасяше; опитваше се поне да полага усилия. Когато урокът приключеше, той тръгваше по петите й към кухнята и задаваше обичайния си въпрос от две думички:

— Ей, мамо?

Пени заставаше пред умивалника. Подаваше му карираната кърпа за чинии.

— Мисля — казваше тя — днес да ти разкажа за къщите и как смятах, че са направени от хартия.

— И за хлебарките, нали?

Тя не можеше да се сдържи.

— Направо огромни!

 

 

Мисля си обаче, че родителите ни понякога се питаха защо са избрали да живеят така. Най-често, когато хаосът и насъбралото се безсилие им дойдеха в повече, някоя дреболия ги караше да им избият чивиите.

Спомням си как едно лято, когато бе валяло цели две седмици, се прибрахме вкъщи оваляни в панировка от кал. Пени, съвсем разбираемо, превъртя и ни подгони с дървена лъжица. Започна да ни налага по краката, по ръцете — навсякъде, където свареше (мръсотията беше като кръстосан огън, като осколки) — докато не счупи о нас две от лъжиците и в яда си запокити един ботуш по коридора. Докато се премяташе през помещението, той някак си успя да набере скорост и височина и улучи Хенри с глухо „туп“ право в лицето. От устата му шурна кръв, а един клатещ се зъб беше избит и влетя в гърлото му. Пени седна на пода до банята. Когато неколцина от нас се приближиха до нея да я успокоят, тя скочи на крака и каза: „Вървете по дяволите!“.

Минаха часове, преди да отиде да провери как е Хенри, а той още се двоумеше. Гузен ли да се чувства, или бесен? В края на краищата падането на зъб си беше печеливш бизнес.

— Сега дори няма да получа паричка от Феята на зъбките! — каза той и й показа щърбото място в устата си.

— Феята на зъбките — отговори тя — ще разбере.

— Дали дава повече, ако си си глътнал зъба?

— Не и ако си в кал до ушите.

 

 

За мен най-паметните спорове между родителите ни най-често бяха свързани с гимназия „Хайпърно“. Безконечното проверяване на домашни. Родителите насилници. Нараняванията, получени при разтърваване на побойници.

— Господи, защо просто не ги оставиш да се избият — каза татко веднъж. — Как може да си толкова…

Пени бързо започна да излиза от кожата си.

— Толкова каква?

— Ами не знам — наивна или просто глупава — да си мислиш, че ще промениш нещо. — Беше изморен и изтормозен от работа и от това да търпи всички ни до безкрай. Той махна с ръка към къщата наоколо. — Прекарваш цялото това извънредно време да проверяваш домашни и да се мъчиш да им помогнеш, а погледни тук — погледни на какво прилича това място.

Имаше право. Целият под беше в парченца от конструктор, навсякъде бе осеяно с дрехи и прахоляк, сякаш някой беше минал през къщата с картечен откос. Банята ни напомняше онези обществени тоалетни от времето, когато Пени бе жънала трофеите на свободата; никой от нас не знаеше как се държи четката.

— И какво? Да си стоя вкъщи и да ви чистя?

— Е, не, не исках…

— Да грабвам ли проклетата прахосмукачка още сега, а?

— О, по дяволите, не исках да кажа това.

— АМИ ДА ЧУЕМ ТОГАВА! КАКВО ИСКАШЕ ДА КАЖЕШ? — изрева тя. — А?

Това бе звукът на преливащ в ярост гняв, който кара всяко момче да вдигне глава. Този път работата изглеждаше сериозна. Но това съвсем не бе краят.

— БИ ТРЯБВАЛО ДА СИ НА МОЯ СТРАНА, МАЙКЪЛ!

— На твоя страна съм! — каза той… — На твоя страна съм.

Снишеният й глас, още по-страховит.

— Ами покажи го тогава.

А после затишие след буря, безмълвие.

 

 

Както казах обаче това бяха изолирани случаи и скоро те се помиряваха край пианото.

За нас — символ на момчешките ни страдания.

Но за тях — остров на спокойствието сред водовъртежа.

Веднъж, докато тя се успокояваше, като свиреше Моцарт, той застана до нея, а после отпусна ръце върху инструмента, върху капака, огрян от слънцето, нахлуващо през прозореца.

— Бих написал „Съжалявам“ — каза той — но не помня къде съм прибрал боята… За миг Пенелъпи спря да свири. Загатната усмивка, събудена от спомена.

— И освен това няма място — отговори тя и ръцете й отново пробягаха по изрисуваните клавиши.

Да, тя свиреше ли, свиреше, тази жена оркестър, и докато понякога хаосът наистина се отприщваше, имаше и както бихме ги нарекли, нормални спорове — нормални караници, основно между нас момчетата.

По този повод, на шестгодишна възраст Клей започна да играе футбол — участваше както в организирани спортни занимания, така и в импровизираните мачове у дома, които започваха на моравата, преминаваха покрай къщата и завършваха в задния двор. С времето се сформираха два отбора — Томи, Рори и баща ни срещу мен, Хенри и Клей. При последното разиграване ни бе позволено да ритнем топката над покрива, но само ако Пени не бе излязла на двора да чете или да проверява поредната порция от безкрайния поток домашни, за който стана дума по-рано.

— Ей, Рори — предизвикваше го Хенри — ела ми да те размажа…

Рори само това и чакаше, за да се втурне насреща му и да го прегази или сам да бъде метнат по гръб, според случая. При всяка игра, без изключение, се налагаше да ги откопчваме един от друг.

— Хайде, давай.

Погледът на баща ни започваше да се мести от единия към другия и обратно.

Русият до безобразие и окървавен Хенри.

Рори — с цвета на циклон.

— Какво „хайде“?

— Много добре знаеш какво. — Баща ни дишаше хрипливо и тежко, а ръцете му бяха покрити с драскотини. — Стиснете си ръцете. Веднага.

И те се подчиняваха.

Стискаха си ръцете, казваха си „Извинявай“, а после: „Да, извинявай, че ти стиснах ръката, тъпако!“ и мелето започваше отначало, само че този път Майкъл ги завличаше в задния двор, където сред пръснатите наоколо домашни се беше разположила Пенелъпи.

— Да видим каква сте я забъркали вие двамата този път? — питаше тя, седнала по рокля и с боси нозе под слънцето. — Рори?

— Ъхъ?

Тя само го поглеждаше.

— Исках да кажа: „Да?“

— Вземи стола ми. — И тръгваше към къщата. — Хенри?

— Знам, знам.

Вече беше клекнал на земята и подреждаше изпопадалите листове с домашни.

Пени отправяше на Майкъл продължителен поглед и приятелско, съзаклятническо намигване.

— Проклети момчета.

Нищо чудно, че съм развил такъв вкус към ругатните.

 

 

Какво друго?

Какво друго може да се каже, ако започнем да прескачаме годините като камъни?

Споменах ли как понякога сядахме на оградата в задния двор, за да наблюдаваме предобедната тренировка на конете? Казах ли, че наблюдавахме как всичко бе опразнено и пистата и конюшнята бяха изоставени, за да се превърнат в поредния запуснат терен?

Споменах ли войната на „Свържи четири пула“, когато Клей беше на седем?

Или играта на „Не се сърди, човече“, продължила четири, а може би и повече часа?

Казах ли ви, че продължителната битка беше спечелена от Пени и Томи, следвани от татко и Клей, на трето място — бях аз, а Хенри и Рори (които бяха заставени да играят заедно) останаха последни? Споменах ли как двамата се обвиняваха взаимно, че не са хвърляли зарчето като хората?

А що се отнася до „Свържи четири пула“, нека просто кажем, че продължавахме да откриваме пулове даже след месеци.

— Ей, вижте! — извикваше някой откъм коридора или кухнята. — И тук има един! — Вдигни го, Рори.

— Ти го вдигни.

— Вдигни си го ти, от твоите е.

И така нататък. И така нататък.

И така нататък.

 

 

Друго, което Клей си спомняше, бяха летата и как веднъж, когато Пени ни четеше „Илиадата“, Томи бе попитал коя е Роузи^[2]. Седяхме в дневната късно вечерта, главата му лежеше в скута й, краката му бяха прострени напреко през моите. Самият Клей се беше настанил на пода.

Пени се наведе и погали Томи по косата.

— Това не е човек, глупчо, а небето — обадих се аз.

— Как така?

Този път въпросът дойде откъм Клей и майка ни се зае да им обясни.

— Ами — каза тя — нали знаете как по изгрев и залез-слънце небето става оранжево-жълто, а понякога бледочервено?

Той кимна от мястото си под прозореца.

— Ами, това червеното е като цвета на роза, това се има предвид. Не е ли вълшебно?

И Клей се усмихна, самата Пени — също.

Томи отново придоби съсредоточен вид.

— И Хектор ли е думичка за небето?

Е, това вече не се издържаше. Станах от мястото си.

— Наистина ли е трябвало да се раждаме и петимата?

Пени Дънбар само се засмя.

 

 

Следващата зима отново се записахме на футбол и последва нов тур победи, тренировки и загуби. Клей не беше голям почитател на този спорт, но играеше, понеже ние останалите играехме, а струва ми се, че по-малките деца известно време правят тъкмо това — копират от по-големите. Тук трябва да спомена, че макар в много отношения да се открояваше от нас, Клей можеше да бъде и абсолютно същият.

Понякога в разгара на мача на двора у дома се оказваше, че някой някого е ударил с юмрук или изръгал с лакът, и Хенри и Рори се разграчваха: „Не бях аз!“, „Да, да, глупости!“ — аз обаче бях видял, че е Клей. Още по онова време лактите му бяха страховито оръжие, което той вкарваше в действие по най-разнообразни начини; човек трудно можеше да е подготвен за ударите им.

Понякога си признаваше.

— Ей, Рори, аз бях — подхвърляше той.

Нямаш представа на какво съм способен.

Ала Рори не му се връзваше — къде по-лесно му бе да се бие с Хенри.

 

 

Във връзка с горните истории, а и със случката, която сега ще разкажа, действително беше някак съвсем закономерно, че по онова време Хенри се окичи с позорна спортна слава — отстраниха го от игра, след като бе блъснал рефера. Още същия ден беше низвергнат и от съотборниците си заради най-голямото футболно прегрешение. А ето какво стана: на полувремето треньорът попита играчите:

— Къде са портокалите?

— Какви портокали?

— Я не ми се прави на умник, знаеш много добре — онези, четвъртинките.

Тогава обаче някой забеляза.

— Вижте, ей там има цял куп обелки! Бил е Хенри, проклетият Хенри!

Момчета, мъже и жени дружно извърнаха към него освирепели погледи.

Няма такова предградийно огорчение.

— Вярно ли е?

Нямаше никакъв смисъл да отрича, ръцете му го издаваха.

— Огладнях, какво да правя.

Игрището се намираше на шест-седем километра и бяхме отишли дотам с влака. Сега обаче Хенри бе принуден да върви пеша, а с него — и ние останалите. Когато някой от нас направеше подобна изцепка, изглежда, трябваше да страдаме всички, и ето че сега поехме дружно по обратния път покрай магистралата.

— А защо всъщност блъсна съдията? — попитах аз.

— Ами, сто пъти ме настъпи с тъпите си стоманени шипове.

Беше ред на Рори:

— А защо ти беше да изядеш всичките портокали, а?

— Защото знаех, че и ти ще вървиш пеш до вкъщи, тъпако.

— Ей! — извика Майкъл.

— А, да — извинявай.

Но този път не последва оттегляне на извинението и си мисля, че някак си в онзи ден всички бяхме щастливи, макар че много скоро животът ни щеше да започне да се разпада — дори Хенри, който след малко започна да повръща в канавката. Когато Пени коленичи до него, отстрани долетя гласът на баща ни:

— Това трябва да са трофеите на свободата.

И как можеше да знаем?

Бяхме просто тайфа Дънбаровци, в пълно неведение какво се задава.