Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (25)

Мост, направен от теб

Ето какво се случи, след като Кери си тръгна, а Клей се пребори с хартията.

Най-напред внимателно отлепи тиксото.

Сгъна и приглади страницата от „Хералд“ с резултатите от конните състезания и я подпъхна под крака си.

Едва тогава вниманието му се насочи към самия подарък — стара дървена кутия. Пое я с две ръце, кестеновокафява и изподраскана. На големина беше колкото старинна книга с твърди корици, имаше ръждясали пантички и счупена закопчалка.

Около него Окраището беше безплътно и просторно.

Почти недоловим полъх.

Безтегловност.

Клей отвори нагоре дървеното капаче, което изскърца като дъсчен под и се изметна назад.

Вътре имаше още един подарък.

Подарък в подаръка.

И писмо.

При обичайни обстоятелства най-напред би прочел писмото, но за да стигне до него, трябваше да вдигне запалката: бе марка „Зипо“, изработена от пютър^[1], приблизително с размерите и формата на кибритена кутийка.

Преди дори да си помисли да я вземе, вече я държеше в ръце.

Заобръща я между пръстите си.

После я намести да легне в дланта му.

Остана изненадан от тежестта й и когато я завъртя, ги забеляза. Прокара пръст по думите, гравирани върху металната гръд:

Матадор в петото бягане.

Това момиче беше голяма работа.

Когато разгъна писмото, за миг се поблазни от идеята да отметне капачето на запалката и да я щракне, но луната грееше достатъчно ярко.

Почеркът й — ситен и равен:

Скъпи Клей,

Когато четеш това писмо, вече ще сме разговаряли за това… но исках просто да ти кажа, че зная, че скоро ще заминеш, а също и че ще ми липсваш.

Вече ми липсваш.

Матю ми разказа за някакво далечно място и мост, който искаш да построиш. Опитвам се да си представя от какъв материал ще е изграден той, но ми се струва, че това няма да има значение. Щеше ми се да мога да си припиша следните думи, но съм сигурна, че ги познаваш отлично, пише ги на корицата на „Каменоделецът“:

ВСИЧКО, КОЕТО БЕ ИЗЛЯЗЛО ИЗПОД РЪЦЕТЕ МУ, БЕ НАПРАВЕНО НЕ САМО ОТ БРОНЗ, МРАМОР ИЛИ БОИ, А И ОТ САМИЯ НЕГО…

ОТ ОНОВА, КОЕТО СЕ НАМИРАШЕ В НЕГО САМИЯ.

Едно знам със сигурност: този мост ще е направен от теб.

Ако не възразяваш, ще задържа книгата засега — може би, за да съм по-сигурна, че ще се върнеш за нея, че пак ще дойдеш на Окраището.

Що се отнася до запалката, казват, че човек не бива да изгаря мостовете зад себе си, но аз все пак ти я подарявам, ако не за друго, поне за късмет и като нещо, което да ти напомня за мен. Пък и в запалката има някакъв особен смисъл. Знаеш какво казват за глината^[2], нали? Знаеш, разбира се.

С обич,

Кери

П. П. Съжалявам за състоянието на дървената кутия, но някак си ми се струва, че ще ти хареса. Реших, че няма да е зле да имаш къде да държиш някои неща, които са ти скъпи. Вземи и друго, не само щипката.

П. П. П. Надявам се, че надписът ти харесва.

Е, какво бихте сторили на негово място?

Какво бихте казали?

Клей седеше като побит на матрака.

Запита се:

Какво всъщност казват за глината?

Но после много бързо се досети.

Досети се, преди дори да бе довършил въпроса, и още дълго време стоя на Окраището. Чете и препрочита писмото, отново и отново.

Когато най-сетне се отърси от окаменелостта си, причината бе малката тежка запалка. Притисна я към устните си. За миг почти се усмихна:

Този мост ще е направен от теб.

Най-хубавото у Кери бе не че правеше нещата с размах, че впечатляваше околните или че будеше обич и дори уважение. Не, най-ценното бяха дребните жестове, непринудената й правдивост и както обикновено, по своя характерен начин бе успяла да стори нещо забележително:

Бе му дала нужната частица кураж.

И заглавието на тази история.