Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (33)

Крайбрежният нощен южняк

Разбира се, Аби Хенли не бе възнамерявала да го съсипе.

Просто злощастна случайност.

Ала една такава случайност прелива в низ от други и повлича лавина от обстоятелства, които след много години ще ни изправят пред момчета и кухни, пред момчета и ненавист — и ако не беше онова отдавна изгубено момиче, нищо от това не би съществувало.

Нито самата Пенелъпи.

Нито братята Дънбар.

Нито мостът, нито Клей.

 

 

Що се отнася до Майкъл и Аби, в онези далечни години между тях всичко било искрено и прекрасно.

Той я обичал с багри и щрихи.

Обичал я по-силно от Микеланджело.

Повече от „Давид“ и съпротивляващите се, скулптирани роби.

И двамата завършили училище с добри оценки, оценки като за големия град, числа, носещи избавление и почуда.

Последвали странни потупвания по гърба при случайните срещи на главната улица.

Няколко „Поздравления!“.

Понякога обаче се долавяло и леко презрение, едно такова усещане за недоизказано „За чий дявол ти е да напускаш града?“. Най-добре това се удавало на мъжете, особено на по-възрастните, с натежалите им лица и пристиснати срещу слънцето очи. Думите им излизали някак изкълчено:

— Та значи, тръгнал си за големия град, а?

— Да, сър.

— Сър ли? Я не се превземай, още си тука!

— По дяволите… съжалявам.

— Ами… просто гледай ония там да не те превърнат в задник, ясно?

— Моля?

— Чу ме… Не позволявай тамошните да те променят, както правят с всеки негодник, който замине. Никога не забравяй откъде си тръгнал, ясно?

— Ясно.

— Нито пък кой си.

— Добре.

Нямало съмнение, Майкъл Дънбар бил от Федъртън, негодник, а потенциално — и задник. За беда, никой не го предупредил: „Не прави нищо, което ще ти спечели прякор като Убиеца“.

Светът бил голям, а възможностите — безгранични.

 

 

Както му разказала после Аби, в деня, когато пристигнали резултатите, някъде по коледните празници, тя застанала край пощенската кутия. Майкъл почти можел да нарисува следната сцена:

Безбрежност от пусто небе.

Ръката на хълбока.

Пържила се на слънцето двайсет минути, преди да си донесе един градински стол и да разпъне плажния чадър, макар и на хиляди километри от океана. След малко отишла за хладилна чанта и плодов сладолед. Боже, колко й се искало да се махне оттук.

В това време Майкъл мятал тухли на един строеж в града. Друг работник, застанал на скелето, ги ловял и ги хвърлял на трети. Високо над тях някой ги зидал и вдигал стена и така малко по малко никнела нова кръчма: за миньори, фермери и малолетни.

На обед се прибрал у дома, където го очаквало бъдещето му — надничало сгънато от цилиндъра, предназначен за нежеланата поща.

Напук на лошата поличба Майкъл го отворил. На лицето му се появила усмивка.

Когато позвънил на Аби, тя вдигнала задъхана от тичането по стръмната пътека до къщата.

— Още нищо! Имам чувството, че проклетият град иска да ме задържи тук още час-два за наказание.

По-късно същия ден обаче се появила на строежа. Застанала зад гърба му, а той извърнал поглед назад и изпуснал двете тухли, които държал в ръцете си. Обърнал се с лице към нея.

— Е?

Тя кимнала.

Засмяла се и Майкъл подел смеха й. Накрая отгоре долетял нечий глас и се врязал помежду им:

— Ей, Дънбар, скапан мухльо! Къде са ми проклетите тухли?!

Аби, винаги живееща за мига, се провикнала обратно:

— Каква поезия!

Ухилила се широко и си тръгнала.

Няколко седмици по-късно напуснали Федъртън.

 

 

Да, стегнали багажа си и поели към големия град, но как да обобщиш накратко последвалите четири години привидно, идилично щастие? Ако Пени Дънбар умееше да си послужи с един-единствен епизод, за да разкаже цялото, тук историята се състояла от части, които си останали просто отломки и плаващи моменти.

Шофирали единайсет часа, преди да зърнат извисяващия се силует на града.

Отбили от пътя, за да се полюбуват на ширналия се хоризонт, а Аби се покачила на предния капак на колата.

Продължили напред, докато навлезли в града и влели съдбите си в него: тя започнала следването си по търговия, а Майкъл рисувал и скулптирал, дерзаейки сред заобикалящите го гении.

И двамата работели в свободното си време.

Тя разнасяла питиета в нощен клуб.

Той бачкал по строежите.

Нощем се строполявали в леглото един в друг.

Имало парченца, дадени и получени.

Сезон след сезон.

Година след година.

Обичали да хапват риба с пържени картофки на плажа следобед и да наблюдават как чайките се появяват чудодейно, като зайци от вълшебен цилиндър. Усещали безбройните морски бризове, всеки различен от предния, и гнета на зноя и влагата. Понякога просто седели и наблюдавали как огромен черен облак акостира над тях, подобно на някакъв кораб-майка, а после тичали под бликналия дъжд. Той падал така, сякаш сам бил гигантски град, довян от поривите на крайбрежния нощен южняк.

Имало и паметни събития и рождени дни, сред които се откроявал онзи най-специален, когато Аби му подарила книга — великолепно издание с твърди корици и бронзови букви със заглавие „Каменоделецът“ — и нощи наред Майкъл будувал, увлечен от четивото, докато тя спяла притисната към краката му. Всеки път, преди да затвори книгата, той обръщал на първата страница, съдържаща кратка биография на автора, под която, по средата, пишело с нейния почерк:

На Майкъл Дънбар — единствения,

когото обичам, обичам, обичам.

От Аби

И разбира се, не много след това те се върнали у дома, този път, за да се оженят — в един тих пролетен ден под съпровода на гарваните отвън, които грачели като сухоземни пирати.

Майката на Аби похлипвала от щастие на най-предната пейка в църквата.

Баща й бил заменил износения работен потник с костюм.

Адел Дънбар седяла редом до добрия лекар, с очи, блеснали зад чисто новите очила със сини рамки.

Самата Аби също плакала в онзи ден, цялата мокра, с бяла рокля, опушена.

Младият тогава Майкъл Дънбар я изнесъл на ръце навън в слънчевия двор на църквата.

Няколко дни по-късно отпътували обратно и приблизително по средата на пътя поспрели край една река, която, величествена и безумна, бушувала по стръмното си корито — река със странно име, в което се влюбили — Аману.

Легнали под едно дърво на брега, косата на Аби драскала кожата му, но Майкъл не я отмахнал нито веднъж, и тя му казала, че би било прекрасно да се върнат тук, а той отговорил: „Разбира се, ще спечелим пари, ще си построим къща и ще идваме винаги когато ни се прииска“.

Били просто Аби и Майкъл Дънбар.

Двама от най-щастливите негодници, на които им стигнал куражът да напуснат града.

В пълно неведение за онова, което предстояло.