Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (3)

Разгряване в стил „Клей“

По същото време, когато се състоеше срещата между Убиеца и мулето, в другия край на града можехме да се натъкнем на Клей, който в момента се разгряваше. Ако трябва да сме честни, Клей винаги се разгряваше. Намираше се в един стар жилищен блок, със стълбище под нозете, момче на гърба и буреносен облак в гърдите. Късата му тъмна коса бе прилепнала по главата и в очите му гореше огън.

До него, отдясно, тичаше друго момче — русокосо и по-голямо с една година — което с мъка смогваше да поддържа темпото му, но при все това не спираше да го пришпорва. Отляво с все сили спринтираше едно бордър коли. Тъй оформената компания в състав Хенри, Клей, Томи и Роузи бе погълната от обичайното си занимание.

Единият говореше.

Вторият тренираше.

Третият се бе вкопчил, сякаш животът му висеше на косъм.

Дори кучето даваше всичко от себе си.

За упражняването на този тренировъчен метод се бяха снабдили с ключ от един приятел, който им осигуряваше достъп до сградата. Десет долара за душна буца бетон. Не е зле. В момента препускаха нагоре по стълбите.

— Лайно нещастно — нареждаше Хенри (печалбарят, дружелюбният) току до Клей. Макар и с мъка, той вземаше по няколко стъпала наведнъж и се смееше. Усмивката рязко кривна от лицето му и той я улови в дланта си. В случаи като този общуваше с момчето до себе си с помощта на добре изпитани, доказали резултатността си обиди. — Ти си кръгла нула — продължи той — слабак. — Всичко го болеше, но не биваше да спира да нарежда. — Разпльокан си като рохко яйце, моето момче. Направо ми се гади, като те гледам как се влачиш.

Съвсем скоро щяха да отдадат дължимото и на още една традиция.

Томи, изтърсакът, колекционерът на домашни любимци, остана без една обувка.

— По дяволите, Томи, нали ти казах да ги завържеш по-здраво! Давай, Клей, слабако, смотаняк такъв! Какво ще кажеш да се поразбързаш малко, а?

Щом стигнаха шестия етаж, Клей метна Томи настрани и се сборичка с голямата уста отдясно. Двамата се строполиха на мухлясалите плочки. Клей се усмихваше едва-едва, другите се смееха и всички дружно се заотърсваха от потта. Последва борба, в която той притисна Хенри в желязна хватка, вдигна го на ръце и започна да подтичва наоколо.

— Спешно ти трябва душ, приятел. — Типично за Хенри. Обичахме да казваме, че ако решим да му видим сметката, трябва да убием устата му два пъти. — Не се търпи, честно. — Усещаше изопнатите жили в ръката на Клей, която в момента извиваше устатия му врат.

В опит да ги разтърве, Томи, тринайсетгодишен до мозъка на костите си, скочи със засилка върху тях и тримата се отърколиха във въртоп от ръце, крака, момчета и под. Роузи подскачаше наоколо и се приземяваше на лапи, с вирната опашка и изопнато напред тяло. Черни крака. Бели лапки. Лаеше ли, лаеше, но боричкането продължаваше.

Когато схватката приключи, момчетата се отпуснаха по гръб на земята. На този, най-горен етаж на стълбището имаше прозорец с процеждаща се мътна светлина, а на пода лежаха тежко повдигащи се и спускащи се гърди. Въздухът тегнеше. Тонове въздух, откъртващи се от дробовете им. Хенри го гълташе жадно и мъчително, но устата му прояви мъжество.

— Томи, копеленце дребно. — Погледна го и се ухили. — Май че току-що ми спаси живота, хлапе.

— Благодаря.

— Не, аз ти благодаря. — И той махна с ръка към Клей, който вече се бе полуизправил на лакът. Другата му ръка беше скрита в джоба. — Не разбирам защо го търпим този ненормалник.

— Нито пък аз.

Но разбираха много добре.

Преди всичко бе Дънбар, а и специално за Клей, на човек му се искаше да узнае повече.

 

 

Какво обаче?

Какво имаше да се знае за Клейтън, нашия брат?

Цяла върволица въпроси го следваха по петите вече от години, като например: Защо само се усмихваше, но никога не се смееше?

Защо се биеше, но не гонеше победа?

Защо толкова обичаше да стои на покрива?

Защо тичаше не за удоволствие, а за изтезание — нещо като портал към болката и страданието — и защо ги търпеше безропотно?

Никой от тези въпроси обаче не беше любимият му.

Бяха просто въпроси за разгрявка.

Нищо повече.

 

 

След като полежаха по гръб, те направиха още три повторения, а мимоходом Роузи забърса и заблудената обувка.

— Ей, Томи!

— Да?

— Другия път да ги вържеш по-здраво, разбрахме ли се?

— Да, Хенри.

— С двоен възел, или ще те разфасовам.

— Добре, Хенри.

В подножието на стълбите Хенри потупваше Томи по рамото — знак да се мята на гърба на Клей — и те се втурваха нагоре, а после се спускаха с асансьора. (Някои биха казали, че това е хитруване, но всъщност бе много по-трудно — скъсяваше времето за почивка). След последното изкачване Хенри, Томи и Роузи хванаха асансьора до долу, но Клей предпочете стълбите. Излязоха навън и се запътиха към четвъртития железен калъп, служещ за возило на Хенри, където се разигра обичайната сценка.

— Роузи, разкарай се от предната седалка. — Кучето се мъдреше зад волана, наострило идеалните триъгълничета на ушите си. Имаше вид, сякаш се канеше да се заеме с настройването на радиото.

— Томи, бъди така добър и я изкарай оттам.

— Хайде, момичето ми, стига си се пречкала.

Хенри пъхна ръка в джоба си.

Шепа монети.

— Ето, Клей. Ще се видим горе.

Двете момчета се метнаха в автомобила, другото пое тичешком. Вик от прозореца:

— Ей, Клей!

Клей набра скорост. Не се обърна, но нямаше нужда, чуваше го отлично. Всеки път едно и също.

— Вземи маргаритки, ако има, бяха й любими, не помниш ли?

Сякаш не знаеше.

Колата потегли и даде мигач.

— И гледай да не те излъжат с парите!

Клей се затича още по-бързо.

Скоро се заизкачва по хълма.

 

 

В началото го тренирах аз, а след това и Рори. И ако аз подхождах с глупавата почтеност на старата школа, Рори го смазваше, без да го пречупва. Хенри пък превърна треньорството в печеливша схема — правеше го и за парите, ала и защото му доставяше удоволствие, както съвсем скоро ще се уверим.

От самото начало условията бяха ясни и прости и също толкова идиотски.

Можехме да му заповядваме какво да прави.

Той изпълняваше.

Можехме да го подлагаме на издевателства.

Той ги изтърпяваше.

Ако речеше, Хенри можеше да го изрита от колата, понеже е видял няколко приятелчета да се прибират пеш в дъжда, а Клей просто слизаше и се понасяше в тръс. Когато профучаваха покрай него с викове: „Недей да клинчиш!“, той само ускоряваше темпото. Томи, гузен като самия порок, се извръщаше да го наблюдава през задното стъкло, а Клей гледаше след тях, докато колата се скриеше. Виждаше как грозната подстрижка се смалява все повече и повече и ето как всъщност стояха нещата:

Може и да изглеждаше, сякаш ние го тренираме.

Но всъщност бяхме много далеч от истината.

С времето думите ставаха все по-оскъдни, методите все по-разнообразни. Всички знаехме какво иска Клей, но не и за какво му е.

За какво, по дяволите, тренираше Клей Дънбар?

 

 

В шест и трийсет, оставил букета лалета на земята до краката си, Клей се облегна напред на гробищната ограда. Мястото бе приятно и високо и му харесваше. Стоеше и наблюдаваше как слънцето се бръска между небостъргачите.

Градове.

Този град.

Някъде в ниското невидим пастир подкарваше автомобилното стадо. Светофарът се смени. Убиеца бе пристигнал.

— Извинете?

Нищо. Той стегна захвата си около прътите на оградата.

— Младежо?

Този път Клей се обърна и видя до себе си една старица — тя сочеше нещо и отсръбваше от устните си. Сигурно й се услаждаха.

— Ще възразите ли? — Имаше безформени очи и захабена рокля и носеше чорапи. Жегата бе безвластна над нея. — Ще възразите ли, ако ви помоля за едно цвете?

Клей надникна в дълбоката бръчка, продълговата бразда над очите й. Подаде й едно от лалетата.

— Благодаря ви, благодаря ви, младежо. За моя Уилям.

Момчето й кимна, последва я през отворената порта и пое между гробовете. Когато стигна до този, който търсеше, то най-напред приклекна за малко, изправи се, постоя със скръстени ръце, обърна лице към вечерното слънце. Нямаше представа колко време бе минало, преди Хенри и Томи да изникнат от двете му страни, а с тях и Роузи, изплезила език към надгробните надписи. Стояха прегърбени и в същото време вдървени, с ръце в джобовете. Ако кучето имаше джобове, щеше да е пъхнало лапи в тях, убеден съм. После цялото им внимание се насочи към надгробната плоча и цветята пред нея, които се спаружваха пред очите им.

— Нямаше маргаритки ли?

Клей вдигна поглед.

Хенри сви рамене.

— Хайде, Томи.

— Какво?

— Дай му го, негов ред е.

Клей протегна ръка. Знаеше какво трябва да направи.

Извади почистващия спрей и напръска металната плоча. После му връчиха ръкав от сива тениска и той хубаво изтърка, направо изжули надгробния паметник.

— Пропусна едно място.

— Къде?

— Ама ти сляп ли си, Томи, ей там в ъгъла, гледай де, тия очи само за красота ли са ти?

Клей ги наблюдаваше, докато се разправяха, после доизлъска плочата с последно кръгово движение и сега ръкавът бе черен, мръсната паст на града. И тримата бяха облечени с потници и стари шорти. И тримата стиснаха челюсти. Хенри намигна на Томи.

— Добра работа, Клей, да вземем да си вървим, а? Нали не искаш да закъснеем за основната програма?

Томи и кучето тръгнаха напред, винаги все същото.

Клей ги следваше.

Когато ги настигна, Хенри рече:

— Хубавите гробища са добри съседи.

Щуротиите му просто край нямаха, честна дума.

Томи се обади:

— Мразя да идваме тук, знаеш го, нали?

Ами Клей?

Клей — който беше мълчаливецът, а също и вечно усмихнатият — се обърна за последен път и обгърна с поглед огрения от слънце квартал от статуи, кръстове и надгробни паметници.

Приличаха на утешителни трофеи.

До последния.