Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Bridge of Clay, 2018 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Светлозара Лесева, 2019 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Маркъс Зюсак
Заглавие: Мостът на Клей
Преводач: Светлозара Лесева
Година на превод: 2019
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: ИК „Пергамент Прес“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2019
Тип: роман
Националност: австралийска
Печатница: „Симолини“ — София
Излязла от печат: 23.07.2019
Редактор: Силвия Йотова
Художник: Elisabeth Ansley; Arcangel Gable Denims; 500px and Roman Borodaev; Shutterstock
Коректор: Филипа Колева
ISBN: 978-954-641-117-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10832
История
- — Добавяне
Сияйният заден двор
През последните седмици най-често виждахме празната й обвивка. Останалата част от майка ни бе неналична. Жалоните на дните бяха страданието, сестрата и визитациите й. Улавяхме се, че четем мислите й. Или може би това бяха мисли, отдавна врязани в нас самите:
Как, по дяволите, е възможно да продължава да има пулс?
Някога смъртта обикаляше нехайно наоколо или се полюляваше по жиците на електропроводите. Обвесваше се с ръце около хладилника.
Открай време бе тук, за да взема.
Но сега можеше да даде толкова много.
Дойде време за притаените разговори, нямаше как.
Седяхме в кухнята заедно с татко.
Той ни каза, че все още й остават няколко дни.
Лекарят бе обяснил това и вчера, и по-предната сутрин.
Тези дни преди края бяха безконечни.
Трябваше вече да сме си набавили хронометър и тебешир за отбелязване на залозите. Само че Пени чисто и просто щеше да продължи да живее. Никой нямаше да спечели.
Сведохме погледи надолу към масата.
Някога изобщо бяхме ли имали еднакви пиперница и солница?
* * *
И да, мисля си за баща ни и какво ли му е било всяка сутрин да ни изпраща — понеже едно от предсмъртните й желания беше да продължим както преди: да станем и да се заемем с обичайните си занимания. Да излезем навън и да живеем.
Всяка сутрин я целувахме по бузата.
Изглежда го пазеше само за този момент.
— Върви, мило момче, изчезвай оттук.
Това не бе гласът на Пенелъпи.
И лицето не бе нейното — тази извръщаща се настрани, разплакана маска.
Тези жълти очи.
Нямаше да ни види как порастваме.
Само ридаеше ли, ридаеше беззвучно.
Щеше да пропусне завършването на братята ми и други абсурдни крайъгълни камъни, и как се оплитаме и мъчим при първото слагане на вратовръзка. Нямаше да е тук, за да подложи на разпит първите ни приятелки. Това момиче изобщо чувало ли е за Шопен? Знае ли кой е великият Ахил? Всички тези глупави нещица, натоварени с прекрасен смисъл. Силите й стигаха единствено да съчинява истории, да рисува живота ни какъвто си го представяше.
Бяхме илиади с празни, девствени страници.
Одисеи, готови да бъдат разлистени.
Люшкаше се между унеса и съзнанието на крилете на тези картини.
Сега вече зная какво се е случвало по онова време.
Всяка сутрин тя му се е молела да й помогне.
Най-тежки са били моментите, след като ние излезехме.
— Шест месеца — му говорела тя. — Майкъл, чуй ме, Майкъл. Шест месеца. Умирам от сто години. Помогни ми, моля те, помогни ми.
Вече бе рядкост — не беше се случвало от седмици — Рори, Хенри и Клей да избягат от училище, за да постоят с нея. Или по-скоро бяхме достатъчно глупави да вярваме, че е така — но всъщност един от тях бе продължил да се прибира, само че се бе научил да остава незабележим. Тръгвал си от часовете по различно време и я наблюдавал скришом иззад крайчеца на прозореца — и така до един ден, когато не я видял. Този ден бил избягал от училище още след пристигането си.
Прекосил моравата.
Приближил се до прозореца на спалнята им.
Леглото било празно и неоправено.
Без да се замисля, той направил крачка назад.
Почувствал кръвта и нуждата да побърза…
Нещо не бе наред.
Нещо не е наред.
Знаел, че трябва да влезе, веднага да влезе вкъщи и когато го сторил, светлината го заслепила — светлината обливала целия коридор. Ударила го като с камшик през очите.
Но той продължил да върви, докато стигнал до отворената задна врата.
Щом излязъл на верандата, ги забелязал и се заковал на място.
Отляво до слуха му долитал шум от автомобил — еднообразен, немелодичен тон — и дълбоко в сърцето си той осъзнал истината: колата не се готвела да напусне гаража.
Баща ни стоял под ослепителната светлина, обливаща задния двор, и в обятията си държал жената — жената с отдавна изгубеното пиано, която все умираше, но не можеше да умре, или по-лошо — беше жива, но не живееше. Била отпусната в ръцете му, извита като арка, а той се бил свлякъл на колене.
— Не мога да го направя — изрекъл Майкъл Дънбар и нежно я положил на тревата. Погледнал към страничната врата на гаража, поставил длани върху гръдта и ръката й и отново й заговорил: — Опитах се, Пени, как ли не опитвах, по дяволите, но не мога, просто не мога.
Мъжът, коленичил на земята, се тресял леко.
Жената в тревата се разтичала.
Четвъртият от братята Дънбар стоял отстрани и плачел. Незнайно защо в този момент си спомнил една от историите й. Видял я още като момиче, във Варшава. Момичето сред водния безкрай.
Седяла пред пианото и свирела, и статуята на Сталин също била там. Наказвал я с пестелив удар по кокалчетата на ръцете всеки път щом китките й се смъкнели надолу или обърквала нотите. Таял в себе си толкова безмълвна обич, а тя била просто едно бледо дете. Двайсет и седем удара за двайсет и седемте музикални прегрешения. И тогава той й бе дал прякор.
В края на урока я нарекъл с новото име, а навън било снежно и продължавало да вали.
Това се случило, когато била на осем.
Когато навършила осемнайсет, баща й решил.
Решил да я измъкне.
Но първо я накарал да спре.
Накарал я да спре и уловил дланите и, а те били нашарени от белези, малки и топли. Стиснал ги, но нежно, между пръстите си обелиски.
Спрял я и й казал…
А момчето.
Нашето момче.
Това младо, закоравяло от истории момче, пристъпило напред и повярвало във всичко.
Пристъпило напред и бавно коленичило.
После бавно заговорило на татко.
Майкъл Дънбар не бил чул идването му, но ако останал изненадан, успял да го прикрие добре — стоял все така вцепенен, непомръдващ, в тревата.
Момчето казало:
— Татко, всичко е наред… татко…
После я взело на ръце, изправило се и я понесло през двора. Не погледнало нито веднъж назад, баща ни не реагирал, а очите й — този ден те не изглеждали жълти — били си нейните и винаги щели да бъдат. Косата й отново падала назад, ръцете й били хладни и чисти. Съвсем не приличала на бежанка. Момчето се отдалечило тихо с нея.
— Всичко е наред — изрекло то отново, този път към нея — всичко е наред.
И Клей бе сигурен, че е видял Пени да се усмихва, когато пристъпил към онова, което друг не бе в състояние да направи и което той бе сторил по свой, неповторим начин.
— Już wystarczy — прошепнал й тихо и я превел през превода. — Достатъчно, Грешкоправке.
После застанал заедно с нея под сушилника и точно в този момент тя склопила очи — все още дишайки, но готова да си отиде. И докато я носел към монотонния звук, а после оставил сияйния двор зад гърба си и хлътнал в задимения правоъгълник на вратата, можел да бъде абсолютно уверен в едно: последното нещо, което очите на Пенелъпи бяха видели на този свят, бе един от теловете на простора и багрите му — щипките, накацали по него.
Безтегловни като врабчета, грейнали на светлината.
За миг те затъмнили града.
Предизвикали слънцето на дуел и го победили.