Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (61)

Жената, която се превърна в едно от момчетата Дънбар

Към края на първата ми година в гимназията вече нямаше съмнение, че сме изпаднали в голяма беда. Дрехите се ветрееха около тялото й, подобренията настъпваха все по-рядко. Имаше периоди, когато привидно всичко беше наред или просто добре си играехме ролите. Престорено — нормално или нормално — престорено, не съм сигурен точно как го постигахме.

Може би просто имахме живот за живеене и трябваше някак си да продължим напред, и в това число включвам Пенелъпи. Ние си оставахме хлапета. Стискахме зъби, държахме се.

Предстояха ни мигове като подстригването й и Бетовен.

За всеки от нас щеше да има по нещо лично, отредено само за него.

Даваш си сметка, че майка ти умира, когато реши да прекара време с теб насаме.

Прескачаме моментите като камъни.

 

 

Останалите още бяха в основното училище (последна година за Рори) и бяха задължени да свирят дори когато Пени беше в болница. След години Хенри се кълнеше, че бе останала жива толкова дълго само за да може да ги тормози с пианото или поне с разпитите дали се упражняват. Нямаше отърваване, независимо къде лежеше — на избелелите чаршафи вкъщи или на онези другите, отблъскващите, тъй безукорни, бели, блестящи от чистота.

Проблемът на Пенелъпи беше (и тя най-накрая се примири с този факт), че реалността бе различна от представите й.

Далеч повече ги биваше в битките.

Свиренето им беше пълна скръб.

Що се отнася до нейните въпроси, в крайна сметка те бяха сведени до най-обикновен ритуал.

В общия случай, по време на свижданията в болницата тя ги питаше дали са се упражнявали, а те я лъжеха и казваха „да“. Често се появяваха с разцепени устни и ожулени кокалчета, а Пени — с прежълтял вид и овлажняла кожа, но подозрителна, при това с пълно право, им отправяше поглед.

— Какво, по дяволите, става тук?

— Нищо, мамо. Наистина.

— Упражняваш ли се?

— Какво да се упражнявам?

— Знаеш какво.

— Разбира се. — Този ден Хенри отговаряше вместо всички. Посочи към синините си. — Откъде, мислиш, са тези? — Тази негова усмивка вече вървеше накриво.

— Какво ще рече това?

— Ами Бетовен — каза той. — Знаеш, че хич не е лесно да го пребориш.

Тя се ухили, а от носа й рукна кръв.

 

 

Въпреки това, след като се върнеше у дома, ги караше да й докажат, че са свирили, а тя самата сядаше на стола до тях, слушаше ги и се нервираше.

— Ти изобщо не си се упражнявал — заявяваше на Рори с полуразвеселено презрение.

Той свеждаше поглед и си признаваше.

— Абсолютно си права.

Веднъж Клей спря посред изпълнението си.

И бездруго само го окепазяваше.

И под неговото око личеше лека сянка в тъмносинята гама, получена в бой, в който се бяха забъркали двамата с Хенри.

— Защо спираш? — Но тонът й почти веднага омекна. — Искаш да ти разкажа история ли?

— Не, не е това. — Той преглътна и сведе поглед към клавишите. — Мислех си… може ти да посвириш.

И тя го стори.

Менует в сол.

Съвършено.

До последната нота.

Беше минало много време от последния път, но той коленичи и положи глава там, в скута й.

Бедрата й бяха тънки като хартия.

* * *

В онзи период се бе състояла една последна паметна битка на път за вкъщи след училище. Рори, Хенри и Клей срещу четири други момчета. Томи гледал отстрани. Накрая някаква жена бе започнала да ги пръска с градински маркуч — хубав маркуч, с хубав струйник. Създавал хубаво налягане.

— Вървете си! — беше им се развикала тя. — Махкайте се оттука!

— Махкайте се — повторил Хенри и струята отново се насочила към него. — Хей, това пък защо беше, по дяволите?

Жената била по нощница и излинели джапанки в три и половина следобед.

— Задето се правиш на умник — и пак го обляла. — А това е, задето ругаеш.

— Хубав маркуч имате, госпожо.

— Благодаря, а сега се разкарайте.

Клей му помогнал да се изправи.

Рори вече се бил отдалечил напред и опипвал челюстта си. У дома ги очакваше бележка. Отново беше влязла в болница. Отблъскващите бели чаршафи. Накрая имаше усмихнато личице с дълга коса, спускаща се от двете страни. Отдолу пишеше следното:

ДОБРЕ ДЕ! МОЖЕТЕ ДА НЕ СВИРИТЕ ПОВЕЧЕ!

НО ЩЕ СЪЖАЛЯВАТЕ, МАЛКИ КОПЕЛЕНЦА ТАКИВА!

Посвоему това си беше поезия, макар и не от най-изящния вид. Беше ни учила да свирим Моцарт и Бетовен. Ние пък бяхме обогатили репертоара й от ругатни.

 

 

Скоро след това тя бе взела решение.

Щеше да направи по нещо заедно с всеки от нас, поотделно. Може би, за да ни подари по един спомен, който щеше да бъде единствено и само наш, но се надявам, че го бе сторила заради себе си.

В моя случай ставаше дума за филм.

В града имаше едно старо кино.

Казваха му „Полублизнака“.

Всяка сряда вечер там прожектираха по-стари ленти, най-често чуждестранни. Когато отидохме двамата, даваха шведски филм. Казваше се „Моят живот като куче“.

Освен нас имаше още десетина души.

Изядох пуканките още преди да започне прожекцията.

Пени се бореше със сладоледа с шоколадова глазура.

Влюбих се в малката мъжкарана на име Сага, но едва смогвах да изчитам субтитрите.

След края двамата продължихме да седим в тъмното.

И до ден-днешен оставам за финалните надписи.

— Е? — каза Пенелъпи. — Как ти се стори?

— Беше страхотен — отговорих, понеже си беше точно така.

— Падна ли си по Сага? — Сладоледът й се беше разтекъл в пластмасовата чашка.

Глътнах си езика и почувствах как лицето ми пламва.

Майка ми беше някакво чудо, с дълги, но крехки коси.

Тя взе ръката ми и прошепна.

— Това е хубаво, и на мен тя много ми хареса.

 

 

С Рори бяха гледали футболен мач, седнали високо горе на трибуните.

С Хенри пък бе отишла на гаражна разпродажба, където той бе започнал да се пазари.

— Цял долар за това скапано йо-йо? Вижте само колко е зле майка ми.

— Хенри — бе му се присмяла тя — спри се. Толкова ниско даже и ти не си падал.

— По дяволите, Пени, колко си скучна — но последвал смях, възникнало някакво съзаклятие помежду им. Плюс това се бе сдобил с йо-йото за трийсет и пет цента.

Ако обаче трябваше да избирам, бих казал, че това, което бе сторила за Томи, оказа най-голямо влияние върху всичко, което последва — без, разбира се, да броим времето, прекарано с Клей. Виждате ли, тя го заведе в музея. А на него най-много му бе харесала залата, наречена „Дивата планета“.

Двамата бяха обикаляли коридорите с часове.

Поточна линия от животни.

Пътешествие сред козина и препарирани чудеса.

Бе видял твърде много неща, за да може да си избере фаворит, но дингото и лъвът се котираха високо в класацията му, наред със странния, възхитителен тилацин. Вечерта в леглото Томи не можеше да спре да говори и надълго и нашироко ни осведомява за това животно, известно и като тасманийски тигър. Тилацините това, тилацините онова, повтаряше той до безкрай. Каза, че повече приличали на куче.

— Куче! — почти извика Томи.

Стаята бе тъмна и притихнала.

Той потъна в сън посред изречението, а обичта му към онези животни след време щеше да доведе до тях: до Роузи и Хектор, до Телемах и Агамемнон и разбира се, до онова великолепно, но мулесто създание. Край на тази върволица можеше да сложи само Ахил.

 

 

Що се отнася до Клей, Пени го заведе на много места и същевременно никъде.

Ние останалите бяхме отпратени.

Отидохме с Майкъл на плажа.

След излизането ни Пенелъпи го бе повикала. Казала му:

— Хей, Клей, направи ми малко чай и ела отпред.

Но това било само нещо като загрявка.

Когато отишъл при нея на верандата, тя вече седяла на пода, облегнала гръб на стената, и слънцето я огрявало цялата. По жиците стърчали накацали гълъби. Градът лежал като на разтворена длан, а далечната му песен достигала до слуха им.

Пресушила цял чайник, но това й помогнало да му разкаже историите си, а Клей се превърнал целият в слух. Попитала го на колко години е и той й отговорил:

— На девет.

Тогава му казала:

— Сигурно си достатъчно голям, поне да започнеш да узнаваш, че това не е всичко… — и после направила каквото правеше винаги — разправила му за къщите от хартия. Най-накрая му повторила следното: — Един ден, Клей, ще ти разкажа някои неща, които никой не знае, но само ако желаеш да ги чуеш…

Накратко, почти пълните версии.

Колко облагодетелстван бе Клей наистина.

Тя прекарала длан през момчешката му коса. Слънцето било слязло много по-ниско, чашата чай лежала прекатурена настрани, а той й кимнал тържествено.

 

 

Когато вечерта се прибрахме у дома, изтощени от плажа и пясъка, Пени и Клей спяха. Приличаха на вързани на възел върху дивана.

Няколко дни по-късно той почти я беше попитал кога ще му разкаже последните обещани истории, но бе успял да се въздържи. Може би някак усещаше: времето им щеше да дойде малко преди края.

Не, вместо това се върнахме към обичайната си необузданост и седмиците се трупаха в месеци, а с тях последваха и нови приеми в болницата.

Онези изключителни моменти бяха отлетели.

Започнахме да привикваме към неприятните новини.

— Е — каза тя веднъж без заобикалки — сега пък ще ми вземат косата, затова мисля, че е ваш ред. Така и така ще се случи, по-добре да ги изпреварим.

Строихме се един след друг — наопаки на нормалния свят, като бръснари, застанали на опашка да подстригват. Човек можеше да ни зърне в огледалото на тостера, докато чакахме реда си.

Няколко неща си спомням от онази вечер — как Томи мина пръв, неохотно. Тя обаче успя да го разсмее с някакъв виц — куче и овца седят в един бар… Той пак беше с онези проклети хавайки и фъкаше така криво, че направо ми се дорева.

След това бе ред на Клей, после на Хенри и Рори, който я попита:

— Ще влизаш в армията ли?

— Какво пък — отвърна Пени — защо не?

После му каза:

— Рори, дай да погледна — и надникна в очите му. — От всички ви ти имаш най-особените очи.

Бяха тежки, ала меки, като сребро. Косата й бе къса и продължаваше да изчезва изпод ножиците.

Когато дойде моят ред, тя се пресегна към тостера, за да се огледа. Помоли ми се да бъда милостив.

— Направи го чисто и бързо.

Последен беше баща ни и той застана зад нея и се зае със задачата, без да клинчи. Намести главата й хубаво, право напред, и когато приключи с подстригването, бавно потърка косата й. Масажираше хлапашката й прическа, а Пени се облегна напред, беше й приятно. Но не можеше да види мъжа, застанал зад нея, и менящото се изражение на лицето му, нито мъртвата руса коса, разпиляна край обувките му. Не забеляза колко сломен изглеждаше той, докато ние стояхме отстрани и наблюдавахме. Беше по джинси и тениска, боса, и може би точно това ни довърши.

Изглеждаше едно към едно като нас, момчетата Дънбар.

С тази прическа бе една от нас.