Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (63)

Когато момчетата бяха още момчета

В крайна сметка всяко нещо достига своя край.

Юмручните схватки започнаха да стихват.

Една цигара бе намерена и изпушена.

Дори пазарлъците за пианото бяха останали зад гърба ни.

Погледнато от дистанцията на времето, това бяха все значими разсейващи фактори, но нямаха сила да преобърнат нещата за майка ни.

Светът вътре в нея се бе натегнал до крайност.

Тя ту се изпразваше, ту преливаше.

Ако не друго, през предстоящите месеци, докато терорът на лечението й продължаваше, все още ни оставаха няколко последни нишки нормален живот, в които да се вкопчим. Бяха я отваряли и затваряли като закъсал в канавката автомобил. Нали знаете онзи характерен звук — когато затръшнете капака, след като току-що за пореден път сте успели да подкарате проклетата таратайка, и се молите да изкара поне още малко?

Всеки ден бе точно като това последващо запалване на двигателя.

Продължавахме нататък до следващото закъсване.

 

 

Един от най-ярките примери за този начин на живот датираше от самото начало на януари, средата на коледната ваканция.

Дарът и величието на похотта.

Да, похот.

В по-късни години щяхме да открием първичното вълнение и пълната идиотия на „Ергенско парти“, но именно в онзи период, когато Пени започна да гасне, лежаха корените на момчешката ни поквара.

Извратеност или пълнокръвен живот?

Зависи от коя страна ще го погледнете.

Така или иначе, беше най-горещият летен ден досега, като някакъв предвестник на онова, което предстоеше. (Клей харесваше думата „предвестник“ заради един свой преподавател, страховит, но преливащ от знания. Докато останалите учители винаги се придържаха към програмата, още щом прекрачеше прага на класната стая, поразителният господин Берик започваше да ги препитва на думи, които просто бяха задължени да знаят:

Предвестник.

Ненавистен.

Мъчителен. Горест.

Горест бе чудесна дума, защото съвършено предаваше какво точно ти причинява: гори те отвътре.)

 

 

Но както и да е, в онзи ден, малко след началото на януари, слънцето се бе издигнало високо в небето и прежуряше безмилостно. Кварталът направо се бе съсухрил.

Далечното автомобилно движение тананикало в ушите им и небрежно свървало в обратна посока. Хенри бил във вестникарската будка на „Посайдън Роуд“, малко по-надолу от „Типлър Лейн“. Скоро обаче излязъл отвътре и с тържествуващ вид помъкнал Клей към близката уличка. Озърнал се наоколо и казал:

— Ето. — Гръмовен шепот. Измъкнал изпод тениската си един „Плейбой“. — Оплакни око.

Подал му списанието и го разтворил на средните страници — сгъвката се спускала през тялото й — и тя била стегната и мека, щръкнала и възхитителна точно на онези места, на които трябвало. Със сигурност изглеждала развълнувана от бедрата си.

— Жестоко, а?

Клей погледнал надолу, разбира се, че погледнал, и видяното не му било непознато — беше десетгодишен, с трима по-големи братя, беше виждал голи жени на компютърния екран — но това тук било напълно различно. Ставало дума за кражба и голотии накуп, въплътени от лъскавата хартия. (Както Хенри му казал: „Ето това е животът!“) Клей потръпнал ликуващо и, странно, зачел се в името й. Усмихнал се, взрял се по-отблизо и попитал:

— Наистина ли фамилията й е „Януари“?

Сърцето му думкало здраво в гърдите. Хенри Дънбар се ухилил:

— Разбира се — казал той — можеш да се обзаложиш.

По-късно обаче, когато пристигнали у дома (след няколко поспирания, за да я позяпат), заварили родителите ни в кухнята. Били на захабения под, телата им били отпуснати в полулегнало положение.

Баща ни се бил облегнал на долапа.

Очите му имали цвят на извехтяла синева.

Пени била повръщала — всичко било в бълвоч — и сега спяла подпряна на него. Майкъл Дънбар седял вторачен в пространството пред себе си.

Двете момчета се заковали на място.

Ерекцията им ненадейно се спихнала, потънала някъде в панталоните.

Хенри извикал, веднага реагирал и неочаквано проявил отговорност.

— Томи? Вкъщи ли си? Не идвай тук!

През цялото време, докато уязвимостта на майка ни била изложена на показ пред погледите им, скрита помежду им, навита на свитък, все още се намирала Мис Януари.

Тази нейна усмивка, съвършените й форми.

Било им непоносимо даже да мислят за нея.

Мис Януари била просто толкова… здрава.

 

 

В началото на есента неизбежното се случи. В един предварително насрочен следобед.

Вече от месец Рори учеше в гимназията.

Клей беше на десет.

Косата й бе порасла отново — странно, по-яркоруса, но всичко останало си бе отишло или бе започнало да си отива.

Родителите ни не ни бяха казали нищо.

Мястото представлявало малка кремава сграда, недалеч от някакъв мол.

През прозореца долитала миризмата на понички.

Кавалерия от медицинска апаратура. Машините били студени и сиви и същевременно парели. Раковото изражение на хирурга.

— Моля — казал им той — седнете.

Повторил „агресивен“ поне осем пъти.

Нулев подход при съобщаването на лоши вести.

* * *

Беше се свечерило, когато се върнаха, и ние излязохме да ги посрещнем. Винаги им помагахме да внесат покупките, но онзи ден не бяха пазарували. По жиците бяха накацали гълъби. Гукането им бе секнало, сега наблюдаваха.

Майкъл Дънбар бе застанат до колата, приведен напред, с ръце върху топлината на капака, а Пени се намираше малко по-назад с длан, положена на гърба му. В смекчаващата гаснеща светлина косата й, прибрана назад, силно пристегната, приличаше на слама.

Наблюдавахме ги, но никой от нас не посмя да попита каквото и да било.

Може би се бяха карали.

Но разбира се, когато сега поглеждам назад, осъзнавам — в онази нощ смъртта вече бе между нас, кацнала нависоко сред гълъбите, провесила се нехайно от жиците.

Беше там и ги наблюдаваше как стоят един до друг.

 

 

На следващата вечер Пени, пропукана и съкрушена, ни събра в кухнята и ни съобщи новината. Баща ни също бе там, разбит на няколко къса.

Спомням си всичко толкова ясно — как Рори отказа да повярва, как изпадна в ярост и не спираше да повтаря: „Какво?“, „Какво?“, „КАКВО?“ Бе изопнат като жица, ръждив. Сребристите му очи тъмнееха.

И Пени, толкова тъничка и непоклатима.

Бе намерила упование в прагматизма.

Очите й бяха зелени и неистови.

Косата й се спускаше свободно. Тя повтори думите си. Изрече ги отново:

— Момчета, умирам.

 

 

Именно този втори път, поне така мисля, бе последната капка за Рори.

Той стисна ръцете си в юмруци и пак ги отпусна.

И когато замлати долапите, така че те се разтресоха, отблъсквайки ме мимоходом от себе си, у всички нас зазвуча нещо — някаква оглушителна тишина, необяснима вибрация. Виждах я, но не я чувах.

После той сграбчи онзи, който му се падна най-близо, а това по случайност бе Клей, и изрева право в ризата му. Пени се втурна към тях и се изпречи помежду им, но Рори не бе в състояние да се спре. За кратко го долавях някак отдалеч, но след миг ме блъсна отново — къщата ехтеше от глас, подобен на ропот от улична схватка. Рори ревеше в гърдите на Клей, през копчетата му, крещеше право в сърцето му. Бъхтеше го още и още, докато в очите отсреща се разгоря огън, а неговите собствени станаха плоски и твърди.

 

 

Боже, още го чувам.

Толкова се мъча да изтласкам този момент някъде по-надалеч.

По възможност — на хиляди километри.

Ала дори сега в мен нахлува онази бездна от рев.

Виждам Хенри, близо до тостера, тъй притихнал, когато случаят го изискваше.

До него — и Томи, вцепенен, вторачен в размазалите се пред погледа му трохи.

Виждам как Майкъл Дънбар, баща ни, стои край мивката, непоправимо разбит, а после как се привежда към Пени — длани върху треперещите й рамене.

И самия себе си — стоя по средата и подклаждам свой собствен огън, парализиран, със скръстени на гърдите ръце.

И най-сетне, разбира се, виждам Клей.

Виждам четвъртия от петимата братя — тъмнокос, запокитен на земята, с взряно нагоре лице. Виждам момчетата и кълбо от ръце. Майка ни, обгърнала ги като плащ — и колкото повече мисля, толкова повече ми се струва, че именно това тогава бе същинският ураган, разразил се в нашата кухня — по времето, когато момчетата бяха просто момчета, а убийците — обикновени мъже.

И майка ни, Пени Дънбар — с оставащите й шест месеца живот.