Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (44)

Традиционалистът

Застанал на перона на гарата в Силвър, Клей забеляза приближаващото зарево на нощния влак.

Отдалеч то му заприлича на някакво вълшебство — на бавно движеща се факла.

Вътре обаче беше рай.

Въздухът бе прохладен, седалките — топли.

Сърцето му беше като потрошен крайник.

Дробовете — като фигури от восък.

Отпусна се леко назад и заспа.

Влакът пристигна в града минути след пет часа в неделното утро и някакъв мъж започна да го побутва енергично в опит да го събуди.

— Хей, хлапе, хлапе, пристигнахме.

Клей се сепна, успя да се изправи на крака и въпреки всичко — тежкото главоболие и режещата болка в дланта, когато взе спортния сак — притеглянето не можеше да се сбърка.

Усещаше мъждукането на дома.

Във въображението си вече бе там — наблюдаваше света на „Арчър стрийт“: намираше се на покрива, загледан към къщата на Кери. Или пък в задния двор, откъдето се виждаше Окраището. Слухът му долавяше дори звука от филма във всекидневната — но не. Наложи се да си припомни, че не може да отиде там, особено пък по този начин.

Нужно беше да мине още време, преди да си дойде на „Арчър стрийт“.

* * *

Вместо това Клей тръгна през града.

Установи, че колкото повече се движи, толкова повече болката стихва, така че започна да броди търсещо из улиците, докато се озова на „Хиксън Роуд“, точно под моста; щом се облегна на наклонената стена, вътре в него всичко се уталожи. Влаковете трополяха по линията отгоре. Пристанището бе толкова синьо, че почти го заслепяваше. Усещаше редиците нитове по гърба си. Огромната сива дъга се извиваше високо в небето.

„Тя“, в женски род, помисли си Клей, разбира се, че е „тя“.

Стоеше облегнат и не можеше да се насили да си тръгне.

Следобед волята му най-сетне надделя и той пое по извивките на Кръглия кей: клоуните, някакъв китарист. Традиционните диджериду^[1].

Фериботът за Менли го приканваше.

Миризмата на горещи пържени картофки едва не го довърши.

Клей повървя до железницата и хвана влак до Кметството, където се прекачи. Измина още няколко спирки, като ги броеше, а после слезе и продължи пеш. Ако се налагаше, би се влачил по корем, за да се добере до нашата част на града. Със сигурност имаше едно място, където бе добре дошъл.

Когато стигна горе, на самия връх на хълма, за пръв път от дълго време насам, той обърна внимание на надписа върху надгробната плоча:

ПЕНЕЛЪПИ ДЪНБАР

ЖЕНА С МНОЖЕСТВО ИМЕНА:

Грешкоправката, Рожденичката,

Булката със счупения нос и Пени

 

ИСКРЕНО ОБИЧАНА ОТ ВСИЧКИ,

НО НАЙ-МНОГО ОТ

БРАТЯТА ДЪНБАР

Щом го прочете, Клей се свлече на колене.

Усмихна се — най-болезнено при последните думи — а после легна на земята, притиснал буза о нея, и дълго време остана така. Плака беззвучно в продължение на почти час…

Напоследък много често си мисля за това и ми се ще да можех да съм до него в онзи момент. Като се има предвид, че именно аз бях следващият, който щеше да го смаже от бой и сурово да го накаже за прегрешенията му, ми се ще да имаше как по онова време да знаех всичко.

Тогава щях да го прегърна и тихо да му заговоря.

Щях да му кажа — Клей, ела си у дома.