Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (91)

Сребърното муле

Ето я там.

Майка ни.

Преди всички тези години.

В коридора на къщата, в светлината на утрото.

А ето го тук Клей, един следобед, в един друг коридор, както самият той предпочиташе да го нарича.

Коридорът от снажни евкалипти.

 

 

До Силвър го докара не друг, а Енис Макандрю. Пристигнаха с пикап, теглещ конска каравана. Поне три месеца бяха изтекли покрай двамата от онзи ден, когато Клей го бе потърсил в дома му.

Хубавото беше, че старецът беше започнал да тренира отново и щом видя момчето и мулето, които се появиха на „Хенеси“, поклати глава, приближи се до тях и остави всичко друго.

— Виж ти, какво е довлякла проклетата котка — рече той.

 

 

Изминаха по-голямата част от пътя в мълчание, а когато говореха, гледаха навън, към света оттатък стъклото.

Клей го попита за Испанеца.

И за оперния певец, Павароти.

— Пава-какво?

Кокалчетата на Макандрю бяха побелели върху волана.

— Така сте нарекли Тед един път — когато сте се видели на „Гелъри Роуд“. Завели сте двама млади жокеи, за да го погледат, помните ли? Да се научат как се язди? — Сега Клей отлепи очи от предното стъкло и погледна настрани, през прозореца. Онези талази пусто пространство. — Веднъж тя ми разказа за този случай.

— А, да — рече Енис Макандрю и продължи да шофира дълбоко замислен. — Тия жокейчета бяха шибани некадърници.

— Шибани?

— Некадърници.

След това обаче отново се потопиха в скръбта си.

Беше им гузно, че изобщо са изпитали някаква радост.

Особено пък насладата от забравата.

 

 

Когато стигнаха до отбивката на шосето, Клей каза, че оттук може да продължи и сам, но Енис не искаше и да чуе.

— Искам да се запозная с баща ти — рече той. — А също и да видя този твой мост. По дяволите, тъй и тъй съм дошъл… Стигнахме твърде далеч, за да не му хвърля един поглед.

Продължиха по откритото възвишение, после свиха надолу по коридора от евкалипти и те си бяха същите, непроменени. Бяха се скупчили и чакаха нещо или някого, като мускулести бедра, прислонени на сянка. Футболен отбор от дървета.

Макандрю също го забеляза.

— Господи — каза той — погледни ги само.

 

 

Щом стигнаха отвъд и излязоха на светло, видяха Майкъл, застанал в руслото на реката. Мостът си беше същият. Нищо не беше правено по него, откакто преди няколко месеца се бях свлякъл на колене в пръстта.

Извивката, дървото и камъкът.

Отделните части стояха там в очакване на този момент.

Клей и Макандрю слязоха от пикапа.

Когато се изправиха край коритото и погледнаха към моста, пръв Енис наруши тишината.

— Когато бъде завършен, ще е за чудо и приказ, нали?

И Клей остана верен на сухите факти.

— Да — отговори простичко той.

* * *

После отвориха ремаркето, изкараха мулето и го поведоха надолу към скалното дъно, а то послушно се заозърта наоколо. Погледът му изучаваше пресъхналата река. Този път Клей беше този с въпросите.

— Какво? — попита той животното.

— Какво толкова невероятно има?

Добре де, къде е проклетата вода?

Но Клей знаеше, че тя идва, и в някакъв момент щеше да го осъзнае и мулето.

 

 

През това време Енис се здрависа с Майкъл.

Разговаряха сухо, като приятели, като равни.

После треньорът, без да знае, повтори казаното преди време от Хенри.

Посочи юздите и сеното и рече:

— Тези тук може и да ви послужат за нещо, но животното е напълно безполезно.

Майкъл Дънбар обаче бе наясно как трябва да отговори и почти несъзнателно хвърли поглед към Клей и онзи извор на познание в тяло на муле.

— Честно казано, не съм чак толкова сигурен — каза той — във влизането с взлом много го бива.

И отново вълна от вина и неловкост, но сега Убиеца си даде сметка за нещо — щом Макандрю и Клей разбираха, че трябва да усмирят тези чувства, той самият трябваше да стори същото.

 

 

Известно време тримата наблюдаваха как мулето — бавният, лъкатушещ Ахил — се изкатери от руслото и се залови за работа на полето: наведе се и кротко захрупа.

После, без да мисли, Макандрю каза нещо. Махна леко, но уверено с ръка към момчето.

— Господин Дънбар, не бъдете твърде строг с него. — И този път най-сетне го изрече: — Сърцето му е голямо като на проклетия Фар Лап.

И Майкъл Дънбар напълно се съгласи.

— Нямате представа колко сте прав.

* * *

Десет минути по-късно, след като поканата за кафе и чай бе отправена и отклонена, Макандрю тръгна да си върви. Отново си стисна ръцете с момчето и баща му и скоро се изгуби между дърветата. Малко след това Клей го догони.

— Господин Макандрю!

В сянката на евкалиптите двигателят спря и върлинестият като прът на метла треньор слезе от пикапа. Прекрачи от мрака към светлината. Въздъхна тежко.

— Казвай ми Енис, за бога.

— Добре, Енис — и Клей отклони поглед встрани. Стояха един срещу друг, напичани от жаркото слънце, като момче и възрастен мъж, хвърлени за подпалки. — Нали знаете, нали знаете, че Кери… — Сърцето му се сви само като изрече името й. — Нали знаете велосипеда й? — Енис кимна и пристъпи по-близо. — Знам комбинацията на катинарчето: трийсет и пет, двайсет и седем — и треньорът на мига разпозна числата.

Онези числа, онзи кон.

Той тръгна обратно към паркирания на сянка пикап.

— Добре, ще кажа на Тед и Катрин. Но не мисля, че ще го искат. Когато решиш, ела и го вземи, твой е.

 

 

След това Макандрю си тръгна.

Качи се обратно в автомобила.

Вдигна мимоходом ръката върлина.

Помаха на момчето за сбогом през прозореца и то плавно тръгна назад.