Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (48)

Войната на розите

Времето продължи своя ход.

Изминаха няколко седмици, близо месец, изпълнени с най-различни занимания.

Започнаха, както и трябваше, с най-трудното. Изгребването на пръстта от коритото.

Работеха от зори до здрач и се молеха за суша, защото дъждът щеше да обезсмисли целия този труд. Ако Аману потечеше отново, особено ако придойдеше буйно, щеше да затлачи дъното с тиня и почва.

Вечер сядаха в кухнята или на самия ръб на дивана пред малката масичка и внимателно проектираха кръжилото. С общи усилия изработиха два отделни модела — един на кофража и един на самия мост. Майкъл Дънбар притежаваше математически нюх и методичност, които му помагаха при изчисляването на ъгъла на скосяване на камъните. Обясняваше на момчето за траекторията на дъгите и че всеки блок трябва да е идеално оформен. На Клей му прилошаваше само като си помислеше за вусоарите — дори не беше сигурен дали слага правилно ударението на думата.

Грохнал както физически, така и умствено, той тръгваше като сомнамбул към спалнята, където продължаваше да чете. Обичаше да разглежда предметите в сандъчето. И само веднъж щракна пламъчето на запалката.

Тъгуваше за всички у дома — все повече и повече с минаването на седмиците. И така до деня, когато в пощенската кутия пристигна плик. В него имаше две писма, и двете написани на ръка.

Едно от Хенри.

Едно от Кери.

Това беше събитие, което бе очаквал още от първия ден на пристигането си, но сега си наложи да не ги чете веднага. Изкачи се нагоре по руслото до канарите и речните евкалипти и седна под шарената сянка.

Извади ги в реда, в който ги бе намерил в плика.

Здрасти, Клей,

Благодаря ти за писмото отпреди няколко седмици. Поизчаках, преди да го покажа на останалите, не ме питай защо. Липсваш ни, сам знаеш. Не споделяш нищо по същество, но ни липсваш. Керемидите на покрива вероятно го понасят най-тежко, бих казал. Е, и аз, в съботите… Водя със себе си на разпродажбите Томи, но от това хлапе има полза колкото от цици на бик. Няма какво да ти разправям.

Можеш поне да се прибереш да ни видиш. Просто първо трябва да се оправиш с… нали знаеш. По дяволите, колко време отнема да се построи един мост?

Искрено твой,

Хенри Дънбар

П. П. Мога ли да те помоля за нещо? Когато решиш да се връщаш, обади се и ми кажи по кое време ще пристигнеш у дома. Най-добре е всички да сме се прибрали.

За всеки случай.

Докато четеше, Клей изпита огромна признателност за това типично хенриевско писмо. Щуротиите на брат му край нямаха, но дори и те му липсваха. А и Хенри бе рядко доблестен. Другите често забравяха това и виждаха у него само корист и сребролюбие. Но човек винаги даваше повече от себе си, когато той бе наблизо.

Следващите редове бяха от Томи и ясно се виждаше, че и той, и Рори трябва да са били помолени да напишат нещо. Или по-вероятно — заставени. Пръв беше Томи:

Здрасти, Клей,

Нямам какво да ти кажа, освен че на Ахил много му липсваш. Хенри ми помага да му проверявам копитата — ЕТО НА ТОВА казвам аз БЕЗПОЛЕЗЕН!!!!!!

(И на мен също ми липсваш.)

След това Рори:

Ей, Клей — идвай си, за бога. Липсват ми зъдушевните ни раздумки.

Ха!

Помисли си, че не знам как се пише „задушевен“, а?

Хей, я ми направи една услуга. Дай една прегръдка на стария от мен.

Бъзикам се — сритай го в топките, чу ли? Ама здраво.

Кажи му: ТОВА ТИ Е ОТ ШИБАНИЯ РОРИ!

Хайде, идвай си.

Беше толкова странно. Томи бе задал тона великолепно, но както обикновено не друг, а Рори беше успял да го стисне за гърлото — да го накара да почувства цялата сериозност на положението. Може би се получаваше така, понеже брат му беше от хората, които не желаят да се привързват към нищо и никого, то при все това обичаше него, Клей, и му го показваше по най-изчанчени начини.

Скъпи Клей,

Как да ти разкажа в едно кратко писмо колко ми липсваш и какво е чувството да седя на Окраището в събота вечер и да си представям, че и ти си до мен? Изобщо не лягам на матрака. Нищо не правя. Просто отивам с надеждата да се появиш, но ти не идваш и аз добре знам защо. Сигурно така трябва да бъде.

Странно е, понеже последните няколко седмици бяха най-прекрасните в целия ми живот, направо не мога да ти опиша.

Миналата седмица беше първото ми състезание. Можеш ли да повярваш??? Участвах в сряда, яздих един кон на име Войната на Розите — старичък, средна работа, вписаха го, колкото да запълнят бройката, а пък на мен не ми се наложи дори да го докосвам с камшика, само му говорех и го пришпорвах с поводи и пети и представи си — финишира трети. Трети!!! По дяволите! Майка ми дойде на хиподрума за пръв път от години. Екипът ми беше в черно, бяло и синьо. Всичко ще ти разкажа, като се върнеш, дори и за малко да е. Следващата седмица пак ще участвам…

Господи, покрай всичко това даже не се сетих да те питам. Ти как си? Липсва ми да те виждам седнал горе на покрива.

И последно, довърших „Каменоделецът“. Разбирам защо ти е толкова любима. Създал е толкова много великолепни неща. Надявам се и ти да направиш нещо велико там. Ще успееш. Трябва. Ще успееш.

Доскоро, надявам се. Ще се видим на Окраището.

Ще ти покажа и цифри.

Обещавам.

С обич,

Кери

Е, какво бихте сторили?

Какво бихте казали?

Там горе, далеч, седнал на брега на реката, Клей чете и препрочита двете писма много пъти и разбра.

След дълги изчисления успя да пресметне, че е отсъствал от вкъщи седемдесет и шест дни и че макар бъдещето му да бе свързано с Аману, беше време да си дойде и да се изправи срещу мен.