Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bridge of Clay, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
art54 (2021)
Корекция и форматиране
NMereva (2022)

Издание:

Автор: Маркъс Зюсак

Заглавие: Мостът на Клей

Преводач: Светлозара Лесева

Година на превод: 2019

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Пергамент Прес“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2019

Тип: роман

Националност: австралийска

Печатница: „Симолини“ — София

Излязла от печат: 23.07.2019

Редактор: Силвия Йотова

Художник: Elisabeth Ansley; Arcangel Gable Denims; 500px and Roman Borodaev; Shutterstock

Коректор: Филипа Колева

ISBN: 978-954-641-117-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10832

История

  1. — Добавяне

Световната купа по умиране

Часовникът милостиво отброи две години.

После зловещо отмери две и половина.

Тя се върна в училището по заместване.

Веднъж заяви:

— Тази тъпотия умирането е фасулска работа.

(Точно след като бе повърнала в умивалника.)

Когато успееше да отиде на работа, понякога не се прибираше и я откривахме някъде посред път, а при последния случай — в колата, на самия паркинг. Веднъж бе отбила до железопътната линия близо до гарата и бе заспала, облегната на седалката — от едната й страна трополяха влаковете, а от другата — фучеше автомобилният трафик. Трябваше да й почукаме на прозореца, за да се събуди.

— О — каза тя — още мърдам, а?

Понякога сутрин ни раздаваше наставления:

— Ако някой от вас днес мерне смъртта, да ми я прати насам.

Знаехме, че просто се перчи с куража си.

В дните, когато се чувстваше прекалено зле, за да отиде на работа, ни повикваше до пианото.

— Хайде, момчета, дайте ми по целувка.

И ние се нареждахме да я целунем по бузата.

Всеки път можеше да е за последно.

При всеки неин прилив на безгрижие или бодрост знаехме, че следващото давене е съвсем наблизо.

 

 

Както се оказа, третата Коледа й беше последната.

Прекарахме я край масата в кухнята.

Бяхме хвърлили адски много усилия — приготвихме й пиероги и непроизносимия баршч.

Най-после отново бе готова да запее „Сто години“ и всички ние пяхме в чест на самата нея, на Валдек, статуята и на живота без родина. Пяхме единствено и само за жената, която стоеше пред нас. За нея и всичките й истории.

 

 

И скоро неизбежното се случи.

Беше изправена пред един последен избор.

Можеше да умре в болницата или вкъщи.

Тя отправи поглед към Рори, после към мен и всички останали и се чудеше кого да помоли да говори от нейно име.

Ако накараше Рори, щеше да последва нещо от сорта:

— Ей ти, сестрата! Да, точно на теб говоря — разкачи я от тия кабеляци.

Аз щях да съм не толкова груб, но също безцеремонен. Хенри щеше да е твърде уверен, а Томи щеше да си върже езика, бе прекалено малък.

След кратък размисъл реши да се довери на Клей, повика го по-близо и му прошепна нещо, след което той се обърна към сестрата и лекарката, и двете — безкрайно мили.

— Казва, че тук ще й липсва кухнята ни, а и й се ще да си е вкъщи при нас. — Тя му отправи жълтеничаво намигване. — Иска да продължи да свири… и да може да го държи под око.

И Клей посочи, но не към Рори, а към мъжа, чиято ръка бе обгърнала Томи.

Сега и нейният глас долетя откъм болничното легло:

— Благодаря и на двете ви за всичко.

 

 

По това време Клей беше навършил тринайсет, втората му година в гимназията.

Един ден бе повикан при педагогическия съветник точно след като Хенри бе излязъл оттам. Попитаха го дали има нужда да поговори с някого. Мрачните дни преди Клодия Къркби.

Името на съветника беше господин Фулър.

Също като нея и той беше не психолог, а учител, когото бяха натоварили с това задължение. При това беше добър човек, но защо му бе на брат ми да си говори с него? Клей не виждаше какъв е смисълът.

— Знаеш ли… — беше му казал господин Фулър. Беше доста млад и носеше светлосиня риза. Вратовръзката му бе щампована с фигурки на жаби и Клей не можеше да спре да си мисли: „Жаби?“. — Понякога е по-лесно да споделяш с човек, който не е от семейството.

— Добре съм.

— Добре тогава, но имай предвид какво ти казах. Насреща съм.

— Благодаря. Сега мога ли да се върна в час по математика?

 

 

Имаше тежки времена, разбира се, ужасни времена, като онзи ден, когато я намерихме просната в банята, като прелетна птица, която не бе издържала далечното пътуване с ятото.

Пазя и спомен как татко я е подхванал и й помага да се придвижи по коридора. В такива случаи той се държеше като непоправим идиот — хвърляше ни поглед и изговаряше само с устни: „Погледнете това умопомрачително момиче!“ — но същевременно много внимаваше да не я нарани.

Синини, ожулвания. Лезии.

Нищо не си струваше риска.

Ще ми се тогава да бяха седнали до пианото да си починат и да запалят цигара.

Но предполагам, при умирането няма почивки — то е неотстъпно и неумолимо. Знам, глупаво е да го казвам така, но на този етап дори не те е грижа особено. Умирането тече с удвоена скорост.

Понякога тя се заставяше да закусва, да седне на кухненската маса. Така и не се научи да се справя с корнфлейкса.

Спомням си веднъж Хенри в гаража.

Блъскаше неистово с юмруци по едно навито на руло килимче, а когато ме забеляза, се свлече на пода.

Стоях безпомощен, без опорна точка.

След известно време се приближих до него и му протегнах ръка.

Измина минута, преди той да я поеме, след което излязохме от гаража и се върнахме на двора.

 

 

Понякога всички се събирахме в спалнята им.

Сгъчкани в леглото или проснати на килима.

Купчина момчета и тела, положени пред нея.

Лежахме като военнопленници.

И естествено, не на друг, а на самите себе си подражавахме по-късно, в деня на първата годишнина от смъртта й, когато им четох от „Одисеята“.

Само че сега Майкъл бе този, който ни четеше.

Шумът на морето и глъчта на Итака.

Винаги заставаше прав до прозореца на спалнята.

* * *

През определени интервали от време у дома идваше медицинска сестра, за да провери как е Пени. Предаваше я на унеса на морфина и мереше пулса й, колкото да се намира на работа.

А дали не се съсредоточаваше толкова, за да забрави?

Или за да отклони мислите си от въпроса защо бе тук, коя бе тя и каква бе ролята й: гласът на освобождението.

 

 

На този етап, нямаше спор, майка ни бе медицински феномен, но що за чудо бе угнетителното й разложение?

Тя бе пустош, облегната на възглавници.

Устните й — болезнено спечени и пресъхнали.

Тялото й — преобърнат плавателен съд, заседнал сред одеялата.

Косата й обаче не се предаваше.

Баща ни можеше да й чете колкото си иска за ахейците и техните кораби, готови да вдигнат платна.

Само че водния безкрай вече го нямаше.

Нямаше я виненочерната шир на морето.

Само една прогнила лодка, неспособна да потъне напълно.

 

 

Но, да.

Да, по дяволите всичко!

Имаше и хубави времена, чудесни времена.

Понякога Рори и Хенри причакваха Клей пред кабинета по математика или природни науки, небрежно облегнати на стената.

Тъмноръждивата коса.

Кривналата усмивка.

— Хайде, Клей, да се изпаряваме.

Изтичваха до вкъщи и сядаха край нея, Клей четеше, а Рори все нещо се обаждаше.

— Просто не разбирам защо Ахил е такъв лигльо — беше попитал той веднъж.

Устните й бяха трепнали едва доловимо.

Все още имаше нераздадени дарове.

— Агамемнон отмъкнал момичето му.

После татко ги откарваше обратно в училище и по пътя им дръпваше лекция, с поглед, забит в стъклото пред него, но им беше пределно ясно, че го правеше без желание.

* * *

И разбира се, вечерите, когато седяхме до среднощ на дивана и гледахме стари филми, като се започне от „Птиците“ и „На кея“ и се стигне до неща, каквито човек не би очаквал от Пени, например „Лудия Макс“ — първа и втора част. Киното от осемдесетте си оставаше любимото й. В интерес на истината, последните два филма, които споменах, бяха единствените, които Рори и Хенри изтърпяваха, останалите им идваха твърде мудни. Тя се усмихваше, когато започваха да стенат и да пъшкат отчаяно.

— Това е адска скука! — злорадстваха онези двамата и това им даваше сигурност, бе част от установения ред.

Метроном.

 

 

И най-сетне онази сутрин, която се опитвам да изровя от паметта си. Сигурно усещаше, че времето й наближава, защото бе дошла да го повика, макар да беше три часът.

Беше влязла в стаята, помъкнала системата със себе си, и най-напред бяха отишли да седнат на дивана в дневната.

По онова време усмивката й беше като разпната.

Лицето й се разпадаше.

— Клей — беше му съобщила тя — време е.

И бе започнала да му разказва редактираните части на всички истории. Клей беше едва на тринайсет, беше прекалено малък, но времето бе настъпило. Разкрила му епизоди от живота им на „Пепър стрийт“ и тайни за секс и картини.

— Трябва да помолиш баща си да започне да рисува отново — беше рекла тя. После се повдигнала и пак се отпуснала. — Просто не обръщай внимание на израза на лицето му.

 

 

След известно време обаче му бе казала, че й е горещо.

— Може ли да излезем отвън на верандата?

Валяло и дъждът сияел — тъй ситен, че през него прозирала светлината на уличните лампи — и те седнали с изпънати крака на верандата. Облегнали се на стената. Тя бавно го привлякла към себе си.

И бе направила размяна — живота си срещу историите.

От Европа до Федъртън.

Момиче на име Аби Хенли.

Книга със заглавие „Каменоделецът“.

Когато го напуснала, я взела със себе си.

— Някога баща ти погреба една пишеща машина, знаеше ли го? — беше го попитала тя.

В съвършени предсмъртни подробности. Адел и колосаната й яка — наричала пишещата машина добрата стара П. М. — и някога двамата, Пени и Майкъл, бяха отпътували за там, за онзи град в задния двор на света, и бяха положили в земята прекрасния стар ремингтън — и това бе истинският живот, му бе казала Пени, това бе всичко.

— Всъщност именно това сме ние.

 

 

По времето, когато разказът й приключил, дъждът бил станал още по-ситен.

Системата почти се била изтръгнала от ръката й.

Четвъртият от братята Дънбар се чувствал зашеметен.

Та как би могло едно тринайсетгодишно момче да побере в себе си всичко това? И то стоварено му накуп?

Но, разбира се, той бе разбрал.

Бил сънен, ала и напълно буден.

Онази сутрин двамата с Пени бяха като купчинка кости в пижами. Клей бе единственият сред нас — единственият, който обичаше техните разкази, обичаше ги с цялото си сърце. Единствено на него тя имаше пълно доверие. Беше си представяла, че тъкмо той един ден ще изкопае старата П. М. Колко безпощадни могат да бъдат повратите на съдбата.

Питам се кога ли Клей за пръв път бе осъзнал това.

Че ще предаде тези указания на мен.

 

 

До първите утринни лъчи оставал още половин час и понякога късметът не е измама — защото вятърът започнал да се обръща. Приближил се, хвърляйки сянка, подвял отстрани и ги поел в обятията си. Снишил се, увил се около тях и тогава…

— Хей — казала Пени — хей, Клей! — И Клей се привел още по-близо към нея, към бледото й трошливо лице. Очите й били хлътнали и склопени. — Сега ти ми ги разкажи.

А момчето, момчето било готово да рухне и да заридае неутешимо в скута й. Вместо това обаче само я бе попитало:

— Откъде да започна?

— Откъдето — преглътнала тя — ти искаш.

Клей замълчал за момент, а после помогнал на думите си да намерят пътя навън.

— Някога — заразказвал той — имаше една жена… която бе известна под множество имена.

Пени се усмихнала, но очите й останали склопени. Усмихнала се и бавно го поправила.

— Не — казала тя и гласът й бил гласът на умирането.

— Ето така — и гласът на оцеляването.

Неистово усилие да остане с момчето.

Очите й отказвали да се отворят, но тя извърнала глава към него и заговорила:

— Някога, в пълноводните води на Дънбаровото минало, имаше една жена, жена с множество имена. — Гласът й прелетял през огромното пространство помежду им и Клей отправил зов обратно към него — искал да добави нещо от себе си:

— И каква жена бе само.

Три седмици по-късно тя си отиде.