Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (84)

Шестимата Хенли

За Тед и Катрин Новак изборът бил пределно ясен. Ако не я пратели при Макандрю, Кери щяла да чиракува при някой друг — можело поне да се учи от най-добрия.

Били в кухнята, когато й съобщили решението си, пред тях имало чаши кафе.

Часовникът тиктакал гръмко зад гърбовете им.

Момичето забило поглед в пода и се усмихнало.

Беше почти на шестнайсет, когато, някъде в първите дни на декември, тя бе застанала на една морава в града, в един от кварталите, известни с хиподрумите си, с полюляващия се в краката й щепсел на тостера.

— Вижте — бе казала Кери — на онзи покрив…

 

 

Следващият път, разбира се, бе вечерта, когато тя прекоси улицата.

— Е? Не искаш ли да научиш моето име?

Третият бе един вторник призори.

Чиракуването й трябваше да започне от началото на следващата година, но Кери бе започнала да тренира с момчетата от боксовия клуб седмици по-рано от определеното от Макандрю.

— Жокеите и боксьорите — обичаше да казва той — са кажи-речи една стока.

И едните, и другите бяха обсебени от теглото си. И за едните, и за другите оцеляването бе битка, а опасностите и смъртта ги дебнеха отвсякъде.

Този вторник, около средата на декември, тя тичаше с групичката езероврати боксьори. Косата й бе разпусната — почти винаги я носеше разпусната — и се мъчеше да не изостава от темпото им. Движеха се по „Посайдън Роуд“. Наоколо се стелеха обичайните изпарения на печен хляб и металургични заводи и когато стигнаха ъгъла с „Найтмарч авеню“, Клей я забеляза. По това време тренираше сам. Беше напуснал завинаги клуба по лека атлетика. Кери беше по шорти и тениска без ръкави. Тя вдигна очи и улови погледа му върху себе си.

Фланелката й беше избеляло синя.

Носеше панталонки от изрязани джинси.

За момент се обърна след него и продължи да го наблюдава.

— Привет, хлапе! — подвикна един от боксьорите.

— Привет, момчета! — каза той, но тихо, само на нея.

 

 

Следващия път Клей седеше на покрива. Беше топло, спускаше се мрак и той слезе и тръгна към нея. Тя стоеше сама на пътеката.

— Привет, Кери.

— Здравей, Клей Дънбар.

Въздухът трепна.

— Знаеш фамилията ми?

И той отново забеляза зъбите й, не съвсем прави и като морско стъкло.

— Ами да, вие Дънбар сте доста известни. — Тя почти се разсмя. — Вярно ли е, че отглеждате муле?

— Да го отглеждаме?

— Ти да не си глух?

Виж я ти, заяждаше се!

Но леко, шеговито и той нямаше против да й отговори.

— Не.

— Не отглеждате муле?

— Не — каза Клей. — Не съм глух. Мулето е при нас отскоро. Имаме също бордър коли, котарак, гълъб и златна рибка.

— Гълъб?

Сега той си го върна за преди малко.

— Ти да не си глуха? Казва се Телемах — животните ни са кръстени с най-ужасните имена, които си чувала, може би, с изключение на Роузи и Ахил. Ахил е прекрасно име.

— Ахил мулето ли е?

Клей кимна. Сега Кери стоеше по-близо.

Беше се извърнала настрани, към предградията.

Без да се замислят, двамата тръгнаха един до друг.

 

 

Когато стигнаха до устието на „Арчър стрийт“, Клей се улови, че се е загледал в джинсите и краката й — в крайна сметка беше момче и не можеше да не ги забележи. Направи му впечатление как изтъняват при глезена, видя износените й кецове. Съзнанието му регистрира потрепването на потничето й, когато се движеше, и тъканите, прозиращи под него.

— Страхотно е — каза тя на ъгъла — да живееш точно на „Арчър стрийт“. — Уличната лампа хвърляше меката си светлина върху нея. — Първият кон, който го е печелил — Състезанието, което кара дъха на нацията да спре.

Той се опита да я впечатли.

— Два пъти. Първата и втората година.

Получи се, но само донякъде.

— А знаеш ли кой го е тренирал?

Тук вече Клей нямаше шанс.

— Де Местре — каза Кери. — Спечелил е пет купи и никой не го знае.

 

 

Продължиха да обикалят квартала, по улици, наречени на велики коне. Посейдон, жребецът например бе един от големите шампиони, а неговата съименница „Посайдън Роуд“ бе приютила магазини и заведения с любими и на двама им имена — като кафенето „Седло и тризъбец“, магазина за мъжко облекло „Конска глава“, и разбира се, категоричния победител — бръснарницата „Стригача от хиподрума“.

Към края на „Посайдън“, вдясно, недалеч от водещата към гробището „Ентрийти авеню“, имаше малка отбивка — уличка с името „Бобис Лейн“, където Кери спря и зачака.

— Не е ли съвършено? — каза тя и опря гръб на оградата, на гъстата завеса от пръти. — Нарекли са я „Бобис Лейн“.

Клей се облегна на няколко метра от нея.

Кери се загледа към небето.

— Фар Лап — продължи тя и тъкмо когато той си помисли, че очите й ще се напълнят със сълзи, те грейнаха откликващи и зелени. — И погледни, даже не е улица, а съвсем тесен път. И са й дали името, с което са го наричали в конюшните. Как да не ти хареса?

Известно време тишината бе почти пълна, ако изключим атмосферата на градска разруха. Клей, разбира се, бе чувал повечето общоизвестни факти за легендарния кон, гордостта на страната. Знаеше за серията му от победи и как почти бе осакатен от огромните тежести, които бордът по надбягванията му определял да носи^[1].

Знаеше, че бе заминал на състезания в Америка, бе спечелил едно от тях и бе починал едва ли не на другия ден. (Всъщност след повече от две седмици.) Като повечето от нас обичаше онзи израз, който се използва за куражлиите и хората, които не се предават пред нищо:

„Сърцето ти е голямо като на Фар Лап.“^[2]

Ала за пръв път чуваше историята, която тя му разправи, докато стояха облегнати на оградата в невзрачната уличка.

— Знаеш ли, че по времето, когато Фар Лап умрял, министър-председател бил Джоузеф Лайънс, който същия ден спечелил важно дело във Върховния съд — никой вече не помни какъв точно е бил случаят. Та когато слизал по стъпалата на съдебната зала и репортерите го помолили да каже нещо за победата си, той отговорил: „Каква полза да спечелиш във Върховния съд, когато Фар Лап е мъртъв?“. — Тя отмести поглед от земята към него, а след това — към небето. — Тази история е една от любимите ми.

Клей просто нямаше как да не я попита:

— Мислиш ли, че наистина са го убили в Америка, както се говори?

Кери не можа да сдържи насмешката си.

— О, глупости!

Изглеждаше щастлива, но същевременно и адски тъжна и категорична.

— Бил е велик кон — продължи тя — и продължава да е великолепна история. Нямаше да го обичаме толкова, ако беше живял дълго и щастливо.

 

 

Те се оттласнаха от оградата и още дълго се разхождаха из улиците, от „Тълок“ през „Карбайн“ до „Бърнбъро“. „Нарекли са на кон даже стадиона!“ — възкликна Кери. Знаеше всичко за всеки от тези коне. Можеше да издекламира състезателните им постижения, да посочи височината и теглото им и дали са обичали да повеждат още от старта, или са предпочитали да изчакват. Когато минаха покрай „Питър Пан Скуеър“, тя му разказа, че по негово време Питър Пан бил обичан колкото Фар Лап. Бил алест, с руса грива и опашка и безобразен самохвалко. Там, на пустия павиран площад, Кери положи длан върху носа на статуята и вдигна поглед към Дарби Мънро. Разправи му как веднъж този кон бе загубил състезание заради това че в блъсканицата на финалната права бе ухапал горкия Рогила, един от най-големите му съперници.

Любимото й състезание нямаше как да не е „Кокс Плейт“ (надбягването, обичано най-много от познавачите на традиционния спорт) и дълго му говори за великите коне, които го бяха печелили: Костотрошача, Светеца и исполинът Мощ и сила. Могъщият Кингстън Таун — в три поредни години.

Най-накрая му разказа историята за Тед и Испанеца — как той се усмихвал и плачел, плачел и се усмихвал — и така стигнаха до „Лонро Танъл“.

Понякога във въображението си виждам как Клей изчаква, докато тя пресече отвъд. Виждам оранжевите светлини и до слуха ми долита трополенето на преминаващи влакове. Една част от мен дори си представя как той стои и я наблюдава, как в погледа му тялото й се превръща в щрих, а косата й — в кестенява диря.

Но после се спирам, овладявам се и го оставям да я настигне.

 

 

След това, както сигурно се досещате, двамата станаха неразделни.

Първият път, когато Кери се качи на покрива, бе в деня, когато за пръв път отидоха на Окраището, същия, в който тя се запозна с нас останалите и погали великия Ахил.

Беше в самото начало на новата година и работният й график вече бе влязъл в сила.

Енис Макандрю имаше собствени разбирания и някои треньори смятаха методите му за извращение. Други твърдяха далеч по-лоши неща — обвиняваха го в човечност. Как да не заобичате хората от конния бранш! Както мнозина от самите тях казваха: „Ние от бранша сме от друго тесто“.

Денят й започваше с явяване на „Хенеси“ в четири сутринта или с тренировка с боксьорите в пет и трийсет.

Имаше обучение по обездка и изпити, но още не можеше и да мисли за тренировки на пистата. Както се изразяваше Енис в привичния си недодялан стил — търпеливостта не биваше да се бърка с мекушавост, нито предпазните мерки — с протакане. Имаше собствена теория как да провежда подготовката на жокея и кога е време да го лансира. Конюшните, казваше той, искаха ринене.

Привечер често обикаляха из квартала. Веднъж отидоха до „Епсъм Роуд“.

— Ето тук го открихме — посочи й Клей. — Какво ще кажеш за правописа на Суийни, нали е страхотен?

След като се върнаха оттам, я запозна и с Ахил. Преведе я тихо през къщата до задния двор. Отдавна се бе уговорил с Томи.

— Това — рече Хенри — момиче ли беше?

Бяха се настанили да гледат „Дяволчетата“.

Дори Рори остана слисан.

— Да не би през къщата току-що да мина жена? Какво, по дяволите, става тук?

Наскачахме и се втурнахме към двора, а тя вдигна поглед от твърдата като четка козина на мулето и се приближи към нас с наполовина сериозен, наполовина смутен вид.

— Съжалявам, че минах покрай вас, без да се обадя. — Погледна ни един по един. — Приятно ми е да се запознаем най-после.

И в този момент мулето се примъкна и се намърда помежду ни. Натресе се като нежелан роднина, а когато тя го погали, започна да й се бута за още. Нас пък ни заизмерва свирепо:

Ей, копелета, да не сте посмели да ни прекъсвате, ясно ли е?

Това е направо съвършено.

 

 

Междувременно на Окраището бяха настъпили някои промени.

Леглото бе разглобено.

Основата бе отмъкната и изгорена — предполагам, работа на хлапета, които са искали да си накладат огън — нещо, което отлично устройваше Клей. Матракът се забелязваше по-трудно. Когато стигна до него, той застана мълчаливо прав отстрани, а Кери попита дали може да седне на края му.

— Разбира се — отговори той — заповядай.

— Да не би да имаш предвид — рече тя — че понякога идваш да спиш тук?

Би могъл да заеме отбранителна позиция, но реши, че с нея това е безсмислено.

— Да — отговори Клей — понякога.

Тогава Кери постави дланта си на матрака така, сякаш би могла да изскубне парче от него, стига да пожелаеше. А ако това, което му каза после, бе излязло от устата на друг, би прозвучало най-малкото странно.

Тя сведе поглед към краката си.

И проговори с лице, вторачено право в земята.

— Това е най-странното, най-прекрасното нещо, което съм чувала — а после, може би няколко минути по-късно: — Клей? — Той се обърна към нея. — Как се казваха те?

Струваше им се, че са стояли много дълго така, умълчани и притихнали на ръба на матрака в започващия да приижда мрак.

Клей каза:

— Пени и Майкъл Дънбар.

 

 

Когато се качиха на покрива, той й показа мястото, на което обичаше да седи, полускрит сред керемидите, а Кери застана заслушана и взряна в града. Видя малките точици светлина, приличащи на дупчици от топлийка.

— Погледни — каза тя — „Бърнбъро Парк“.

— А ето там — добави той, неспособен да се сдържи — е гробището. Може да отидем — ако нямаш нищо против, разбира се. Ще ти покажа надгробния й камък.

Почувства се виновен, че я въвлича в скръбта си — по-виновен, отколкото вече се чувстваше — но Кери откликваше, като в самозабрава. Възприемаше познанството си с Клей като привилегия — и бе толкова права, щастлив съм, че се отнасяше с него така.

 

 

Имаше моменти, когато той се чувстваше, сякаш нещо го раздира отвътре — толкова много неща бе сдържал под повърхността. Сега обаче всичко напираше да излезе. Тя виждаше у него онова, което останалите не можеха.

Така стана и онази вечер на покрива.

— Клей? — Кери обгърна града с поглед. — Какво криеш в джоба си?

Един ден през последвалите месеци щеше да го притисне, преди да е готов да й разкаже.

 

 

Веднъж, към края на март, когато бяха на „Бърнбъро“, тя го накара да се състезават.

Тичаше като момиче, което може да пробяга 400 метра и няма нищо против болката от усилието.

Той подгони луничавия й силует.

Погледът му следваше слабите й прасци.

Настигна я едва край сектора за мятане на диск и когато се изравниха, тя му каза: „Да не си посмял да ме щадиш“. И той не я пощади. Взе завоя и ускори темпото. На финала и двамата дълго време стояха превити, раздирани от болка. Дробовете им бяха пламнали и пълни с надежда и правеха онова, за което бяха създадени.

Два чифта мехове с палещ дъх.

Кери му хвърли поглед и попита:

— Още веднъж?

— Не, мисля, че това ще ни довърши.

Тогава тя за пръв път се пресегна и го улови под ръка.

И дори не подозираше колко е права, когато каза:

— Слава богу, направо умирам.

 

 

Така стигаме до един априлски ден на хиподрума и нещо, което Кери отдавна искаше да сподели с Клей.

— Само чакай да видиш този кон — каза му тя и разбира се, имаше предвид Матадор.

Харесваше й да наблюдава букмейкърите и залагащите, тези разсипници, превалили петдесетте, обрасли с четина, почесващи се по задниците, вмирисани на препили западни ветрове. Подмишници, развили собствени екосистеми. Наблюдаваше ги с обич и тъга… Слънцето залязваше около тях — по много различни начини.

Най-много обичаше да стои до оградата, с гръб към трибуната, и да наблюдава как конете излизат на финалната права.

Завоят бе грохот от свлачище.

Отчаяни крясъци на мъже.

— Хайде, Близалке, давай, миличка!

През трибуните преминаваше продължителна широка вълна — триумфални възгласи и подигравки, любов и загуба, гора от зинали гърла. Затлъстели, издути до краен предел телеса, които обтягаха до скъсване ризите и саката, превърнали се в тяхно проклятие. Цигари, стърчащи под най-различни ъгли.

— Размърдай си проклетия задник, Пакостнико! Давай, синко!

Печалбите биваха превъзнасяни.

Загубите — безропотно преглъщани.

— Ела — каза му тя в онзи първи ден на хиподрума — искам да те запозная с някого.

 

 

Зад двете трибуни бяха разположени конюшните — обширно и дълго пространство от редици с боксове, заети до един от коне, които стояха в очакване на реда си или се възстановяваха след състезанието.

Намираше се в номер трийсет и девет — огромен на ръст, с немигащ поглед. На цифровото табло светеше „Матадор“, но Кери го нарече Уоли. Там бе и конегледачът, Пийти Симс, облечен с джинси и опърпана фланелка, пристегната с колан през кръста. От платформата на долната му устна право нагоре се издигаше стълбче дим. Щом видя момичето, той се ухили.

— Здрасти, Кери.

— Здравей, Пийт.

Сега Клей успя да огледа коня по-добре — беше светло алест, а от челото до муцуната му, подобно на пукнатина, се проточваше бяла лисина. С леки тръсвания на главата той пъдеше мухите от ушите си. Беше кадифен, но с изпъкнали вени. Кръстосаните му крака приличаха на преплетени клони. Гривата му бе подрязана по-късо от обичайното, защото някак си привличаше повече нечистотия от всеки друг кон в конюшнята. „Даже мръсотията го обича!“, обичаше да казва Пийти.

Когато Клей се приближи още малко към него, конят най-после примигна, а очите му бяха огромни, дълбоки и благи по техния си особен конски начин.

— Хайде — каза Пийти — потупай големия негодник.

Клей погледна въпросително към Кери.

— Давай — рече му тя — всичко е наред.

И потупа коня, за да му покаже, че няма от какво да се бои. Дори самото докосване до него бе като челен сблъсък.

— Проклетият кон страшно я обича — каза Пийти.

Толкова различно беше от допира до Ахил.

 

 

— Как е голямото ни момче?

Гласът, долетял откъм гърбовете им, напомняше за пустиня.

Макандрю.

Тъмен костюм, светла риза.

Вратовръзката трябва да беше от бронзовата ера.

Пийти обаче не каза нищо, защото знаеше, че старият треньор не очаква отговор — приказваше сам на себе си. Той се приближи и прокара ръце по тялото на коня, след което се наведе да провери копитата му.

— Идеално.

Изправи се и погледна първо Кери, а после и Клей.

— Кой, по дяволите, е този?

Момичето бе любезно, но неотстъпчиво.

— Господин Макандрю, това е Клей Дънбар.

Макандрю се усмихна, усмивка на бостанско плашило, но все пак по-добре от нищо.

— Е, деца — каза той — забавлявайте се сега, защото това ще ви е. Догодина… — Сега треньорът заговори с по-сериозен тон и махна с ръка към Кери, имайки предвид момчето до нея. — Догодина му даваш пътя. Трябва да отсечеш изсъхналото дърво.

Клей никога нямаше да забрави думите му.

 

 

Състезанието, което се провеждаше този ден, се казваше „Плимут“, надбягване от втора група. За повечето коне участие в надпревара от този клас бе истинско постижение — за Матадор обаче бе просто разгрявка. Коефициентът му бе 2 към 1. Цветовете му — черно и златно.

Черна блуза. Златни ръкави.

Кери и Клей седнаха на трибуната. Този ден за пръв път бе нервна още от сутринта. Когато жокеят възседна коня, тя хвърли поглед към падока и видя, че Пийти й маха да отидат — двамата с Макандрю бяха застанали до преградата — и те си проправиха път до тях през навалицата. Щом вратичките се отвориха, Клей насочи поглед към пистата. Треньорът започна да кърши ръце. Беше забол очи в обувките си и само разменяше по някоя кратка дума с конегледача.

— Къде? — попита той и Пийти отговори:

— Трети от края.

— Добре. — Следващ въпрос. — Водач?

— Канзас Сити.

— По дяволите! Този охлюв. Значи бавна работа.

Сега и говорителят го потвърди:

— … Канзас Сити от Полупълна чаша и на една дължина от Дървесно синьо…

Отново Макандрю.

— А той как се справя?

— Конят му се дърпа.

— Проклет жокей!

— Обаче успява да го овладее.

— Така е по-добре.

На завоя преди финалната права притесненията им станаха излишни.

— И сега. Начело излиза. Матадор!

(Говорителят бе цар на пунктуацията.)

И ей така от нищото, Матадор се откъсна напред. Понесе се и увеличи преднината. Високо на седлото жокеят, Ерол Барнаби, направо грееше.

Облекчението на стария Макандрю.

После Пийти — с проблясващо въгленче от фас между устните — каза още нещо:

— Мислиш ли, че е готов за Дамата?

Макандрю само направи кисела физиономия и си тръгна.

Заключителната нота обаче бе поставена от Кери.

Незнайно как беше успяла да заложи един долар и сега връчи на Клей печалбата, която оползотвориха подобаващо по пътя към вкъщи.

С обща сума от два долара и дребни монети.

Горещи пържени картофки и купчинка сол.

 

 

Както се оказа, това щеше да е последната състезателна година за Матадор и той спечели всички надбягвания, с изключение на единствените, които бяха от значение.

Тези от първа група.

Във всяко от тях му се налагаше да се съревновава с един от най-великите коне на тази или която и да е друга епоха. Тя бе едра, тъмна и царствена и цялата страна я обожаваше. Засипваха я с всевъзможни суперлативи. Бе сравнявана с цяла плеяда победители:

Както Кингстън Таун — с Лонро.

Както Чер Хайвер — с Фар Лап.

В конюшните й казваха Джаки.

На пистата бе Дама купа.

 

 

Несъмнено Матадор беше изключителен кон, но бе обречен да бъде оприличаван на друг: могъщия кестеняв Купа сено, който вечно бе губил от Чер Хайвер.

Енис Макандрю и собственикът нямаха друг избор, освен да го пуснат да се състезава. Надбягванията от първа група на подходяща дистанция не бяха чак толкова много и Дама купа участваше във всяко от тях. Тя бе непобедена и непобедима. Громеше другите коне с преднина от шест-седем дължини и с две, ако жокеят я оставеше да си почива почти до финала. Обикновено изпреварваше Матадор с една дължина и само веднъж — едва с половин глава.

Цветовете й бяха като карти: бял фон с червени и черни сърца.

Застанал до нея Матадор изглеждаше като момченце или в най-добрия случай като непохватен младеж. Цветът на косъма й бе най-тъмното кафяво, което човек би могъл да си представи, толкова тъмно, че можеше да се сбърка с черно.

По телевизията често показваха близки планове от стартовите боксове.

Тя се извисяваше над останалите коне.

Беше винаги бдителна и нащрек.

Старт — и Дама купа вече летеше напред.

 

 

Втория път, когато се изправиха един срещу друг тази есен — в състезанието за наградата „Т. Дж. Смит“ — изглеждаше, че Матадор има шанс за победа. Жокеят се откъсна напред много преди завоя и преднината му изглеждаше непреодолима. Но Дама купа буквално го схруска. С пет-шест гигантски разкрача тя се изравни с него, поведе и остана начело.

След края на състезанието гигантска тълпа бе обсадила бокс номер четиринайсет в конюшнята.

Някъде вътре бе Джаки, Дама купа.

Пред бокс номер четирийсет и две бяха дошли само неколцина заблудени ентусиасти, Пийти Симс и Кери. И Клей. Момичето прокара длан по лисината на коня.

— Страхотно бягане, момче.

Пийти се съгласи.

— Мислех си, че ще й вземе победата, но тя е кон и половина.

По средата, някъде пред бокс двайсет и осем, двамата треньори застанаха един срещу друг и си стиснаха ръцете. Разговаряха, гледайки настрани.

По някаква причина на Клей това му хареса.

Повече от самото състезание.

 

 

В средата на зимата решиха да му дадат почивка, след като отново беше надвит от вечната си съперница и този път тя го бе разпердушинила — победи го с цели четири дължини. Матадор едва бе успял да вземе преднина пред останалите коне. Гледаха го на телевизора в „Голите ръце“, където бяха пуснали излъчването на живо. Състезанието се провеждаше на север, в Куинсланд.

— Горкият стар Уоли — каза Кери и подвикна към бармана, името му бе Скоти Биле. — Хей, донеси ни някоя и друга бира да удавим мъката, а?

— Да давим мъката ли? — ухили се той. — Ами че тя победи! Плюс това сте непълнолетни.

Кери бе възмутена. От първия коментар, не от втория.

— Хайде, Клей, да си вървим.

Барманът все пак погледна момичето, а после и Клей. И той самият, и момчето сега бяха по-възрастни и в първия момент не можа да се сети откъде го познава, но имаше нещо, беше сигурен, че го е срещал и преди.

Когато най-после си спомни, двамата бяха стигнали почти до вратата.

— Хей — подвикна той — помня те, ти си един от тях — преди няколко години, нали?

Кери се обади първа.

— Един от кои?

— Седемте бири! — извика Скоти Биле, чиято коса сега бе почти напълно окапала, а Клей се върна при него и рече:

— Тя каза, че онази бира е била много хубава.

 

 

Помните ли какво ви споменах преди?

Кери Новак умееше да те накара да й кажеш повече, отколкото си възнамерявал, макар че Клей беше най-костеливият орех, с който си бе имала работа. Когато той се облегна на облицованата с плочки стена пред „Голите ръце“, тя стори същото. Бяха близо един до друг и ръцете им почти се докосваха.

— За какви седем бири говореше той?

Дланта на Клей хлътна в джоба му.

— Защо — попита Кери — винаги когато си смутен, бъркаш в джоба си за онова, което криеш там? — Гледаше го от упор, притискаше го.

— Няма такова нещо.

— Не — каза тя — не е вярно.

Поклати глава и реши да поеме риска — пресегна се надолу.

— Спри!

— Хайде де, Клей!

Засмя се и пръстите й докоснаха джоба му, а с другата си ръка го мушна в ребрата — и винаги е страшно и стряскащо да видиш как нечие лице пламва и се изкривява. Той я сграбчи и я отблъсна.

— СПРИ!

Викът му бе като на уплашено животно.

Кери политна назад, препъна се и само едната й ръка я спря да не се озове на земята, но не му позволи да й помогне да се изправи. Свлече се тежко до стената със свити на височината на гърлото колене. Клей се обади:

— Извинявай…

— Не… недей. — Тя изгледа свирепо момчето до себе си. — Недей, Клей. — Беше наранена и искаше да наранява. — Какво, по дяволите, ти има? Защо си такъв…

— Какъв, а? Какъв?

Такъв ненормалник.

Езикът на момчетата и момичетата навсякъде по света.

Думите бяха като рана, отворила се помежду им.

 

 

Продължиха да седят така може би повече от час и Клей се чудеше как да поправи станалото, ако изобщо бе поправимо — набъбналият вкус на раздора.

Извади нежно щипката от джоба си и я подържа в ръка.

После я положи върху бедрото й.

— Ще ти разкажа всичко — рече той, съвсем тихо. — Всичко, което мога, но не и това. — Двамата се загледаха в щипката, кацнала помежду им. — За седемте бири, за всичките й прякори… за баща й, който имал мустаци като на Сталин. Казваше, че лагерували над устата му.

Кери се поотпусна, макар и съвсем малко, и се усмихна.

— Така ги описа веднъж. — Гласът му се сниши почти до шепот. — Но не и за щипката. Не още. — Единственият начин да живее в мир със себе си, бе да знае, че ще й разкаже и за това накрая — когато дойдеше време да се раздели с него.

— Добре, Клей, ще почакам. — Тя се изправи и го издърпа на крака. Прости му, проявявайки безпощадност. — Засега ми разкажи останалото. — Изрече го по начин, по който малцина казват подобни неща. — Разкажи ми абсолютно всичко.

 

 

И той стори точно това.

Разправи й всичко, което ви разказах дотук, и още много неща, на които тепърва ще им дойде редът — всичко без историята за сушилника в един заден двор. Тя от своя страна направи онова, което никой друг не бе успял — прозря един факт, за който Клей бе останал сляп.

Следващия път, когато застанаха пред гробището с впити в оградата пръсти, Кери протегна ръка и му подаде листче хартия.

— Мислех си — каза тя и слънцето се отдръпна назад — за онази жена, която е изоставила баща ти… и за книгата, която е взела със себе си.

И луничките й се превърнаха в петнайсет координати, общо шестнайсет с онази на шията — защото там, на смачканото листче, имаше едно име и няколко номера. Името бе ХЕНЛИ.

— В телефонния указател — каза тя — има шестима души с тази фамилия.