Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (28)

Коридорът

Ето къде значи го бяха изхвърлили водите.

Сред дърветата.

От години Клей си бе представял подобен миг — че ще бъде силен, ще бъде уверен и подготвен — но сега този образ беше пометен; беше се превърнал в празна обвивка.

Продължи да стои неподвижен в този коридор от снажни евкалипти, мъчейки се да възвърне решимостта си. Усещаше натиска в дробовете си, предчувствие за прииждащи вълни, макар сега те да бяха единствено от въздух. Трябваше да си напомня да ги вдишва.

Тук някъде довеждаха водите.

Тук някъде се спотайваха убийците.

Зад гърба му бяха останали часове сън и четене и далечните разграфени квартали на града. Ленива верига метал и безчет километри девствена, неравна земя. В своето незнание Клей виждаше около себе си свят на неимоверна простота. Железопътна линия, пръст и талази пусто пространство. В съзнанието му се мержелееше и град на име Силвър, и не, това не бе градът, за който вероятно си мислите (с кучето, пишещата машина и змията), а друг на половината път дотам.

Малки къщи. Спретнати морави.

И редом до всичко това, пресъхнала и напукана, лъкатушеше широка, уродлива река. Имаше особено име, но на Клей то му харесваше:

Аману.

Следобед, когато пристигна, първоначално му бе хрумнало да се остави коритото й да го отведе до баща ни, но размисли и пое към града. Купи си джобна карта от бензиностанцията. Премина покрай ръждясали пътни знаци и пиянски натъркаляни кутийки от бира. Достигна до шосе, отиващо на север и на запад, и остави града зад гърба си.

Докато вървеше, светът около него ставаше все по-пуст — сякаш се оттегляше като водите при отлив, но наред с това у Клей се загнезди чувството, че този свят го дебне от засада. Витаеше отчетлива, бавно приближаваща тишина и той я усещаше с всяка своя стъпка. Колкото по-пусто ставаше наоколо, толкова повече се скъсяваше разстоянието до самотния дом на баща ни.

Някъде или никъде, имаше отбивка вдясно от шосето. Варел, служещ за пощенска кутия, оповестяваше номера на адреса — номер, който Клей помнеше от бележката в дървената кутия. Той тръгна по черния път.

Отначало пътят беше гол и разстлан напред, но след няколкостотин метра и полегат хълм навлизаше в коридор от дървета. На височината на очите стволовете им приличаха на мускулести бедра — като строени от двете страни исполини. Земята беше покрита с чворести парчета кора и продълговати ивици свлечена кора, които се трошаха под стъпките му. Клей стоеше там и не му се тръгваше.

Отвъд дърветата, но пак от същата страна на реката, се виждаше автомобил.

„Холдън“, продълговат червен сандък.

Още по-далеч, оттатък пресъхналото корито, в светлината се очертаваше порта. А зад нея — къща, гърбушка с печални очи и уста.

Там, сред високите дръгливи бурени, имаше живот. Свит сред пирен, шубраци и трева, буйна като посестримата си на „Бърнбъро“, въздухът бе омаломощен и безжизнен. Разнасяше се многогласно жужене на насекоми, електрическо и изтънчено. Цял език в един-единствен тон. Лишен от всякакво усилие.

Клей обаче водеше ожесточена борба. Някъде вътре в него беше бликнал нов кръвоизлив от съмнения, вина и страх. Той лъкатушеше в тялото му в три успоредни потока.

Колко още повода да се бави би могъл да измисли?

Колко пъти би могъл да отваря дървеното ковчеже и да разглежда един по един предметите, скътани в него?

Или да ровичка из сака?

Колко книги би могъл да прочете?

Колко писма до Кери би могъл да съчини, но не и да напише, не още?

В един момент ръката му бе огряна от продълговата ивица следобедно слънце.

— Върви.

Каза го.

Стъписа се, че думите действително излязоха от устата му.

Втория път още повече.

— Хайде, момче, върви.

Върви, Клей.

Върви и му кажи защо си дошъл. Погледни го в загрубялото лице и хлътналите гибелни очи. Разкрий на света какъв си всъщност:

Амбициозен. Непреклонен. Предател.

Днес ти не си ничий брат, помисли си той.

Нито брат, нито син.

Направи го, стори го сега.

И той го стори.