Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (85)

Мъртво вълнение

Събуди се.

Потеше се обилно.

Плуваше през чаршафите.

Откакто бе разкрил истината пред Макандрю и Тед и Катрин Новак, не спираше да го измъчва един въпрос.

Дали не бе признал само за да му олекне?

Но дори и в най-мрачните мигове не го вярваше искрено — беше им разказал, защото така трябваше.

Заслужаваха да знаят как се бе случило.

Сега, много нощи по-късно, той отвори очи и почувства тежестта й върху себе си.

Момичето бе легнало на гърдите му.

Това е сън, зная, че е сън.

Бе дошла, повикана от въображението му.

Долови мириса на коне и смърт, но тя бе жива и жизнеподобна — разбра го, понеже бе топла. Беше застинала, но усети дъха й.

— Кери? — каза той и тя се раздвижи. Изправи се сънено и приседна до него. Обута в джинси и със засияли ръце, като в онзи ден, когато го заговори за пръв път.

— Наистина си ти — каза той.

— Аз съм… — Сега тя се извърна от него. Клей понечи да докосне кестенявите й коси. — Тук съм, защото ти ме уби.

Той потъна в пролива от чаршафи.

Лежеше в леглото, повлечен от мъртво вълнение.

* * *

След тази нощ Клей възобнови тренировките си рано сутрин, преди да тръгнем за работа. Теорията му почиваше на съвършена логика: колкото по-усърдно тичаше и колкото по-оскъдно се хранеше, толкова по-голям беше шансът тя да му се яви отново.

Проблемът беше, че това не се случи.

— Мъртва е.

Най-накрая го изрече, макар и тихо.

Понякога нощем отиваше до гробището.

Пръстите му се вкопчваха в прътите на оградата.

Копнееше пак да види онази старица, която бе срещнал в началото, много-много отдавна — жената, която му бе поискала едно от лалетата.

Къде сте? — почти я умоляваше той.

Къде сте, когато ми трябвате?

Щеше да се вгледа в онази дълбока резка на лицето й, бръчката току над веждите й.

Вместо това тичаше на „Бърнбъро“.

Правеше го вечер след вечер.

Така изминаха няколко месеца, докато веднъж се бе озовал на пистата чак в полунощ. Вятърът ревеше. Нямаше луна. Само улични лампи. Застана близо до финиша и се обърна към избуялата трева.

Плъзна ръката си между стъблата, на допир бяха студени и неприветливи. За момент му се счу глас, който съвсем отчетливо го зовеше: „Клей!“. И пак за момент му се прииска да вярва и извика след него: „Кери?“ — но знаеше, че там вътре не може да я последва.

Стоеше и повтаряше името й часове наред, чак до зазоряване, и бе убеден, че това, което го измъчва, никога няма да се утоли. Щеше да живее така и така да умре. Вътре в него повече нямаше да изгрее слънце.

— Кери — шепнеше той — Кери. — Вятърът го обгърна като наметка, преди окончателно да стихне.

— Кери — промълви Клей още по-отчаяно, а после — последен безплоден опит:

— Кери… Пени…

И някой там отвъд го чу и откликна.