Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (23)

Кери, Клей и Матадор в петото бягане

Никога нямаше да забрави деня, когато за пръв път я видя на „Арчър стрийт“, или по-точно — деня, в който тя вдигна поглед и видя него.

Бе в началото на декември.

Заедно с родителите й бяха пътували цели седем часа от вътрешността на страната и пристигнаха на нашата улица в късния следобед. Зад тях караше камион на фирма за хамалски услуги и скоро носачите започнаха да стоварват кашони, мебели и домакински уреди и да ги внасят в къщата. Сред вещите имаше седла, няколко юзди, стремена — конската амуниция, която баща й пазеше като очите си. Преди години той бе направил кариера като жокей, всъщност цялото му семейство бяха жокеи, а сега и по-големите й братя се състезаваха из страната, в градове с труднопроизносими имена.

Бяха изминали петнайсет и повече минути от пристигането им, когато момичето се спря и застана неподвижно посред моравата. Под едната си мишница носеше кашон, а под другата — тостер, който някак си се беше изхлузил от мястото си по време на пътуването. Кабелът му се удряше в обувките й.

— Вижте — каза тя и посочи безгрижно към къщата на отсрещния тротоар. — На онзи покрив има някакво момче.

 

 

Сега, година и няколко месеца по-късно, в събота вечерта тя дойде на Окраището, шумолейки с нозе.

— Привет, Клей.

Клей почувства устата й, кръвта й, топлината й и сърцето й. Всичко това в едно-единствено дихание.

— Привет, Кери.

Беше към девет и половина и от известно време беше там и я чакаше, изтегнат на матрака.

Нощните пеперуди също се бяха появили. И луната.

Беше легнал по гръб.

Момичето се побави за момент до леглото, остави нещо на земята и се изтегна на хълбок с небрежно прехвърлен през тялото му крак. Клей усети кестенявото подраскване на косата й върху кожата си и както винаги това му харесваше. Разбра, че е забелязала ожулената му буза, но знаеше прекалено много, за да задава въпроси или да го оглежда за други наранявания.

И все пак не можа да се възпре.

— Ама и вие момчетата сте едни — каза Кери и докосна раната. После зачака той да заговори пръв.

— Как е книгата? — Отначало въпросът някак неопределено натежа, сякаш увиснал на невидим скрипец. — Все така ли ти е интересна и при третото четене?

— Даже повече. Рори не ти ли каза?

Той се напрегна да си спомни дали Рори му беше споменавал нещо такова.

— Видях го на улицата — рече Кери — преди няколко дни. Мисля, че точно преди…

Клей почти се изправи на матрака, но потисна порива.

— Преди кое?

Тя знаеше.

Знаеше, че той се бе върнал.

Отпъди тази мисъл, поне засега, предпочиташе да си говорят за „Каменоделецът“ и отметката от избелял стар талон със залог за победа на Матадор в петото бягане.

— И докъде си? Стигна ли до заминаването му на работа в Рим?

— Да, и до Болоня.

— Много си бърза. Още ли си падаш по счупения му нос?

— О, да, и още как. Знаеш, че ми е слабост.

Той й отправи кратка, широка усмивка.

— И на мен.

На Кери много й допадаше фактът, че като юноша на Микеланджело му бяха счупили носа, понеже не си беше затварял устата — напомняне, че и той е бил обикновен човек. Белег за несъвършенство.

За Клей тази подробност имаше малко по-лично значение.

Напомняше му за един друг счупен нос.

* * *

Веднъж — преди много време, няколко дни след като Кери се беше нанесла в съседство — Клей стоеше на верандата и ядеше препечена филия от чинията, поставена върху парапета. Точно когато приключваше, тя прекоси „Арчър стрийт“, облечена с бархетна риза и избелели джинси, а ръкавите й бяха навити до лактите. Току до нея сияеше последната отломка слънце.

Заревото на ръцете й.

Начинът, по който бе наклонено лицето й.

Дори и зъбите й — не бяха нито съвършено бели, нито съвършено прави, но у тях имаше нещо, някаква гладкост — като морско стъкло, шлифовано от морето — получена от триенето насън.

Отначало Кери се зачуди дали изобщо я е забелязал, но тогава Клей заслиза плахо по стъпалата, все още с чиния в ръце.

От това близко, но предпазливо разстояние тя го заизучава заинтригувано, с безгрижна любознателност.

Първата дума, която той й каза, беше:

— Извинявай.

Изрече я с поглед, забоден в чинията.

 

 

След известно време, прекарано в успокоително, привично мълчание, Кери се обади отново. Брадичката й докосваше ключицата му и този път бе решена да го накара да говори за станалото.

— Значи — рече тя — се е върнал…

Когато бяха тук, гласовете им никога не се снишаваха до шепот — бяха просто тихи, като приятели, незастрашени от нищо — и сега тя му призна:

— Матю ми каза.

Ожулената буза на Клей запулсира.

— Видяла си Матю?

Кери кимна съвсем леко, скланяйки глава към шията му, и побърза да го успокои.

— Когато се прибирах в четвъртък вечер, той изхвърляше боклука. Вас Дънбар трудно може да ви избегне човек.

В този миг Клей беше на прага да рухне.

Името Дънбар и предстоящото му заминаване.

— Сигурно ви е било доста тежко — каза тя — да видите… После се поправи: — Да го видите.

— Има и по-лоши неща.

Така беше и те двамата отлично го знаеха.

— Матю спомена нещо за някакъв мост?

Права беше. Споменах й. Това бе едно от най-смущаващите качества на Кери Новак: някак си те караше да й кажеш повече отколкото трябва.

Отново мълчание. Пърхаща нощна пеперуда.

Тя се приближи още повече и когато проговори, Клей почувства думите й, сякаш ги полагаше върху гърлото му.

— Смяташ ли да заминеш, Клей? Да построиш този мост?

Пеперудата все така упорито кръжеше.

 

 

— Защо? — беше попитала тя там, на онази отдавнашна морава. — За какво ми се извиняваш?

Улицата бе погълната от мрак.

— Ами, трябваше да сляза и да ти помогна с багажа онзи ден. А аз само си седях там.

— На покрива?

Вече я харесваше.

Харесваше луничките й.

Рисунъкът им върху лицето й.

Човек можеше да ги забележи само ако наистина се загледаше.

 

 

Сега Клей отклони разговора от баща си.

— Хей — каза той и погледна към нея. — Няма ли най-после да ми покажеш, нали знаеш, ци… — Гласът му пресекна.

Тя се сви по-силно, но остави репликата му да мине безнаказано.

— Я не ми говори така. Дръж се като джентълмен, за бога.

— Цифри, имах предвид цифри, коефициенти, не… — Думите му избледняха и това бе част от всичко останало, от всяка тяхна среща тук, на Окраището. Нямаше значение, че събота вечер бе най-неподходящото време да се искат съвети за залагания, понеже всички големи състезания вече се бяха провели същия следобед. Другите, не толкова важни надбягвания се състояха в сряда, но както казах, въпросът бе просто част от ритуала. — Какво се говори долу на пистата?

Полуусмихната, Кери подхвана играта.

— О, така значи! Искаш съвети? Разполагам с толкова информация, че свят ще ти се завие. — Пръстите й докоснаха ключицата му. — Знам например за Матадор в петото бягане.

Клей знаеше, че въпреки че бе щастлива от възможността да го каже, очите й всеки миг щяха да заплачат и я притисна още по-силно — а тя улови инерцията, приплъзна се надолу и положи глава върху гърдите му.

Сърцето му излетя от вратичката си и препусна.

Питаше се колко ли силно чува тропота му тя.

 

 

Застанали на моравата, двамата продължаваха да разговарят. Сега Кери премина към статистическите подробности.

— На колко си години?

— Почти на петнайсет.

— Наистина? Аз съм почти на шестнайсет.

Тя пристъпи по-близо и кимна съвсем леко към покрива.

— Защо не си горе тази вечер?

Клей се оживи — Кери винаги го караше да се чувства така, но това съвсем не му беше неприятно.

— Матю искаше веднъж да пропусна. Непрекъснато ме навиква заради това.

— Матю?

— Сигурно си го виждала. Той е най-големият. Все крещи „Исусе Христе“, много го бива.

На лицето му се беше появила усмивка и тя се възползва от възможността.

— А защо изобщо се качваш горе?

— Ами… — Той се замисли как най-добре да й обясни. — Вижда се доста надалеч.

— Може ли някой път и аз да дойда?

Въпросът й го стъписа, но не се стърпя да я подкачи.

— Ами, не знам. Да ти кажа, качването не е много лесно.

И Кери се засмя, захапа кукичката.

— О, дрънкаш пълни глупости! Щом ти можеш, значи и аз мога.

— Пълни глупости?

Двамата се ухилиха.

— Няма да ти преча, обещавам. — После обаче й хрумна идея. — Ако ми позволиш да се кача, ще донеса бинокъл.

Изглежда винаги мислеше няколко стъпки напред.

 

 

Когато бе там заедно с Кери, понякога Окраището му се струваше по-голямо.

Вехториите стърчаха като далечни паметници.

Предградията като че се намираха на огромно разстояние.

След споменаването на Матадор тя му заразказва с равен глас за конюшните. Клей попита дали наред с тренировките на пистата^[1] и изпитанията на хиподрума^[2] смятаха вече да я пуснат да язди и на състезания. Кери отговори, че Макандрю не е казал нищо по въпроса, но си знае работата. Ако започнеше да го тормози, това щеше да я върне месеци назад.

През цялото време, разбира се, главата й беше отпусната върху гърдите му или облегната на шията му, най-любимото сред любимите му неща. У Кери Новак Клей бе открил човек, който го познаваше, който беше същият като него, освен в едно жизнеопределящо отношение. Знаеше още и че ако имаше как, би се отказала от всичко, за да сподели с него и това: причината да носи щипката в джоба си.

Би се отказала от чиракуването си като жокей, от първата си победа в състезание от първа група^[3], да не говорим за яздене в надпревара от по-нисък клас. Убеден съм, че би заменила дори участие в Състезанието, което кара дъха на нацията да спре^[4], или в надбягването, което обичаше още повече — „Кокс Плейт“.

Но не можеше.

Това, което обаче бе разбрала, без секунда колебание, беше как да се сбогува с него и тихичко започна да го умолява. Нежно, но сдържано:

— Не го прави, Клей, не заминавай, не ме оставяй… и все пак иди.

Ако беше героиня от Омиров епос, щеше да е яснооката Кери Новак или пък драгоценнооката Кери. Този път тя му показа, че много ще й липсва и че очаква — или по-скоро, настоява — да стори каквото трябва.

Не го прави, Клей, не ме оставяй… и все пак иди.

 

 

Момичето вече беше тръгнало да си върви, когато се сети за нещо.

Спря се по средата на „Арчър стрийт“ и се обърна.

— Хей, как се казваш?

Момчето, застанало пред верандата:

— Клей.

Мълчание.

— Е? Не искаш ли да научиш моето име?

Говореше му така, сякаш се познаваха открай време, и Клей се окопити и я попита как се казва, а тя тръгна обратно към него.

— Кери — отговори и вече бе поела да си върви, когато той извика след нея закъснял въпрос.

— Хей, а как се пише?

Този път момичето изтича обратно и взе чинията от ръцете му.

Започна да изписва внимателно името си с пръст сред трохите, а после, като видя, че написаното почти не се чете, се засмя. И двамата обаче знаеха, че буквите са си там.

Тя му се усмихна, кратко, но топло, пресече улицата и се отправи към дома си.

 

 

Останаха така още двайсет минути, без да си кажат нищо повече, и Окраището също ги обгръщаше с тишина.

Това винаги бе най-трудната част.

Кери Новак се оттласна назад.

Седна на ръба на матрака, но когато се изправи да си върви, се наведе отново. Коленичи отстрани, където се беше спряла при пристигането си, и сега в ръцете й се появи увит във вестник пакет. Тя бавно го сложи на леглото и го опря в гърдите му. Не си казаха нищо.

Нямаше „Ето, купих ти подарък“.

Нито „Вземи го“.

Нито пък „Благодаря ти“ от страна на Клей.

Едва след като Кери си тръгна, той взе пакета, разгърна го и се олюля, щом видя какво имаше вътре.