Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (43)

Като скиори на планински склон

Когато в онази първа нощ Пенелъпи си тръгнала от „Пепър стрийт“ 37, двамата се уговорили да се видят отново.

Той я изпратил и й казал, че ще бъде в апартамента й в събота в четири следобед.

Пътят бил тъмен и пуст.

Разменили си едва няколко думи.

Когато й върнал посещението, Майкъл бил гладко избръснат и й донесъл букет маргаритки.

Минало известно време, преди Пенелъпи да седне да свири, и когато се настанила пред пианото, той застанал прав до нея. Когато изпълнението й приключило, докоснал последния, най-десен клавиш.

Тя му кимнала да отпусне пръста си, да го натисне надолу.

Ала тази най-висока нота е капризна.

Ако не се приложи достатъчно сила на подходящото място, клавишът не издава никакъв звук.

— Още веднъж — казала Пенелъпи и се усмихнала някак нервно, той също — и втория път успял да изтръгне нужния тон.

Като плесване през ръката на Моцарт.

Или перване през китката на Шопен или Бах.

Сега бил неин ред.

Изпитвала колебание и неловкост, но се престрашила и го целунала по тила, много леко, много нежно.

После изяли бисквитите.

До последната троха.

Когато сега разсъждавам за това, прехвърлям в паметта си всичко, което ни бе разказвано, особено разказаното на Клей, и се питам кое ли е най-важното.

И си мисля, че трябва да е следното.

В течение на още шест-седем седмици те продължили да се срещат ту у единия, ту у другия, сновейки нагоре-надолу по „Пепър стрийт“. През цялото това време Майкъл Дънбар чувствал у себе си набъбването на нещо, което напирало чрез непривичността и русокосата хубост на Пенелъпи. Когато я целувал, долавял вкуса на Европа, но и вкуса на не-Аби. Когато се изправел да си върви и дланите й обхванели пръстите му, усещал допира на изгнаника, дирещ убежище — и този изгнаник не била само тя, а и той.

Един ден, на стъпалата пред номер 37, той й разказал всичко.

Било неделна утрин, сива и мека, а стълбите — прохладни: бил женен преди време, но се развел, казвала се Аби Дънбар. Прекарал години наред на пода в гаража.

По улицата минал автомобил, а след него — момиченце с велосипед.

Разказал й колко съкрушен се бил чувствал, как живеел в дълбока самота, вкопчен до премала в миналото. Отдавна искал да я потърси, много преди тя да почука на вратата му. Искал, но не бил в състояние. Не можел да рискува да преживее още едно поражение, никога повече.

Странно нещо, струва ми се, са откровенията.

Готови сме да споделим почти всичко, но в крайна сметка това „почти“ е единственото, което има значение.

Майкъл Дънбар премълчал две неща.

Първо, не пожелал да й разкрие, че самият той бил способен да създаде нещо, доближаващо се до прекрасното — картините си.

И второ (и това било следствие от първото), не си признал, че някъде, в най-мрачните му дълбини, се криел страх не толкова да не бъде изоставен отново, колкото самият той да не обрече някой друг да заема второто място в сърцето му. Именно така се бил чувствал с Аби в онзи някогашен живот, който бил имал и който изгубил.

Но пък от друга страна, какъв избор имал всъщност?

Това бил свят, в който логиката била сразена от препиращи се носачи на пиана. Свят, в който съдбата се изстъпила пред него, едновременно побронзовяла и бледа. Господи, бил забъркан и самият Сталин, как изобщо би могъл да каже „не“?

Може би е вярно, че тези решения не ги вземаме ние.

Мислим си, че са в наша власт, но се заблуждаваме.

Правим обиколки на всички свои квартали.

Минаваме покрай една определена входна врата.

Когато клавишът не издаде звук, го натискаме отново, защото така сме устроени. Нужно ни е да чуем нещо и се надяваме, че не допускаме грешка…

Всъщност Пенелъпи изобщо не бивало да е тук.

Баща ни не трябвало да се развежда.

Но ето ги двамата, поели безпогрешно и напълно логично по предначертаната им траектория. Последните секунди били отброени и, подобно на скиори на планинския склон, те очаквали командата „Старт!“.