Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (29)

Убиеца невинаги е бил убиец

Да, Клей тръгна напред, но при кого точно отиваше този следобед? Кой бе всъщност този мъж, откъде бе дошъл и какви негови решения и колебания го бяха превърнали в човека, който бе и който не бе? Ако си представим, че миналото на Клей беше пристигнало с водите на прилива, то Убиеца бе пътувал към него от една монотонна, далечна, сушава земя и съвсем не беше най-надареният сред плувците. Може би най-добре е да обобщим нещата така:

В настоящето имаше едно момче, което бе поело към още безплътните очертания на дивен, въображаем мост.

А в миналото бе имало друго момче, чийто път — през по-големи разстояния и повече години — също свършваше тук, вече като зрял мъж.

Понякога ми се налага да си напомням един факт.

Убиеца невинаги е бил убиец.

 

 

И той като Пенелъпи идвал от много далеч, но от място сред тази земя, където улиците били жежки и широки, а пръстта — жълта и сипкава. Градът бил плътно обграден от пущинак от нискорасли шубраци и евкалипти, а местните хора ходели приведени и прегърбени и живеели плувнали в собствената си пот.

От повечето неща градът си имал по едно:

Едно основно училище, една гимназия.

Една река, един лекар.

Един китайски ресторант, един супермаркет.

И четири кръчми.

В далечния му край, увиснала във въздуха, се мержелеела църквата, а във вътрешността й на бавен огън къкрели богомолците: мъже в костюми, жени с рокли на цветя, хлапета с ризи, шорти и копчета — всички до един умиращи да си свалят обувките.

Като малък Убиеца искал да стане машинописец, като майка си. Тя работела за единствения лекар в града и по цял ден блъскала по клавишите на стария, сив като куршум ремингтън в приемната на кабинета му. Понякога, когато имала да пише писма, вземала у дома машината и карала сина си да я носи по пътя. „Хайде, покажи колко си заякнал — казвала тя на момчето. — Ще ми помогнеш ли с добрата стара П. М.?“ И то я мъкнело с усмивка.

Очилата й били в секретарско червено.

Тялото й зад бюрото — със закръглени форми.

Имала благопристоен глас, яките й били достолепни и грижливо колосани. А около нея — препотени и с шапки на глава, препотени и с щампи на цветя, препотени, с подсмърчащи деца — чакали реда си пациентите; седели там с потта в скутовете си. Слушали ударите и левите крошета на Адел Дънбар, с които тя приклещвала пишещата машина в ъгъла. След всеки пореден преглед старият доктор Уайнраух изниквал от кабинета си, подобно на фермера с вилата от онази картина, „Американска готика“, и неизменно грейвал насреща им.

— Кой е на ред на дръвника, Адел?

По навик тя хвърляла поглед към графика. „Госпожа Елдър“ и който и да бил на ред — дали накуцваща жена с увредена щитовидна жлеза, къркан дъртак със спиртосан черен дроб или хлапе с корясали колене и мистериозен обрив в панталонките — всички те ставали от местата си и квасейки пътя си с пот, се отправяли към кабинета, където излагали разнообразните си оплаквания… а на пода сред цялото това множество седял малкият син на секретарката. Там, на протъркания килим, момчето строяло кули и препускало през изпъстрените с престъпления, хаос и пукотевица страници на безчет комикси. Отбивало начумерените погледи на поредния луничав училищен издевател и летяло с космически кораби из чакалнята: огромна, миниатюрна слънчева система, в огромен, миниатюрен град.

 

 

Името на града било Федъртън^[1], макар да нямал повече общо с пернатите от което и да било друго място. Разбира се, понеже живеели на „Милър стрийт“, недалеч от реката, стаята на момчето се изпълвала — поне по време на дъжд — с глъчта на събиращите се на ята птици и отличителните им крясъци и кикот. По пладне гарваните си устройвали трапеза с леша на прегазените край шосето животни, отбягвайки с пъргави подскоци гумите на камионите. Късно следобед се разнасяли крясъците на какадутата — чернооки, жълтоглави и бели на фона на палещото небе.

Със или без птиците Федъртън бил по-прочут заради друго.

Бил известен с фермите и отглеждания добитък.

С върволицата от дълбоки рудници.

Но най-вече — като земя на огъня.

Бил град, който често се огласял от вой на сирени и щом това се случело, разнородната групичка мъже, а между тях и две-три жени, закопчавали оранжевите си комбинезони и влизали в пламъците. Най-често, след като пейзажът застивал, оголял и спечен до въглен, те се завръщали невредими. Само че понякога, когато стихията се развилнеела малко по-силно, се случвало така, че трийсет и няколко души се хвърляли в огъня, а само двайсет и осем или двайсет и девет се измъквали със залитане от пепелищата: с тъжни очи, раздирани от кашлица, но умълчани. Тогава придърпвали някои от скупчените момченца и момиченца с кльощави ръце и крака и старчески личица и ги уведомявали: „Съжалявам, синко“, „Съжалявам, миличка“.

Преди да се превърне в Убиеца, той бе Майкъл Дънбар.

Майка му бе единствен родител, а той бе единствено дете.

 

 

Както виждате, в много отношения двамата с Пенелъпи били като почти идеално пасващи си половинки — еднакви и диаметрално различни, като симетрия, възникнала по замисъл или предопределение. Докато тя идвала от далечна водна земя, неговото родно място било затънтено и сушаво. Той бил единствен син на самотна майка, а тя — едничка дъщеря на самотен баща. И най-сетне, както тепърва ще видим — и това е най-истинското огледало, най-сигурната успоредица на съдбата — докато тя се упражнявала да свири Бах, Моцарт и Шопен, той бил напълно завладян от едно друго изкуство.

 

 

Една утрин през пролетната ваканция, когато бил на осем, Майкъл се намирал в чакалнята на лекарския кабинет, а температурата била 39 градуса по Целзий — поне така сочел термометърът на касата на вратата.

Недалеч от него се бил настанил старият, вмирисан на препечени филийки господин Франкс.

По мустаците му още имало сладко.

По-нататък седяло момиче, което познавал от училище: Аби Хенли. Имало провиснала черна коса и силни ръце.

Майкъл тъкмо се канел да изстреля един космически кораб.

В това време видял, че пощаджията господин Харти се мъчи да влезе през вратата, оставил малката сива играчка недалеч от краката на момичето и отишъл да помогне на болнавия пощальон, който стърчал като злочест месия на фона на нахлуващата откъм гърба му пъклена светлина.

— Хей, Майки.

По някаква причина бъдещият убиец ненавиждал да му казват Майки, но притиснал тялото си към касата на вратата и помогнал на пощальона да мине. Обърнал се тъкмо навреме да види как Аби Хенли се изправя, за да тръгне към кабинета, и стоварва крак върху космическия му кораб. Имала страховити чехли.

— Аби! — изсмяла се майка й. Няколко смутени ноти. — Това не беше никак мило.

Момчето, което станало свидетел на това прискърбно събитие, само затворило очи. Макар и едва на осем, знаело какво е „проклета кучка“ и не се бояло да си го помисли. От друга страна, да си го мисли не било повод за гордост. Майкъл разбирал добре какво значи и това. Аби се усмихнала най-безсрамно: „Съжалявам!“, и тръгнала с тежка стъпка към стария Уайнраух.

Застанал на метър от момчето, пощальонът свил рамене. На мястото, където шкембето му се издувало напред с непоколебима решителност, липсвало копче от униформата му.

— Проблеми с момичетата още отсега, а?

Голям майтап.

Майкъл се усмихнал и казал тихо:

— Ами, не… Не мисля, че го направи нарочно.

Проклетата кучка.

Харти обаче продължил да настоява.

— Нарочно си беше и още как.

Франкс Препечената филийка със сладко се покашлял със самодоволна усмивка в знак на съгласие, а Майкъл се опитал да смени темата.

— Какво има в кашона?

— Аз само доставям, хлапе. Какво ще кажеш да го сложа някъде, пък ти да имаш честта да го предадеш? Адресиран е до майка ти на домашния, но си рекох, по-добре да го донеса тук. Давай.

След като вратата се затворила след пощальона, Майкъл хвърлил втори поглед.

Обиколил колета с подозрителен вид, защото се сетил какво има вътре — бил виждал такива и преди.

Първата година им го донесли лично, със съболезнования и поднос стари кифлички.

На втората — бил оставен пред вратата.

А сега — направо по пощата.

Подаяния за почернените деца.

 

 

Разбира се, самият Майкъл Дънбар не бил почернен, не и буквално, ала животът му, по всеобщото мнение, бил точно такъв. Всяка година рано напролет, когато започнел сезонът на пакостливите горски пожари, местната благотворителна пасмина, наричаща себе си Дружество „Последна вечеря“, се нагърбвала с мисията да внесе порядък в живота на жертвите на огъня, независимо дали били физически пострадали, или не. Адел и Майкъл Дънбар покривали изискванията и тази година всичко изглеждало съвсем типично — явно съществувала нещо като традиция колетите хем да са добронамерени, хем да са пълни с абсолютни боклуци. Меките играчки винаги били безвъзвратно обезобразени. От мозайките гарантирано липсвали парчета. Човечетата от конструкторите били я без крак, я без ръка, я без глава.

И сега, когато отишъл за ножица, Майкъл съвсем не горял от възторг, но щом отворил кутията, дори господин Франкс не могъл да се стърпи да не надникне. Момчето извадило отвътре нещо като пластмасово увеселително влакче с топчета от сметало в единия край, а след това и някакво „Лего“ — от огромните, за двегодишни деца.

— Брей, тия да не са ограбили проклетата банка? — казал господин Франкс. Най-сетне бил почистил сладкото от мустаците си.

Имало и плюшено мече с липсващо око и половин нос. Видяхте ли? Малтретирано. Системно пребивано от някое хлапе в тъмната уличка между детската стая и кухнята.

След това имало колекция броеве на списание „Мад“. (Добре де, това никак не било зле, въпреки че рисунките загадки на последните им страници вече били сгънати.)

И последно, и много странно — какво пък било това?

Какво, по дяволите, било това?

Тези хора майтап ли си правели?

Защото там, на самото дъно, крепящ основите на кашона, лежал календар със заглавие: „Мъжете, които промениха света“. Какво сега, да не би да се очаквало Майкъл Дънбар да си избере духовен баща?

Разбира се, можел да се спре още на януари и Джон Фицджералд Кенеди.

Или пък на април: Емил Затопек.

Май: Уилям Шекспир.

Юли: Фернандо Магелан.

Септември: Алберт Айнщайн.

А защо не и декември — чиято страница съдържала кратка биография и творби на дребен мъж със счупен нос, който с времето щял да се превърне във всичко, пред което бъдещият убиец благоговеел.

Естествено, това бил Микеланджело.

Четвъртият Буонароти.

 

 

Най-странното на този календар било не съдържанието му, а фактът, че бил стар, от миналата година. Най-вероятно наистина бил поставен вътре с единствената цел да подсили дъното на кашона, и както се виждало, бил усърдно използван по предназначение: докато прелиствал страниците със снимки или скици на мъжете на месеца, Майкъл забелязал, че на много места до датите били надраскани задачи или събития.

4 февруари: краен срок за регистрация на колата.

19 март: Мария М. — рожден ден.

27 май: вечеря с Уолт.

Който и да бил предишният собственик на календара, имал традиция да вечеря с въпросния Уолт всеки последен петък на месеца.

 

 

А сега и малка вметка относно Адел Дънбар, секретарката с червени рамки.

Била практична жена.

Когато Майкъл й показал кутията с „Лего“ и календара, тя се понамръщила и погледнала над очилата.

— Този календар… използван ли е?

— Аха. — Ненадейно открил, че този факт му доставя известно удоволствие. — Може ли да го запазя?

— Но той е от миналата година… я, дай да видим. — И тя запрелиствала страниците.

Адел не изпаднала в драми. Възможно е да й е минало през ума да потърси сметка на жената, отговорна за изпращането на колета с долнопробна милостиня, но не го сторила. Преглътнала блесналата искра гняв. Потушила я в благовъзпитания си глас и също като сина си сменила темата.

— Мислиш ли, че има календар с жените, променили света?

Момчето изпаднало в недоумение.

— Не знам.

— Е, а мислиш ли, че трябва да има?

— Ами, не знам.

— Ти май все не знаеш, а? — После обаче поомекнала. — Ето какво. Наистина ли искаш това нещо?

Сега, когато бил изправен пред опасността да го изгуби, Майкъл желаел календара повече от всичко. Закимал като играчка с току-що сменени батерии.

— Добре. — Сега дошъл ред и на правилата. — Какво ще кажеш да направиш списък на двайсет и четири жени, които са променили света? Ще ми кажеш кои са и какво са направили. После календарът е твой.

— Цели двайсет и четири? — Момчето било дълбоко възмутено.

— Проблем ли има?

— Тук са само дванайсет!

— Двайсет и четири жени. — Адел вече искрено се забавлявала. — Ще правиш ли още фасони, или искаш да станат трийсет и шест? — Тя наместила очилата на носа си и се върнала към задълженията си, а Майкъл отишъл в приемната. В крайна сметка имал да се занимава с играчката с топчетата и да брани колекцията списания. Жените щели да почакат.

След минутка той се върнал обратно при Адел, която раздавала крошета в поредния си рунд срещу пишещата машина.

— Мамо?

— Да, сине?

— Може ли да включа Елизабет Монтгомъри в списъка?

— Елизабет коя?

Това бил любимият му стар сериал, който отново въртели по телевизията всеки следобед.

— Знаеш я, от „Омагьосване“.

Адел не могла да се овладее. Разсмяла се и сложила край на машинописния двубой с последна отривиста точка.

— Разбира се.

— Благодаря.

Вниманието на Майкъл било прекалено погълнато, за да забележи, че по средата на този кратък разговор Аби — с надупчена ръка и насълзени очи — напуснала лекарския кабинет с печално известен дръвник.

Ако обаче я беше видял, сигурно е щял да си помисли:

Е, едно е сигурно, ти специално няма да влезеш в списъка ми.

Този момент в известна степен ми напомня за едно пиано и един училищен паркинг, ако разбирате какво имам предвид — защото, колкото и странно да звучи, един ден щял да се ожени за това момиче.