Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (80)

Споровете

Трябва да й се признае на малката Кери Новак.

Притежавала завидна доза решителност.

При все че майка й и баща й се били примирили с факта, че синовете им ще станат жокеи, те отричали същия този стремеж у нея самата. Когато отворела дума по този въпрос, казвали една дума: „Не“. С нетърпящ възражения тон.

Въпреки това, когато била на единайсет, тя започнала да изпраща писма на един конкретен треньор от града поне два-три пъти месечно. Отначало молела за информация как може да стане жокей, макар вече да знаела. Какво било нужно, за да започне да се обучава отрано? Какво трябвало да прави, за да се подготви възможно най-добре? Подписвала писмата си като Кели от провинцията и най-търпеливо чакала отговорите, които пристигали на адреса на нейна приятелка в Карадейл (съседния град).

Един ден, не след дълго, телефонът на „Харви стрийт“, Каламия, иззвънял.

Някъде по средата на разговора Тед замълчал и казал само:

— Какво? — Миг по-късно продължил: — Да, това е съседният град. — После: — Сериозно? Кели от провинцията? Сигурно се шегуваш. О, сто процента е тя…

„По дяволите“, помислила си Кери, която подслушвала от дневната.

Била преполовила разстоянието до входната врата и аха да се измъкне, когато гласът му я застигнал.

— Хей, Кели — казал той — накъде си се разбързала?

Но тя усещала, че татко й се усмихва.

Значи все пак имала някакъв шанс.

* * *

Междувременно седмиците ставали месеци и години.

Кери била дете, което добре знаело какво иска.

Била изпълнена с надежда и постоянство.

Работата на „Гелъри Роуд“ не можела да й се опре — била по-известна като кльощаворъката талантлива риначка на изпражнения, но изглеждала чудесно и на седлото.

— По-добра от всички хлапета, които съм виждал — признавал Тед.

Катрин не била особено впечатлена.

Нито пък Енис Макандрю.

 

 

Да, Енис.

Господин Макандрю.

Енис Макандрю си имаше правила.

Най-напред караше чираците да чакат — първата година дори не помирисваха езда, и то, при условие че изобщо се съгласеше да ги обучава. Естествено, той се интересуваше от способностите им на седлото, но четеше и училищните им досиета, особено забележките. Ако срещнеше дори само веднъж коментара „Лесно се разсейва в час“, провинилият се можеше да забрави за жокейството. Когато приемеше нечия кандидатура, чиракът бе задължен да идва в конюшните още в ранни зори три от шест дни в седмицата. Даваха му да рине мръсотия и да развежда конете. Можеше да наблюдава. Но никога, при никакви обстоятелства — да говори. Можеше да си записва или да запаметява въпросите си и да ги зададе в неделя. В събота му бе позволено да присъства на състезанията. Пак при същото условие — никакви приказки. Макандрю разбираше дали чиракът е бил там, ако поискаше да разбере. И заявяваше съвсем недвусмислено — прекарвай повече време със семейството и приятелите си сега, защото от втората година няма да ти виждат очите.

В останалите дни от седмицата обучаващият се бе свободен да си отспи — иначе казано, да се яви в „Трите цвята“ в пет и половина и да тича заедно с боксьорите по време на утринния им крос. Ако пропуснеше и една тренировка, старият Макандрю щеше да разбере — просто щеше.

И въпреки всичко това…

Досега никога не бил подлаган на подобна атака.

На четиринайсет тя отново започнала да му изпраща писма, този път подписани със собственото й име. С Кели от провинцията било свършено. Извинила се за недомислицата си и изказала надежда, че това не е оставило неблагоприятно впечатление у треньора. Била напълно наясно с всичко — с железните му изисквания към чираците — и била готова да стори каквото е нужно. Щяла да рине конюшните денонощно, ако се налагало.

Най-накрая пристигнал отговор.

Надраскани със стегнатия нечетлив почерк на Енис Макандрю, от листа я гледали две изречения с неизбежната еднотипна формулировка:

„Разрешение от майка ти.“

„Разрешение от баща ти.“

И това всъщност бил големият й проблем.

Родителите й също били твърдо решени.

Отговорът им продължавал да бъде категорично „не“.

Кери никога нямало да стане жокей.

 

 

Ако питали нея, това било истинско безобразие.

Да, естествено, напълно приемливо било онези нещастници братята й да са жокеи, нищо че били посредствени и мързеливи колкото си искат, за нея обаче — не можело. Веднъж в яда си дръпнала рамкираната фотография на Испанеца от стената в дневната и яростно се хвърлила да защити доводите си:

— Макандрю дори има кон от същата кръвна линия като този.

— Какво?

— Не си ли четеш вестника?

А после:

— Как може да си имал всичко това, а на мен да не ми позволяваш? Погледни го! — Луничките й пламтели. Косата й била разчорлена. — Наистина ли си забравил какво е? Навлизането в завоя? Препускането по финалната права?

Вместо да окачи снимката обратно, тя я треснала в масичката пред себе си и от удара предпазното стъкло се пропукало.

— Сега ще трябва да я платиш — казал баща й.

За късмет рамката не била от скъпите.

Но много по-голям късмет (или пък пълна липса на късмет, както би могъл да възрази някой) било това, което последвало.

Докато, застанали на колене, двамата събирали пръснатите стъкла, баща й проговорил някак разсеяно, с поглед, забит в дъсчения под:

— Разбира се, че прочетох. Името му е Матадор.

* * *

Един ден Катрин й ударила плесница.

Странно нещо е какво може да предизвика един шамар.

Акварелните й очи заблестели мъничко по-ярко — изплъзнали се от волята й, оживели от гняв. Косата й била вдигната, само няколко кичура висели свободно. Тед стоял сам на вратата.

— Наистина не биваше да го правиш.

Той говорел и сочел към Кери.

Но фактите били малко по-различни.

Катрин прибягвала до шамари само когато била победена.

 

 

А ето какво била сторила и самата Кери.

Спретнала им един от коронните детски номера.

По това време била във ваканция.

Тръгнала сутринта от вкъщи уж на гости с преспиване у Кели Ентуисъл, а всъщност хванала влака за града. Озовала се пред конюшнята на Макандрю в късния следобед и стояла почти час пред малкия, плачещ за боядисване офис. Когато вече нямало закога повече да се мотае, влязла и се изправила пред бюрото. Зад него седяла съпругата на треньора. Била се задълбочила в математически изчисления и съсредоточено дъвчела дъвка.

— Извинете? — казала Кери, ужасно притеснено и тихо. — Търся господин Енис?

Жената я погледнала — имала накъдрена коса и дъх на дъвка, а сега придобила и заинтригувано изражение.

— Мисля, че имаш предвид Макандрю.

— О, да, съжалявам. — Кери й отправила лека усмивка. — Малко съм нервна.

И сега госпожа Макандрю забелязала: смъкнала очилата си надолу и надникнала над тях. С едно-единствено движение неведението й се сменило с категорична осведоменост.

— Ти да не би да си дъщерята на стария Тед, а?

По дяволите!

— Да, госпожо.

— Майка ти и татко ти знаят ли, че си тук?

Косата на Кери била сплетена на здрава плитка, спускаща се по гърба й като натегната струна.

— Не, госпожо.

В гласа на жената се прокраднало полуугризение, полуразкаяние.

— Боже мили, момиче, самичка ли си дошла?

— Да, хванах влака. И автобуса. — Кери била на прага да изпадне в бъбривост. — Е, първия път обърках номера. — Овладяла се. — Госпожо Макандрю, търся си работа.

И тогава, точно тогава госпожа Макандрю я хванала натясно.

Била забола химикала в къдриците си.

— На колко години каза, че си?

— На четиринайсет.

Жената така се разсмяла, че чак заподсмърчала.

 

 

Понякога ги чувала как разговарят късно вечер, затворени в кухнята.

Тед и Катрин.

Екатерина Великата, а понастоящем и Войнствената.

— Виж — казвал Тед — ако сериозно го е решила, в този занаят няма по-добър от Енис. Той ще се грижи добре за нея. Дори не позволява на чираците да живеят в конюшните, иска да имат истински дом.

— Какъв прекрасен човек.

— Хей, по-полека.

— Добре — но съвсем не била омекнала. — Знаеш, че не е заради него, а заради самата професия.

Кери била застанала в коридора.

Била по пижама — шорти и потниче.

С топли и лепкави нозе.

Пръстите й настъпвали ивицата светлина.

— О, пак ли започваш с тази проклета професия — казал Тед. Изправил се и се приближил до мивката. — Всичко, което имам, го дължа на нея.

— Да! — Чистосърдечно проклятие. — Язва, припадъци. И колко счупени кости?

— Не забравяй атлетичното стъпало. — Само се мъчел да разведри атмосферата.

Не се получило.

Тя продължила, проклятието набирало мощ и надвиснало като облак над момичето в коридора.

— Става въпрос за нашата дъщеря, Тед, и всичко, което искам, е да живее — да живее, а не да премине през целия ад, през който мина ти, през който ще минат и момчетата…

Понякога тези нейни думи отекват като тътен някъде вътре в мен, нажежени като копита на състезателни коне.

Искам да живее.

Искам да живее.

Веднъж Кери бе разказала всичко това на Клей — една вечер, когато бяха на Окраището.

Екатерина Велика се бе оказала права.

Бе познала за абсолютно всичко.