Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (1)

Преди началото
Старата П. М.

В началото имаше един убиец, едно муле и едно момче, ала това не е началото, а времето преди него, и ето ме мен, аз съм Матю, седнал тук, посред нощ в кухнята — древното устие на светлината — седя пред клавиатурата и блъскам ли, блъскам. Къщата ме обгръща с мълчание.

Всъщност всички останали спят.

Седя пред кухненската маса.

Сам съм с пишещата машина — аз и старата П. М., както отдавна изгубеният ни баща казваше, че отдавна изгубената ни баба казвала някога. По-точно тя я наричала „добрата стара П. М.“, но аз никога не съм си падал по подобни чудатости. Не и аз, аз съм известен със синините и трезвомислието си, с високия ръст и здравите мускули, с ругатните и изпадането в сантименталности понякога. Ако сте като повечето хора, по-скоро бихте се зачудили дали ще си направя труда да сглобя цяло изречение и няма да се питате чувал ли съм за Омировия епос или за елините. Понякога не е лошо да те подценяват, но по-хубаво е, когато някой те забележи. В моя случай извадих късмет.

Клодия Къркби видя нещо в мен.

Имаше едно момче, син и брат.

Да, ние имахме брат, на когото винаги можехме да разчитаме, и именно той бе онзи измежду петима ни, който пое тежестта на плещите си. Както винаги той ми бе дал указанията си тихо и без да бърза, и разбира се, те бяха без грешка. В един стар заден двор в един град в задния двор на света наистина беше погребана стара пишеща машина, само че трябваше да внимавам изчисленията ми да са точни, понеже иначе можеше да изровя умряло куче или змия (точно както се случи). Реших, че щом те са там, пишещата машина няма да е далече.

Беше идеално, съкровище без пирати.

Отпътувах в деня след сватбата си.

Оставих града зад гърба си.

Право през недрата на нощта.

Напред през талазите пусто пространство и нататък.

Самото градче беше спечен, затънтен свят на истории, виждаше се отдалеч като на длан. Обичайният, извикващ мисли за слама пейзаж, и маратони небе. Отвсякъде бе обграден от пущинак от нискорасли шубраци и евкалипти и беше вярно, абсолютно вярно: хората тук ходеха приведени и прегърбени. Този свят ги бе изнурил.

Пред банката, в съседство с една от многобройните кръчми, помолих една жена да ми покаже пътя. Жената с най-изправената осанка в града.

— Тръгнете наляво по „Търнстайл стрийт“, ясно? После карайте направо, да речем двестатина метра, и пак свийте вляво.

Беше с тъмна коса и добре облечена — с джинси, ботуши и семпла червена риза. Едното й око бе примижало срещу слънцето. Единственото, което я издаваше, бе обърнатият триъгълник плът в самата основа на шията — уморена, стара и набраздена като дръжката на кожена ракла.

— Разбрахте ли?

— Разбрах.

— Кой номер търсите?

— Двайсет и три.

— Старите Мърчисън, значи?

— Ами, честно казано, не точно.

Жената се приближи към мен и сега забелязах зъбите й, бели и бляскави и същевременно жълти, почти като самодоволното слънце. Щом пристъпи напред, й протегнах ръка и ненадейно се озовахме един срещу друг тя, аз, зъбите й и градът.

— Казвам се Матю — представих се. Името на жената бе Дафни.

Докато отивах към автомобила, тя бе успяла да стигне до банкомата и да се върне след мен. В бързината дори бе забравила да вземе обратно картата си и сега стоеше недалеч, с ръка на хълбока. Вече сядах на шофьорското място, когато ми кимна и разбра. Прозря кажи-речи всичко, сякаш го бе прочела в новините.

— Матю Дънбар.

Не питаше, заявяваше факт.

И ето ме там, на дванайсет часа път от дома, в град, в който дори не бях стъпвал през целия си трийсет и една годишен живот и в който все пак като че ли ме очакваха.

Измина доста време, преди отново да се погледнем, няколко секунди поне, и всичко наоколо бе обширно и просторно. По улицата се появиха и засноваха някакви хора.

— Какво още знаете? — попитах аз. — Знаете ли, че съм тук заради пишещата машина?

Тя отвори окото си.

Опълчи се на обедното слънце.

— Пишеща машина? — Този път я озадачих напълно. — За какво, по дяволите, говорите?

Кажи-речи като по даден знак, някакъв старец се развика нейна ли е проклетата карта, заради която на проклетия банкомат се е събрала опашка — и жената се втурна натам. Може би трябваше да й обясня, че в тази история наистина бе имало една стара пишеща машина — по времето, когато са ги използвали в лекарските кабинети и секретарките са блъскали по клавишите им. Дали този въпрос я вълнуваше, или не, никога няма да разбера. Едно знам със сигурност — указанията й нямаха грешка.

„Милър стрийт“.

Тиха поточна линия от малки вежливи къщи, пържещи се на зноя. Паркирах автомобила, затворих вратата и прекосих хрускащата морава.

 

 

Кажи-речи тогава съжалих, че не взех със себе си момичето, за което се ожених предния ден — по-точно жената и майка на двете ни дъщерички — и разбира се, тях самите. Децата щяха да се влюбят в това място, щяха да обикалят, да подскачат и да танцуват наоколо, целите крака и слънчеви косици. Щяха да правят цигански колела по моравата и да крещят: „И да не ни зяпаш гащичките, чу ли, татко?“.

Голям меден месец, няма що.

Клодия беше на работа.

Децата — на училище.

На част от мен това й харесваше, разбира се; на голяма част от мен всичко това й харесваше много.

Поех си въздух, изпуснах го и почуках.

* * *

Вътрешността на къщата бе като фурна.

Цялата мебелировка бе с препечена коричка.

Фотографиите — току-що изскочили от тостера.

Имаше и климатик. Повреден.

Почерпиха ме с чай и бисквити, а слънцето жулеше право в прозореца. Пържехме се в собствен сос. Потта капеше от ръцете ни по покривката.

Семейство Мърчисън бяха почтени, окосмени люде.

Мъжът бе облечен със син потник, а на бузите му се мъдреха чифт великолепни рунтави бакенбарди, като касапски сатъри, навлекли кожени палта. Жената се казваше Рейлийн. Имаше перлени обици и дребни букли, а в ръцете си стискаше чанта. Все се канеше да става, за да иде на покупки, но въпреки това продължаваше да слуша. Щом споменах задния двор и че в него може би е заровено нещо, вече никой не би могъл да я отпрати. Когато чаят свърши, а от бисквитите останаха само трохи, аз застанах лице в лице с бакенбардите. Мъжът рече без заобикалки:

— Май най-добре да се залавяме за работа.

 

 

Щом излязохме, тръгнах наляво през продълговатия опален двор към сушилника за пране и обрулената, умираща банксия. За един кратък миг хвърлих поглед назад: малката къща, ламаринения й покрив. Слънцето все така прежуряше над нея, но беше започнало да преваля на запад. Започнах да копая ту с лопатата, ту направо с ръце, докато най-сетне се натъкнах на нещо.

— По дяволите!

Кучето.

— По дяволите!

Змията.

И от двете бяха останали само кости. Преровихме всичко основно и внимателно. Положихме скелетите им на моравата.

— Брей, да му се не види!

Мъжът извика тези думи три пъти, ала най-силно, когато най-сетне открих стария, куршумено сив ремингтън. Като оръжие, заровено в земята, пишещата машина беше увита в три слоя здрав полиетилен, толкова тънък, че клавишите ясно прозираха: първо Q и W, а после и средните: F, G, H и J.

Известно време я гледах, просто я гледах.

Тези черни клавиши, напомнящи на зъбите на чудовище, само че добронамерени.

Най-сетне се наведох и я измъкнах с предпазливи, мръсни ръце. Запълних и трите гроба. Свалихме полиетиленовото покритие и клекнали над машината, внимателно я заизучавахме.

— Ама че пущина — рече господин Мърчисън. Косматите сатъри потръпваха.

— Пущина, и то каква! — съгласих се аз. Наистина беше възхитителна.

— Като отворих очи тая сутрин, хич не съм си и мислил, че нещо такова ще се случи днес. — Той я вдигна и ми я подаде.

— Ще останеш ли за вечеря, Матю?

Това беше старата дама, с все така полуудивено изражение. Удивление или не, вечерята си беше вечеря.

Както стоях все още приклекнал, вдигнах поглед към нея.

— Благодаря, госпожо Мърчисън, но изядох толкова много бисквити, че ми стана тежко. — И отново обгърнах с поглед къщата. Сега бе опакована в сянка. — Време е да си вървя. — Стиснах ръцете и на двамата. — Нямате представа колко съм ви благодарен. — Тръгнах към колата, понесъл пишещата машина внимателно като бебе.

От господин Мърчисън нямаше да се измъкна толкова лесно.

— Ей! — извика той безцеремонно.

И какво друго можех да сторя?

Трябваше да има основателна причина да изкопая двете животни. Спрях се под сушилника — стария очукан сушилник със спици като чадър, същия като онзи в нашия двор — и се извърнах в очакване да чуя какво ще ми каже. И той го каза:

— Не забрави ли нещо, друже?

И кимна с глава към костите на кучето и змията.

 

 

Тръгнах си оттам заедно с тях.

На задната седалка на старото комби бяха положени скелетът на едно куче, пишещата машина и подобният на струна гръбнак на кафява кралска змия.

Някъде по средата на пътя спрях и изгасих двигателя. Знаех, че недалеч оттук има една отбивка от шосето, която водеше към място, предлагащо постеля и нормална почивка — но се отказах. Изтегнах се на седалката, а змията лежеше до шията ми. Докато се унасях, си мислех как пред-началата дебнат отвсякъде — защото някога отдавна и преди толкова много други събития в този град, запокитен в задния двор на света, бе живяло едно момче. И когато змията бе убила кучето, а кучето бе убило змията, то бе паднало на колене в пръстта… но всичко това тепърва ще ви го разкажа.

Не, засега ви стига да знаете следното: на другия ден благополучно се прибрах у дома.

Върнах се обратно в града, на „Арчър стрийт“, там, където всъщност беше започнало всичко и откъдето после бе залъкатушило в много различни посоки. Спорът на тема защо, по дяволите, съм домъкнал кучето и змията, утихна преди часове. Онези, които трябваше да си тръгнат, си тръгнаха, онези, които трябваше да останат — останаха. Разправията с Рори заради обитателите на задната седалка беше черешката на тортата. Точно Рори! Той по-добре от всеки друг знае кои, защо и какви сме ние.

Разнебитени останки от семейна трагедия.

Комиксова тупурдия от момчета, кръв и животни.

Просто сме родени за подобни реликви.

В разгара на данданията Хенри се ухили, Томи се разсмя и двамата дружно заявиха: „Както винаги!“. Четвъртият измежду нас спеше, беше проспал цялото ми отсъствие.

Когато си дойдоха, моите две момичета изпаднаха в удивление пред кокаляците и само попитаха: „Защо си ги донесъл, татко?“.

Защото е идиот.

На мига хванах Рори да си го мисли, макар че никога не би го казал пред тях.

Що се отнася до Клодия Дънбар — до съвсем скоро Къркби — тя поклати глава, хвана ме за ръката и беше щастлива, тъй дяволски щастлива, че малко оставаше пак да се срина. Убеден съм, че се чувстваше така, понеже аз бях доволен.

Доволен.

„Доволен“ е наглед глуповата дума, но пиша и ви разказвам всичко това чисто и просто защото ние сме си точно такива. Особено аз, понеже най-сетне заобичах тази кухня с цялата й епична и трагична история. Тук трябва да го сторя. Така подобава. Със задоволство слушам как с чаткането на клавишите записките ми се пренасят върху страницата.

Пред мен стои тя, старата П. М.

Оттатък нея лежи издрасканата дървена шир на масата.

По плота се търкалят изостанали от различни комплекти пиперница и солница и рота инатливи трохи препечен хляб. Светлината, нахлуваща от коридора, е жълта, светлината тук вътре — бяла. Седя, мисля и тракам. Блъскам ли, блъскам по клавишите. Писането е мъчна работа, но не чак толкова, когато имаш какво да разкажеш.

Позволете ми да ви разкажа за един от нас.

Четвъртият от братята Дънбар, момче на име Клей.

Всичко това се случи на него.

Всички ние се променихме чрез него.