Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (58)

Триумвиратът

Рано в събота вечерта Клей и Хенри се покачиха на покрива.

Беше около осем часът.

— Като едно време — каза Хенри и в този миг двамата се почувстваха щастливи, въпреки че телата им ги понаболяваха. После добави: — Беше страхотен пробег.

Говореше за Кери.

Клей впи поглед по диагонал. Номер 11.

— Така е.

— Трябваше да победи. Контестация, по дяволите.

 

 

По-късно той чакаше.

Окраището, отмерения звук на движенията й, тихото шумолене на нозете й.

Когато Кери дойде, не бързаха да легнат на матрака, не и преди да бе минало доста време.

Поседяха на ръба му.

Разговаряха и на Клей му се прииска да я целуне.

Да докосне косите й.

Дори и само да погали с два пръста извивките им покрай лицето й.

На светлината тази вечер те изглеждаха ту златисти, ту червени и не се виждаше докъде стигат.

Но не посмя.

Разбира се, че не.

Бяха си създали правила и ги спазваха — правила да не развалят и да не излагат на риск чувството, зародило се помежду им. Стигаше им, че са тук, сами, заедно. Съществуваха толкова други начини да изразят благодарността си.

Клей извади малката тежка запалка с Матадор в петото бягане.

— Това е най-хубавото нещо, което са ми подарявали — каза той и я щракна за миг, а после хлопна капачето. — Днес язди страхотно.

Тя му подаде „Каменоделецът“.

Усмихна се и рече:

— Така си е.

 

 

Вечерта беше започнала добре още отпреди това, когато госпожа Чилман се показа на прозореца. Изви глава нагоре и им извика.

— Ей, Дънбарчета.

Хенри й отговори пръв:

— Госпожо Чилман! Благодарим ви, че ни закърпихте оная вечер. — После мина по същество. — Много хубави ролки имате.

— Млъквай, Хенри! — каза тя, но на лицето й се появи усмивка и онези нейни бръчки се разшаваха.

Сега и двете момчета станаха и се преместиха по-близо до нея.

Приклекнаха на края на покрива откъм къщата й.

— Ей, Хенри? — попита госпожа Чилман и цялата ситуация беше доста забавна.

Хенри знаеше какво ще последва. Всеки път, когато съседката се подадеше на прозореца както сега, го молеше за някоя книга от богатата му колекция, натрупана от гаражните разпродажби в почивните дни. Обичаше любовни романи, криминалета и ужаси — колкото по-долнопробни, толкова по-добре. — Да ти се намира нещо за мен?

Той се изсмя:

— Дали ми се намира? Как мислите, а? „Трупът на Джак Изкормвача“ как ви звучи?

— Имам я.

— „Мъжът, когото бе скрила на долния етаж“?

— Това беше съпругът ми — така и не откриха тялото.

(И двете момчета прихнаха — беше вдовица отдавна, още отпреди да я познават, и след толкова години беше в състояние да се шегува с това.)

— Добре, госпожо Чилман, дяволите да го вземат, труден клиент сте! Какво ще кажете за „Крадец на души“? Брутална прелест.

— Дадено. — Тя се усмихна. — Колко й искаш?

— Хайде сега, госпожо Чилман, да не започваме пак тази игра. Какво ще кажете да направим както обикновено? — И той подбели очи към Клей. — Да кажем, че ви я давам гратис.

— Гратис? — Сега тя се взря нагоре замислено. — Това на немски ли е?

Хенри се разсмя гръмогласно.

 

 

Когато най-сетне се изтегнаха на матрака, Кери се замисли за състезанието.

— Обаче изгубих — каза тя. — Издъних се.

Гонка номер 3.

За приза на Винарна „Лантърн“.

Дистанция 1200 метра. Кери се състезаваше с кон на име Снаряда и двамата се забавиха ужасно на старта, но тя го пришпори и го върна в играта. Запровира се между плътната група и го изведе начело. Клей наблюдаваше съвършено безмълвно как трасето навлиза във финалната права. Тътен от прелитащи конски копита, очите, цветовете, кръвта. И мисълта, че Кери е някъде сред всичкия този хаос.

Проблемът дойде на последния фърлонг^[1], когато се бе доближила твърде много до завършилия втори Надуй парчето до дупка — наистина, що за име? — и победата й бе отнета.

— Първото ми бягане пред стюардите^[2] — каза тя.

Гласът й, притиснат към шията му.

 

 

След извършването на финансовата операция (госпожа Чилман настоя да плати десет долара) тя попита:

— Ами ти как си, господин Клей? Грижиш ли се добре за себе си напоследък?

— През повечето време.

— През повечето? — Съседката се надвеси още малко от прозореца. — Гледай да е през цялото.

— Добре.

— Добре тогава, момче прекрасно.

Тя тъкмо понечи да затвори прозореца, когато Хенри реши да се пробва да изкопчи още нещо.

— Ей, откъде пък накъде той да е прекрасен?

Госпожа Чилман пак се появи.

— На теб устата ти е златна, Хенри, но той е златното момче. — И тя им махна за довиждане.

Хенри се обърна към Клей.

— Прекрасен, друг път — каза той. — Доста си грозен всъщност.

— Грозен?

— Ъхъ, грозен като задника на Старки.

— Скоро ти се отвори случай да го поогледаш отблизо, нали?

Този път Хенри го блъсна и приятелски му отпери един през ухото.

Понякога дори и на мен ми се струва, че няма да проумея тази загадка — как обичат момчетата и братята.

 

 

Малко преди да се разделят, той започна да й разказва.

— Там е доста тихо.

— Обзалагам се.

— Реката е напълно пресъхнала.

— Ами баща ти?

— И той така.

Тя се засмя и Клей усети дъха й и се замисли за онази топлина, която хората сякаш излъчваха отвътре и как тя можеше да те връхлети изведнъж и да изчезне без следа, а после отново да те облъхне… и нямаше нищо трайно…

Да, тя се засмя и каза:

— Не бъди идиот.

Клей каза само „добре“, а сърцето му затуптя така, сякаш му беше твърде голямо и бе сигурен, че го чува целият свят. Той погледна момичето до себе си и крака, който бе преметнало небрежно през тялото му. Спусна поглед към най-горното копче, материята на ризата й.

Каретата си бяха там.

Синьото бе изсветляло до небесносиньо.

Червеното — избледняло до розово.

Източените хребети на ключиците и вирчето сянка под тях.

Едва доловимият дъх на потта й.

Как бе възможно да обича някого толкова силно и същевременно — да се владее така добре и да стои мълчаливо и неподвижно толкова дълго?

Може би, ако тогава го бе сторил: ако бе събрал смелост по-рано, нещата щяха да се развият другояче. Но как би могъл да предвиди? Как би могъл да знае, че Кери — това момиче, чийто крак лежеше върху бедрото му, чието дихание ту нахлуваше в него, ту се отдръпваше като прилив и отлив, момичето, което имаше свой живот, което бе самият живот — щеше да завърши неговата трифекта^[3], неговия триумвират от любов и загуба?

Не би могъл, разбира се.

Не би могъл.

Всичко това щеше да се случи тепърва.