Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (94)

Седем бири за Пени Дърбар

Някак си тя успяваше да скърпва дните един за друг.

После ги снаждаше в седмици.

Имаше моменти, когато просто недоумявахме:

Да не би да бе успяла да сключи сделка със смъртта?

Това щеше да е измамата на столетието — смъртта да се откаже от душата й.

Най-хубаво беше, когато закръгли първата си година.

Започна късметлийският тринайсети месец.

 

 

В този ден, след връщането от болницата Пени Дънбар заяви, че е жадна. Пиеше й се бира. Бяхме й помогнали да стигне от колата до верандата, когато ни каза, че не иска да я водим вътре. По принцип никога не пиеше.

Майкъл я хвана за раменете.

Погледна я и попита:

— Какво ти е? Искаш да си починеш ли?

Жената срещу него бе директна, категорична:

— Да отидем в „Голите ръце“.

Нощта бе потопила улицата в мрак и Майкъл я привлече към себе си.

— Моля? — попита той. — Това пък какво беше?

— Казах — да отидем на кръчма.

Беше облечена в рокля, която бяхме купили за дванайсетгодишно момиче, момиче, което не съществуваше.

И тя се усмихна в мрака на „Арчър стрийт“.

* * *

В продължение на един много дълъг момент светлината й бе озарила улицата и знам, че това звучи доста шантаво, но така ми го описа Клей. Според него по онова време вече беше станала призрачно бледа, а кожата й — тънка като хартия. Очите й продължаваха да жълтеят.

Зъбите й се бяха превърнали в прогнило скеле.

Ръцете й бяха забодени в лактите, за да не се разпаднат.

Единственото изключение бе устата й — или поне рисунъкът на устните й.

Особено в моменти като сегашния.

— Хайде деее! — каза тя и го задърпа. Напукана и пресъхнала, ала жива. — Да пийнем по едно, хайде, в крайна сметка не си кой да е, а Майки Дънбар!

Ние, момчетата, нямаше как да не го ударим на майтап.

— Да, хайде, Майки, хей, Майки!

— Ей! — рече той. — Майки все още е в състояние да ви накара да почистите къщата и да окосите моравата. — Беше се спрял по-назад, почти до верандата, но като видя, че е тръгнала обратно по пътеката, разбра, че е безсмислено да я вразумява. И все пак бе длъжен да опита. — Пени, Пени!

И ми се струва, че тогава станахме свидетели на един от онези моменти, нали се сещате?

Просто изведнъж си пролича колко силно я обича.

Сърцето му беше разпарчетосано, но със силата на волята си някак го караше да тупти.

В светлината на верандата изглеждаше уморен, толкова уморен.

Жалки отломки от някогашния мъж.

А ние, ние бяхме просто момчета; родени за герои в комедиен сериал.

Млади, глуповати и неспокойни.

Дори аз, бъдещият господин Благонадеждност, дори аз се обърнах, когато той тръгна към нас.

— Не знам, татко. Може би просто се нуждае от това.

— Дрън-дрън, „може би“…

Но Пени го прекъсна.

Изкорубена, септична ръка.

Дланта й беше протегната и свита като крак на птица.

— Майкъл — рече тя. — Моля те. Едно питие няма да ни убие.

И Майки Дънбар омекна.

Прокара ръка през вълнистите си коси.

Целуна я по бузата, като момче.

— Добре — каза той.

— Чудесно — отвърна тя.

— Добре — повтори пак той.

— Това вече го чухме. — И Пени го прегърна и прошепна: — Обичам те, казвала ли съм ти го някога?

Той се гмурна в дълбините й.

Малкото черно море на устните й.

 

 

Когато я поведе към колата, дрехите му изглеждаха овлажнели и тъмни, а тя отново започна да се опъва.

— Не, ще повървим пеш. — И изведнъж съвсем ясно го осени една мисъл: тази жена не просто умира, ами и смята да ме завлече със себе си. — Тази вечер ще повървим всички заедно.

 

 

Прекосихме ширналото се пространство на пътя — тайфа от пет момчета и една майка. Помня шортите и фланелките ни. Момичешките й крака. Мракът, а после светлината на уличните лампи и все още топлия есенен въздух. Картината бавно се сглобява в ума ми, но скоро се разпада.

Баща ни не бе помръднал от моравата.

В онзи момент нещо в него се сгромолясваше и ние останалите го погледнахме. Беше дяволски самотен.

— Татко?

— Хайде, татко!

Но татко беше седнал на земята, покрил глава с ръцете си, и разбира се, единствено Клей би могъл да оправи нещата.

Той се върна назад и се приближи до сянката на някогашния ни баща. Застана до него, после бавно приклекна — и тъкмо когато си мислех, че двамата просто ще продължат да си седят там, Клей се изправи и сега се намираше откъм гърба му. Подхвана го с ръце в онази област, която тялото на всеки мъж на света притежава: екосистемата на подмишниците.

Издърпа го нагоре и го вдигна на крака.

Застанаха прави и отначало залитнаха, но успяха да запазят равновесие.

* * *

Вървяхме с темпото, наложено от Пени, която изглеждаше призрачно бледа при всяко свое движение. Минахме няколкото завоя и излязохме на „Глоуминг Роуд“, до кръчмата — невъзмутима и грейнала в тъмното. Плочките на фасадата й бяха в кремаво и кестеняво.

Докато ние се оглеждахме за свободен стол, баща ни се отправи към бара.

— Две нормални и пет джинджифилови бири, моля — каза той, но Пени изникна иззад гърба му, цялата в пот и щръкнали кокали.

Отпусна длани върху подложката за бира пред себе си. Задълба през изсъхнали дробове.

Като че се пресягаше дълбоко навътре за нещо, което й бе близко и скъпо.

— А какво ще кажете — сглоби парче по парче въпроса си тя — да ги направим седем бири?

Младият барман вече се обръщаше да вземе безалкохолните. На табелката му пишеше „Скот“. Викаха му Скоти Биле.

— Моля?

— Казах — каза тя и го погледна право в лицето. Косата му бе започнала да редее, но пък компенсираше откъм нос. — Да ги направим седем бири.

В този момент се приближи Иън Биле, туптящото сърце на заведението.

— Всичко наред ли е, Скоти?

— Тази жена — каза Скоти Биле. — Поръча седем бири. — Ръката, прокарана през перчема му, бе като издирвателна експедиция. — Онези момчета ей там…

Иън Биле даже не отмести поглед.

Бе вторачен в напрегнатата до крайност жена, която се подпираше на бара пред него.

— „Туийс Лайт“ как ви звучи?

Пени Дънбар с радост прие компромиса.

— Звучи чудесно.

Старият кръчмар кимна тържествено.

Носеше шапка с галопиращ мустанг.

— За сметка на заведението.

 

 

Има победи и победи, предполагам, а тази беше от скъпоструващите. Когато най-сетне я прибрахме, си мислехме, че може да не доживее до утрото.

На другия ден всички си останахме у дома при нея.

Наглеждахме я и проверявахме дали диша.

Голите й ръце и „Голите ръце“.

Вонеше на болест и бира.

 

 

Вечерта написах извинителните бележки.

Най-добрата имитация на драскулиците на татко, която успях да докарам:

Както знаете, съпругата ми е много болна…

Но всъщност трябваше да напиша нещо такова:

Уважаема госпожице Купър,

Моля да извините Томи за вчерашното му отсъствие от училище. Мислеше си, че майка му може да умре, което не се случи, а и да ви призная, беше леко махмурлия…

Което не отговаряше напълно на истината.

Като най-голям единствено аз успях да изпия цяла бира и да ви кажа — едва се насилих. Рори и Хенри се справиха с по половинка. Клей и Томи изсърбаха пяната. И все пак, всичко това нямаше абсолютно никакво значение, защото имахме възможност да погледаме как Пени Дънбар се усмихва на себе си — бяла рокля и кости на момиченце. Беше решила да ни направи мъже, но се наложи сама да спаси положението.

Този път Грешкоправката нямаше грешка.

Остана в кръчмата, докато довърши бирата.