Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (13)

Като ураган

Градът бе притъмнял, но кипящ от живот.

Вътре в колата бе тихо.

Оставаше само прибирането у дома.

По-рано вечерта извадиха бирата и си я поделиха с няколко от момчетата.

Редкият, Зън-зън, Магуайър.

Шуорц и Старки.

Всеки от тях получи малко пари в брой, както и хлапето с прякор Прокажения, чийто залог бе точно четиринайсет минути. Когато взе да се дуе, останалите бързо го насметоха да върви да му присадят кожа. Хенри задържа остатъка. Цялата операция беше извършена под сиво-розовото небе. Най-страхотните графити в града.

Шуорц им разправи как Старки беше започнал да плюе най-просташки, докато чакаха на своя пост, а момичето попита нещо много съществено. Двамата със Старки се размотаваха по паркинга и тя каза:

— Какво му има на онова момче? — Това не беше същинският въпрос, но много скоро щеше да последва и той. — Защо му е това тичане? И да се бие така? — Позамисли се и се изсмя подигравателно: — И изобщо, каква е тази глупава игра? Големи тъпаци сте.

— Тъпаци, значи — повтори Старки — много ти благодаря. — Той я обгърна с ръка, сякаш думите й го ласкаеха.

— Хей, скъпа!

Хенри.

Момичето и водоливникът се извърнаха и той им накриви една усмивка.

— Не е игра, а просто тренировка!

Тогава онова ефирно — отпуснато момиче сложи ръка на хълбока си и можете да се досетите какъв бе следващият му въпрос. Хенри даде най-доброто от себе си:

— Хайде, Клей, осветли ни. За какво, по дяволите, тренираш?

Този път Клей бе загърбил рамото й. Усещаше туптенето в ожулената си скула — спомен от бакенбардите на Старки. Бръкна в джоба си със здравата си ръка и преднамерено бавно затърси нещо, а после клекна на земята.

Не би било излишно да се спомене, че за какво точно тренира, беше загадка и за самия него. Знаеше единствено, че трябва да се готви за деня, в който щеше да открие причината, а този ден, не щеш ли, бе днес. Чакаше у дома в кухнята.

 

 

„Карбайн стрийт“ и „Емпайър Лейн“, а после и отсечката от „Посайдън Роуд“.

Клей винаги бе обичал това пътуване към вкъщи.

Допадаше му как нощните пеперуди пърхаха на сплотени тумби около уличните лампи, където сякаш стояха на пост. Питаше се дали нощта ги изпълва с възбуда, или напротив — носи им покой и умиротворение. Ако не друго, то тя им даваше цел в живота. Нощните пеперуди знаеха какво да правят.

Скоро пристигнаха на „Арчър стрийт“.

Хенри — на шофьорското място, усмихнат, с една ръка на волана.

Рори — с крака на таблото.

Томи — полузаспал с глава върху бързо пъхтящата Роузи.

И Клей — в пълно неведение, че моментът е настъпил.

Най-сетне на Рори му дойде до гуша от тишината.

— Мамка му, Томи, това куче трябва ли да пъхти толкова силно?

Трима от тях се разсмяха, кратко и от сърце.

Клей погледна през прозореца.

Може би повече щеше да приляга на ситуацията, ако Хенри бе разбил автомобила, ако бе връхлетял с бясна скорост по алеята, но нищо подобно не се случи.

Мигач при преминаването покрай дома на госпожа Чилман.

Кротко вземане на завоя пред къщата — толкова чист, колкото колата позволяваше.

Изгасяне на фаровете.

Отваряне на вратите.

Захлопването им беше единственото, което смути пълния покой. Четири бързи изстрела, произведени по посока на къщата, и момчетата вкупом се устремиха към кухнята.

Тръгнаха през моравата.

— Някой от вас, копелета, да знае какво има за вечеря?

— Остатъци.

— Тъй ще да е.

Краката им дружно запориха по верандата.

 

 

— Ето ги, идват си — казах аз — така че можеш да се стягаш да си вървиш.

— Разбирам.

— Нищо не разбираш.

Тъкмо в този момент се мъчех да проумея защо му позволих да остане. Само няколко минути по-рано, когато Убиеца ми бе съобщил причината за идването си, гласът ми бе рикоширал о чиниите и бе полетял право към гръкляна му.

— Искаш какво?

Може би го направих заради увереността, че нещата вече са поели своя ход, че ще се случат така или иначе, и ако моментът бе настъпил точно сега — толкова по-добре. И друго, въпреки окаяното състояние на Убиеца, долавях, че има и още нещо. У него се таеше някаква решителност, и да, със сигурност нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие от това да го изхвърля — о, да го сграбча за ръката… Да го извлека от стола… Да го изтикам през вратата… Исусе Христе, би било просто велико! Но ако го сторех, това щеше да отвори пробойна. Убиеца можеше да удари отново, когато не бях наоколо.

Не. Така стана по-добре.

Най-добрият начин за овладяване на ситуацията беше всички ние петимата да му се опълчим като един, да му демонстрираме силата си.

Добре, спри се.

По-точно ще е да се каже — ние четирима и предателят.

 

 

Макар по-рано Хенри и Рори да не бяха доловили заплахата, сега къщата тегнеше от нея. Във въздуха витаеше усещане за конфликт и мирис на цигарена угарка.

— Шшшт! — Хенри махна с ръка назад и прошепна: — Полека!

Тръгнаха по коридора.

— Матю?

— Тук съм. — Умислен и дълбок, гласът ми потвърди всичко.

В течение на няколко секунди те се споглеждаха, застанали нащрек, объркани и трескаво прелистваха някакъв вътрешен каталог, търсейки насоки какъв да бъде следващият им официален ход.

Отново Хенри:

— Всичко наред ли е, Матю?

— Идеално е, идвайте.

Те свиха рамене и разпериха ръце с длани нагоре.

Сега вече нямаше причина да не влязат и запристъпваха един по един към кухнята, където светлината напомняше за устие на река. Менеше се от жълто към бяло.

Стоях до умивалника със скръстени на гърдите ръце. Зад мен бяха купчината чинии, грейнали от чистота, като някакъв рядък, екзотичен музеен експонат.

Вляво, седнал до масата, беше той.

 

 

Господи, чувате ли го?

Препускането на сърцата им?

Сега кухнята се бе превърнала в отделен, малък континент и четирите момчета се намираха на ничия земя, сякаш се стягаха за някаква всеобща миграция. Щом се добраха до мен и мивката, петимата се скупчихме близо един до друг. Роузи се прислони някъде между краката ни. Странно е какви сме ние момчетата: не се смущаваме от докосванията — рамене, лакти, кокалчета, ръце — и ето че сега вкупом обърнахме поглед към своя убиец, който седеше самотен край масата. Пълна нервна развалина.

Какво толкова имаше да се разсъждава?

Пет момчета, разбъркани мисли и оголените зъби на Роузи.

Да, кучето също инстинктивно презираше Убиеца и именно то първо наруши тишината — изръмжа заплашително и бавно започна да се промъква към масата.

Вдигнах предупредително пръст, спокоен и хладнокръвен.

— Роузи.

Тя спря.

Не след дълго устата на Убиеца се отвори.

Но не издаде никакъв звук.

Светлината беше аспиринено бяла.

 

 

Кухнята някак започна да се отваря или поне така се стори на Клей. Останалата част от къщата се откърти и задният двор рухна в пустошта. Градът, предградията и всички изпозабравени хиподруми бяха сринати до основи и запокитени в чернотата с един-единствен апокалиптичен замах. За него не съществуваше нищо друго, освен кухнята, която само за една вечер се бе преобразила от нещо, което има свой климат, в континент.

Отделен свят с маса и тостер.

Свят на братя и пот край умивалника.

Душното време продължаваше да тегне, а атмосферата бе жежка и зърнеста, какъвто става въздухът пред ураган.

Сякаш се бе замислил над това, лицето на Убиеца изглеждаше някак далечно, но той побърза да го издърпа обратно в стаята. Сега, каза си той, трябва да го направиш сега и наистина го стори, положи колосално усилие. Изправи се и в скръбта му се долавяше нещо ужасяващо. Бе си представял този миг безброй пъти, но сега, когато бе тук, се чувстваше изкорубен. Празна обвивка на всичко, което бе някога. Със същия успех можеше да е изпаднал от гардероба или да е изскочил изпод леглото.

Хрисимо и смутено чудовище.

Прясно възкръснал кошмар.

 

 

После внезапно бе достигнат някакъв предел.

Беше направено безмълвно изявление и дългогодишното, непрестанно страдание стана нетърпимо. Оковите се пропукаха и рухнаха строшени. Кухнята се бе нагледала на повече, отколкото можеше да понесе в един ден, и замря: пет тела, изправени срещу него. Пет момчета бяха сплотили сили, ала сега едно от тях бе само, изправено, уязвимо — защото вече не усещаше допира на братята си — и то едновременно и харесваше, и ненавиждаше този факт. Приветства го и го оплака. Не му оставаше друго, освен да направи онази последна крачка — към единствената черна дупка в стаята.

То отново пъхна ръка в джоба си и когато я извади оттам, в нея имаше шепа отломки: лежаха върху протегнатата му длан. Бяха топли, червени, пластмасови — чирепчета от щипка за простиране.

Какво още оставаше да се случи?

Тогава Клей се обади — глас, надигнал се в тишината, от мрака към светлината:

— Здравей, татко.