Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (26)

Хамалите

Докато стояла коленичила на кухненския под, Пенелъпи взела решение.

Баща й искал тя да получи по-добър живот и тя щяла да изпълни волята му.

Щяла да се отърси от покорността, от вежливостта си.

Щяла да измъкне кутията от обувки изпод леглото.

Да извади парите и да ги стисне в дланта си.

Да натъпче джобовете си и да закрачи към гарата — без нито за миг да забравя писмото и Виена:

Има и друг живот.

Да, имало, и още днес тя щяла да започне да живее различно.

Bez wahania.

Без бавене.

 

 

В главата си вече имала начертана карта на музикалните магазини.

Била ги обикаляла и преди и добре знаела местоположението им, какво предлагали и компетентността на продавачите. Един от тях, по-специално, винаги я теглел към себе си. Преди всичко заради цените, които, общо взето, били единствените, отговарящи на възможностите й. Ала й допадала и царящата неразбория — нотните листове с превити краища, възмръсният бюст на Бетовен, който се въсел от ъгъла, и прегърбеният над тезгяха търговец. Имал остро лице и весел нрав и почти винаги дъвчел резенче портокал. Говорел силно, за да надвика глухотата си.

— Пиана? — избоботил той, когато влязла в магазина за пръв път. Прицелил се с обелка от портокал в кошчето, но не улучил (По дяволите, от един метър!). Глух, неглух, тутакси доловил акцента й. — Че за какво й е на странница като тебе пиано? Все едно да си увесиш оловно гюле на шията! — Изправил се и се пресегнал към най-близкия „Хонер“. — За слабичко девойче като теб ей това тук е идеално. Двайсет кинта. — Той отворил малкия калъф и прокарал пръсти по хармониката. Дали това бил някакъв негов начин да й обясни, че не може да си позволи пиано? — Можеш да си я носиш навсякъде.

— Но аз никъде няма да ходя.

Старецът сменил тактиката.

— Разбира се. — Облизал пръстите си и се поизправил. — Колко имаш?

— Засега не много. Мисля, че триста долара.

Смехът му изригнал през кашлицата.

На тезгяха тупнало месце портокал.

— Виж, миличка, нещо не си в час. Ако искаш хубаво или поне що-годе прилично пиано, върни се, когато имаш един бон.

— Един бон?

— Хилядарка.

— О! Може ли да пробвам някое?

— Заповядай.

Досега Пенелъпи не била свирила на нито едно от пианата в този или в който и да било друг магазин. Щом трябвало, щяла да намери хиляда долара и едва когато разполагала с тях, щяла да намери своето пиано, да го изпробва и да го купи — всичко това в един-единствен ден.

И този ден бил тъкмо днес.

Нищо че не й достигали петдесет и три долара.

 

 

Влязла в магазина отново и този път джобовете й се издували. Лицето на търговеца грейнало.

— Бързо се връщаш!

— Да. — Дишала тежко. Била плувнала в пот.

— Имаш ли хиляда долара?

— Имам… — Тя наизвадила банкнотите. — Деветстотин… и четиридесет и седем.

— Да, но…

Пени тупнала с ръце върху тезгяха, оставяйки отпечатъци в праха с лепнещи пръсти и длани. Лицето й се намирало на една височина с неговото. Лопатките й стърчали, сякаш щели да изхвръкнат.

— Моля. Трябва да посвиря днес. Ще доплатя остатъка, като посъбера пари — но трябва да изпробвам някое пиано, моля… днес.

За пръв път мъжът не й натрапил усмивката си, а устните му се разтворили единствено за да проговорят.

— Така да бъде. — С едно движение той й дал знак да го последва и тръгнал към вътрешността на магазина. — Насам.

Разбира се, упътил я към най-евтиното пиано, и то било хубаво, с цвят на орех. Пенелъпи седнала на столчето, вдигнала капака.

Обгърнала с поглед дъсчената алея на клавишите.

Някои били понащърбени, ала през пролуките на отчаянието тя вече била запленена от него — а все още не било издало и звук.

— Сега какво?

Пени бавно се обърнала, за да го погледне, и за миг сякаш щяла да рухне — превърнала се отново в Рожденичката.

— Ами, да посвирим. — И тя кимнала.

Насочила вниманието си към пианото и възкресила в паметта си старата родина. Спомнила си за баща си и ръцете му на кръста си. Летяла във въздуха, високо-високо, а зад люлката стояла статуята. Пенелъпи свирела и ридаела. Въпреки тъй дългата музикална засуха, изпълнението й било прекрасно (едно от ноктюрните на Шопен) и тя вкусила сълзите върху устните си. Заподсмърчала, преглътнала ги и си изсвирила всичко без грешка, просто съвършено.

Грешкоправката не направила нито една грешка.

А току до нея — миризмата на портокали.

— Разбирам — казал той — разбирам. — Стоял до момичето, отдясно. — Мисля, че разбирам какво имаш предвид.

Дал й пианото за деветстотин долара и се погрижил за доставката.

 

 

Единственият проблем бил, че освен с ужасната си глухота и хаоса, царящ в магазина му, търговецът се славел и с още нещо — почеркът му бил потресаващ. Да беше мъничко по-четлив, мен и братята ми нямаше да ни има — понеже, вместо да разчете написания от самия него адрес като „3/7“, той изпратил хамалите на номер 37.

Както можете да си представите, те доста се вкиснали.

Било събота.

Три дни, след като Пенелъпи купила пианото.

 

 

Докато единият от тях се приближил към вратата на къщата и потропал, другите двама започнали да разтоварват. Свалили пианото от камиона и го тръснали посред пътеката. Междувременно старшият водел разговор с някакъв мъж, който се появил на верандата, и много скоро се обърнал и се развикал:

— Какви, по дяволите, ги вършите?

— Какво?

— Сбъркали сме проклетата къща!

Носачът влязъл вътре, за да се обади по телефона, и скоро тръгнал обратно към подчинените си, като си мърморел под носа.

— Този идиот — казал той. — Този, тъп, проклет портокалоядец.

— Какво става?

— Апартамент. Апартамент 3 било. По-надолу, на номер 7.

— Ама гледай, там няма паркинг.

— Ще паркираме на пътя тогава.

— На комшиите няма да им хареса.

— На комшиите и ти няма да им харесаш.

— Това пък защо беше?

Главният хамалин изкривил уста в поредица от неодобрителни гримаси.

— Хубаво, тогава чакайте тук. Изкарайте товарната количка. Ако тръгнем да го търкаляме дотам, колелцата ще дадат фира, че и ние с тях. Отивам да видя има ли човек на адреса. Само това липсва, да го замъкнем дотам и да няма кой да ни отвори.

— Добра идея.

— Добра е, я. Повече да не сте пипнали пианото, ясно ли е?

— Ясно, шефе.

— Не и докато не ви кажа.

— Ясно, шефе!

 

 

В отсъствието на началника си двамата носачи обърнали поглед към мъжа на верандата.

Онзи, който не искал пианото.

— Как е? — подвикнал им той.

— Ами, поуморихме се.

— Да ви почерпя нещо за пиене?

— А, не. На началството сигурно няма да му хареса.

Мъжът на верандата имал нормален ръст, къдрава тъмна коса, тюркоазени очи и разнебитено сърце, а когато хамалинът се върнал обратно, зад гърба му, по средата на „Пепър стрийт“, стояла кротка на вид жена, белолика и със загорели ръце.

— Един момент — казал мъжът, слязъл по стъпалата на верандата и тръгнал към хамалите, които нагласяли пианото върху количката. — Ако искате, аз ще хвана от единия край.

Ето как в един съботен следобед четирима мъже и една жена затъркаляли ореховото на цвят дървено пиано надолу, по протежение на значителен участък от „Пепър стрийт“. От двата края на превозвания инструмент вървели Пенелъпи Лесчушко и Майкъл Дънбар, но тя нямала и най-малка представа. Макар да забелязала развеселеността му пред неволите на носачите и загрижеността му за благополучието на пианото, нямало как да подозре, че тук и сега се надигал онзи прилив, който щял да я понесе към остатъка от живота й и последното й име и прозвище.

Както бе казала на Клей, когато му разправила историята:

— Колкото и странно да звучи, един ден щях да се омъжа за този човек.