Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (31)

Мъже и жени

Трябва да му се признае на младия Майкъл Дънбар.

Притежавал завидна доза решителност.

Получил календара с велики мъже, но едва след като вербувал майка си да му помогне с подбора на нужните двайсет и четири жени — в чието число влязла и самата Адел, понеже, по думите на сина й, била най-великата машинописка на света.

Отнело няколко дни и камара енциклопедии, но открили жените, променили света, без особено усилие:

Мария Кюри, Майка Тереза.

Сестрите Бронте.

(„Те за три ли се смятат?“)

Ела Фицджералд.

Мария Магдалена!

Списъкът бил безкраен.

Не бива да забравяме, че все пак Майкъл бил само на осем и като всяко малко момче — сексист до мозъка на костите си: ето защо само на мъжете било отредено място в стаята му. Само те били окачени по стените й.

 

 

И все пак длъжен съм да призная едно.

По някакъв особен начин във всичко това имало нещо хубаво — момчето, чийто реален живот се отмервал от тиктакането на часовника на един препотен град, обитавало и други времеви измерения, в които в ролята на баща встъпвали цяла върволица бележити исторически личности. Ако не друго, с течение на годините тези известни люде пробудили любопитството му.

На единайсет открил кой е Алберт Айнщайн, направил справка в книгите. Не научил нищо за теорията на относителността (само знаел, че е гениална), но му се нравело старчето с коса, сякаш е бръкнало в контакта, плезещо се от средата на страницата. На дванайсет вечер в леглото си представял как провежда високопланински тренировки рамо до рамо с Емил Затопек, легендарния чешки бегач на дълги разстояния. На тринайсет се дивял на Бетовен, който в късните си години не чувал и нота от това, което свирел.

И тогава, на четиринайсет…

В началото на декември, когато откачил календара от гвоздея, дошъл моментът на истинското прозрение.

След няколко минути той седнал, вторачен в страницата пред себе си.

Няколко минути по-късно продължавал да се взира.

— Господи.

През изминалите години, когато отгърнел на този последен месец от календара, той се заглеждал в Гиганта, по-известен като Давид, или Статуята на Давид, но след толкова сутрини и толкова вечери едва сега за пръв път го виждал истински. Начаса решил към кого от онези бележити мъже клонели пристрастията му. Когато отново се изправил, дори не бил сигурен колко време бил седял така, взрян в изражението на Давид — статуя, застинала в хватката на вътрешната борба. Непоколебим. Уплашен.

В ъгъла имало и една по-малка фотография. Сътворението на Адам, стенописът от Сикстинската капела. Извивката на сводестия таван.

И той отново изрекъл същото.

— Господи.

Нима било възможно някой да твори подобни неща?

 

 

Тогава започнал да търси книги за Микеланджело. В обществената и училищната библиотека открил общо три заглавия.

Първият път ги изчел една след друга, а след това и няколко пъти едновременно. Четял ги всяка вечер и лампата му продължавала да свети дълго след настъпването на утрото. Следващата цел, която си поставил, била да прекопира някои от творбите, да ги запамети и да ги прерисува.

Понякога се питал защо се чувства така.

Защо точно Микеланджело?

Улавял се, че повтаря името му, докато пресича улицата.

Обичал да прави списък на любимите си творби, без някаква конкретна последователност.

Битката с кентаврите.

Давид.

Мойсей, Пиета.

Затворниците, или както още ги наричали — Робите.

Тези последни скулптури от самото начало го интригували със своята незавършеност — исполинските фигури, останали в плен на мрамора. Една от книгите „Микеланджело: майсторът“ съдържала изключително подробни сведения за четирите статуи и местоположението им — коридора на Галерията на Академията във Флоренция, който отвеждал към „Давид“ (при все че други двама „Роби“ били избягали в Париж). Под купол от светлина се възправял той, принцът — съвършенството, а от двете му страни, обрамчващи пътя към него, стояли тези печални, ала великолепни пленници, борещи се да се изтръгнат от мрамора, борба вечна — пак заради камъка.

Всички те — осеяни с белези, бледи.

Ръцете им — недоизваяни от скалата.

Лакти, ребра и изтерзани нозе, превити в съпротива тела; клаустрофобична схватка за живот и въздух на крачка от напиращия поток от туристи… съсредоточени и вторачени единствено в него: бляскавата царствена особа отпред.

Един от тях, известен като „Атлас“ (в онази книга от библиотеката имало многобройни негови фотографии от най-различни ъгли), все така носел на плещите си блока мрамор с форма на призма и изнемогвал от усилието да противостои на големината и тежестта му: ръцете му — набразден мрамор, торсът — война на крака.

Подобно на мнозина други, подрастващият Майкъл Дънбар също бил омагьосан от Давид, ала имал особена слабост към великолепните, очукани роби. Понякога си припомнял конкретни извивки или ракурси и ги преповтарял върху хартия. От време на време (и това малко го смущавало) си мечтаел да бъде Микеланджело, да се превърне в него за ден-два. Често лежал буден, отдавайки се на тази фантазия, но осъзнавал, че е закъснял с няколко века, а и Федъртън бил много далеч от Италия. Имало и нещо друго (и това, мисля, е най-великолепната част) — оценките му по изобразително изкуство открай време били доста ниски, а откакто станал на четиринайсет, то дори не влизало в изучаваните от него предмети.

И не на последно място, таванът на стаята му бил съвсем плосък и с размери само три на четири метра.

* * *

От своя страна Адел го насърчавала.

През годините, които отминали, и онези, които лежали напред, тя му купувала нови календари и книги: великите чудеса на света — и природните, и сътворените от човешка ръка. Други художници — Караваджо, Рембранд, Пикасо, Ван Гог — и Майкъл четял книгите и възпроизвеждал творбите. Особено му харесвали портретите на Ван Гог на пощальона Рулен (може би в своеобразна почит към стария Харти) и той изрязвал репродукциите от календарите, щом съответният месец отминел, и ги окачал по стените. Когато настъпило времето за избиране на учебни предмети, отново се записал в часовете по изобразително изкуство и постепенно задминал съучениците си.

Останал си все така привързан към онзи първи календар.

Той продължавал да бъде същинският център на стаята му.

Когато веднъж Адел го подкачила по този повод, Майкъл само отговорил:

— Май по-добре да вървя.

— И къде така?

Той пуснал най-близкото подобие на многозначителна усмивка в живота си — сетил се за ежемесечните срещи, отбелязани в календара.

— У Уолт, разбира се.

Отивал да разходи кучето.

— Какво ще готви тази вечер?

— Спагети.

— Пак ли?

— Ще ти донеса малко.

— Не си прави труда. Сигурно ще ме завариш да дремя ей тук, на масата.

Адел потупала приятелски старата П. М.

— Добре, само не прекалявай с писането, чу ли?

— Кой, аз? — Тя навила нов лист в търбуха на машината. — Няма начин. Писма до неколцина приятели и това е.

Двамата се разсмели, почти без причина — може би просто от щастие.

Той излязъл.

 

 

На шестнайсет тялото му възмъжало, косата му променила формата си.

Вече не бил момчето, което с мъка вдигало пишещата машина, а красив юноша с тюркоазени очи, тъмни къдрици и пъргава физика. Проявявал заложби във футбола, а и във всичко друго, което се смятало за важно и което в общи линии се изчерпвало със спорта.

Майкъл Дънбар обаче не се интересувал от спорт.

Влязъл, разбира се, в училищния отбор, играел краен защитник и се справял добре. Успешно блокирал противниковите състезатели. Обикновено проверявал дали момчето отсреща го бива, умеел да прави пробиви, да подаде пас към съотборник и сам успявал да бележи точки.

Извън изявите му на спортния терен у него имало добрина, която го откроявала от връстниците му, както и особена целеустременост. Обикновено приемането му от околните било изстрадано, защото не умеел да се разкрива. Предпочитал да храни по-голяма надежда — да открие някого, който да го опознае истински.

Както повелявала традицията (поне в спортните кръгове), около него се въртели доста момичета — тъй предсказуеми със своите поли, обувки и еднакви напитки. Дъвчели дъвка. Пиели алкохол.

— Хей, Майки.

— О, здравейте.

— Майки, довечера няколко души ще ходим в „Астор“. Майки не проявявал интерес, понеже — ако Микеланджело бил единственият мъж, към когото изпитвал обич, то със сърцето му вече се разпореждали цели три момичета.

Най-напред, великата машинописка — боксьорката от приемната, майсторката на контраатаките.

После идвало старото пастирско куче, в чиято компания гледал повторенията на „Омагьосване“ и „Бъди умен“ и което спяло с равномерно издуващи се гърди на пода на лекарския кабинет, докато той го почиствал, нещо, което правел три вечери седмично.

И най-сетне, момичето, което в часовете по английски седяло на първия ред най-вдясно, прегърбено, прекрасно и мършаво като теленце. (Тъкмо това момиче се надявал да го забележи.) Сега то имало опушеносиви очи и носело зелена карирана униформа, а косата му стигала чак под кръста.

Унищожителката на космически кораби от лекарската чакалня също се била променила.

 

 

Вечер Майкъл се разхождал из града заедно с пастирското куче Муун — наречено на пълната луна, която лагерувала над къщата в нощта, когато майка му я довела.

Муун имала пепеляво червеникава козина и обичала да спи на пода на бараката в задния двор, докато той рисувал на работната маса, останала от баща му, или на статива — подарък от Адел за шестнайсетия му рожден ден. Обожавала да я чеше по корема, а тя да се търкаля по гръб на моравата и да се усмихва към небето. „Хайде, момиче!“ и Муун идвала. Подтичвала доволно редом до него, докато крачел през дългите месеци — месеци на копнеж и скици, копнеж и портрети, копнеж и пейзажи: рисуването и Аби Хенли.

Докато обикалял из града — град, който бавно извръщал лице към мрака и Майкъл го усещал от километри — някъде напред неизменно се мержелеела тя. Тялото й било щрих. Дългите й черни коси — диря.

Независимо по кои улици бродели, момчето и кучето винаги стигали до магистралата. Заставали край телта на една определена ограда.

Муун чакала.

Дишала тежко и облизвала муцуната си.

Майкъл обхващал с пръсти шипчетата на бодливата тел, облягал се напред и наблюдавал гофрирания покрив в дъното на един далечен имот.

Само няколко от прозорците светели.

Телевизорът хвърлял ярки сини отблясъци.

Всяка нощ, преди да поеме към вкъщи, той дълго стоял там неподвижно, с ръка върху главата на кучето.

— Хайде, момиче! — И тя тръгвала с него.

Престрашил се да премине през оградата едва след смъртта на Муун.

 

 

Бедната Муун.

Бил най-обикновен следобед след училище.

Градът се разтичал на слънцето.

Муун лежала просната в задния двор, недалеч от вратата, а до слабините й, също мъртва, се виела кафява кралска змия.

После чул собственото си „О, боже!“ и забързани стъпки. Бил се приближил иззад ъгъла на къщата и чул как ученическата му чанта се свлякла, когато коленичил до Муун. Никога нямало да забрави напечения бетон, топлия кучешки мирис и главата си, обронена върху червеникавата козина. „О, Господи, Мууни, не…“

Умолявал я пак да запъхти тежко.

Тя лежала, без да помръдне.

Умолявал я да се затъркаля по земята и да разтегне устни в усмивка или да заситни към купичката с храна. Да затанцува от крак на крак в очакване на водопада от гранули.

Лежала, без да помръдне.

От нея не било останало нищо, освен труп и челюсти, изцъклена смърт, и той коленичил в окъпания от светлина двор. Момчето, кучето и змията. По-късно, малко преди Адел да си дойде, Майкъл отнесъл Муун покрай сушилника и я погребал близо до една банксия.

После взел две решения.

Първо, изкопал отделна дупка, няколко стъпки по-вдясно, и положил в нея змията — приятел и враг, един до друг. И второ, още същата вечер щял да прекрачи през оградата на Аби Хенли. Да се приближи до издрасканата врата и треперливото синьо сияние на телевизора.

 

 

Вечерта край шосето Майкъл усещал града зад гърба си, мухите и болката от загубата на кучето — този гол, лишен от пъхтенето му въздух. Осиротялото пространство до себе си. Ала долавял и друго едно чувство. Сладката премала от предвкусването, че ще накара нещо да се случи, новостта. И Аби. Усещането, че всичко се измерва с нея.

По целия път се наставлявал да не стои край бодливата тел, но сега не можел да се удържи. Животът му се свил до минути. Преглътнал и се приближил до вратата — а на прага застанала самата Аби Хенли.

 

 

— Ти — казала тя, а небето било набъбнало от звезди.

Прекомерна миризма на одеколон.

Момче с пламнали ръце.

Ризата му била прекомерно голяма в една прекомерно голяма страна и двамата стояли на пътеката пред вратата, обкръжени от гъстака от бурени. Останалата част от семейството й ядяло сладолед в къщата. Ламариненият покрив надвисвал заплашително и се подпирал на Майкъл, докато той се мъчел да открие в себе си дума или духовитост. Думи открил. Духовитост — не.

Проговорил не на нея, а на пищялите й:

— Кучето ми умря днес.

— Чудех се защо си сам. — Аби се усмихнала, почти надменно. — Сега какво, аз заместничката ли съм?

Виж ти, заяждала се!

Майкъл не се предал.

— Беше ухапана. — Той замълчал за миг. — Змия.

И някак си тази негова пауза преобърнала всичко.

Извърнал поглед към сгъстяващия се мрак и в тези няколко кратки секунди тя прекрачила границата между самонадеяността и хладнокръвието. Пристъпила по-близо и застанала до него, загледана в същата посока. Толкова близо, че ръцете им се докосвали.

— И аз бих разкъсала всяка змия, която посмее да те доближи.

 

 

Оттогава станали неразделни.

Гледали заедно изтърканите от повтаряне стари комедии — неговото „Омагьосване“ и нейното „Мечтая за Джийни“. Киснели край реката или се разхождали по шосето извън града, където светът сякаш ставал по-голям. Чистели лекарския кабинет и въоръжени със стетоскопа на доктор Уайнраух, стояли заслушани в пулса на другия. Мерели кръвното си налягане, помпайки маншета, докато ръцете им се издуели до пръсване. В усамотението на бараката той рисувал дланите, глезените, стъпалата й. Пред лицето й обаче се стъписвал.

— Хайде де, Майкъл… — Тя се засмивала и забивала ръка в гърдите му. — Да не би да не можеш да ме нарисуваш?

Напротив, можел.

Съумял да улови пушека в очите й.

Присмехулната й, неустрашима усмивка.

Дори върху хартията изглеждала така, сякаш всеки миг щяла да проговори. „Да видим колко си добър — рисувай с другата ръка.“

Един следобед, във фермата край шосето, Аби му се отдала. Подпряла вратата на стаята си с кашон учебници, поела ръката му и му помогнала с всичко — копчетата, закопчалките. После го привлякла на пода. „Ела“, казала му тя и всичко се сляло — килимът, топлината на раменете им, гърбовете, опашните кости. Слънцето в прозореца, книгите, разпръснатите недовършени съчинения. Усетил дъх — нейния дъх — и ненадейно пропадане. Неловкост. Извърнато и притеглено обратно лице.

— Погледни ме. Майкъл, погледни ме.

Погледнал я.

Момичето, косите му и онзи пушек.

— Знаеш ли… — казала тя. Потта в гънката на гърдите й. — Така и не ти се извиних.

Майкъл я погледнал.

Ръката му лежала изтръпнала под тялото й.

— За какво?

Усмихнала се.

— Заради кучето ти и заради това… — била на ръба на сълзите — че стъпках космическия ти кораб, онази сутрин в чакалнята.

Майкъл Дънбар почувствал, че няма нищо против ръката му да си остане затисната там долу завинаги; бил смаян и смълчан, поразен.

— Спомняш си това?

— Естествено — казала Аби и сега говорела с поглед, вперен в тавана. — Не разбираш ли? — Половината й тяло се намирало в сянка, но слънцето докосвало нозете й. — Обичах те още тогава.