Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (16)

Плакала по целия път до Виена

Отново в миналото, тя е пак там, в пълно неведение, защото Валдек Лесчушко не се издал какво планира дори с въздишка. Бил изпипал всичко до последната подробност.

Прикрит до съвършенство.

Концерт във Виена?

Не.

Често се чудя какво ли му е било на него — да купи задължителния билет за връщане с ясното съзнание, че пътуването й ще бъде еднопосочно. Какво ли е изпитвал — да лъже, да я накара да преподнови паспорта си, както бил редът при всяко излизане зад граница, дори и за кратко. И тъй, както винаги Пенелъпи сторила каквото се очаквало от нея.

Вече споменах, че и преди била пътувала за концерти.

Била ходила в Краков, в Гданск. В Източна Германия.

Веднъж дори посетила малък град на име Небенщат, оттатък Желязната завеса, но и той се намирал на един хвърлей от Източния блок. Концертите винаги били на високо ниво и все пак не твърде престижни, понеже тя била прекрасна пианистка, много талантлива, но не и гениална. Обикновено пътувала сама и неизменно се връщала в уреченото време.

Досега.

Този път баща й я накарал да вземе по-голям куфар и допълнителна връхна дреха. През нощта добавил малко бельо и чорапи. И още нещо: между страниците на една книга — книга с твърди черни корици, една от двете, които сложил в багажа й — пъхнал пощенски плик. Съдържанието му включвало думи и банкноти.

Писмо и американски долари.

После увил книгите в кафява амбалажна хартия.

Отгоре, с възедър почерк, написал: НА ГРЕШКОПРАВКАТА, КОЯТО НАЙ-ХУБАВО СВИРИ ШОПЕН, А СЛЕД НЕГО МОЦАРТ И БАХ.

Когато на сутринта Пенелъпи вдигнала куфара, веднага усетила, че е чувствително по-тежък. Вече била започнала да разкопчава ципа, за да го провери, когато баща й я спрял:

— Сложих ти подаръче, нещо за из път, давай, че ще закъснееш. — И той я повел към вратата. — Ще го видиш във влака.

Повярвала му.

Носела синя вълнена рокля с едри плоски копчета.

Русите й коси стигали до средата на гърба.

Лицето й било уверено и меко.

И не на последно място, ръцете й били свежи, хладни и идеално чисти.

Изобщо не приличала на бежанка.

Чакането на гарата било много особено, защото този човек, който никога не си бил позволявал да прояви дори искрица емоция, сега треперел и в очите му била избила влага. За пръв път в непоклатимия му живот мустаците му изглеждали някак раними.

— Татко?

— Този проклет студен въздух.

— Но днес не е чак толкова студено.

И имала право, какво ти студено, времето било меко и слънчево. Светлината се леела отвисоко, посребрявала града и той блестял в сивото си великолепие.

— Ти сега искаш да спориш ли? Не бива да се караме, когато тръгваш на път.

— Да, татко.

Когато влакът спрял, баща й се отдръпнал назад. От дистанцията на всички тези години е толкова очевидно, че едва се е владеел. Късал вътрешността на джобовете си. Занимавал се с тях, за да отвлича вниманието си, да удържи чувствата под контрол.

— Татко, влакът пристигна.

— Виждам де. Може да съм стар, но не съм сляп.

— Нали уж не трябваше да спорим.

— Ето че пак спориш! — Той никога не й бил повишавал тон така, дори у дома, а какво остава пред други хора, и това негово поведение било лишено от всякаква логика.

— Извинявай, татко.

Целунали се — по един път по всяка буза и още веднъж по дясната.

— Do widzenia^[1].

— Na razie^[2].

Довиждане.

Доскоро. Пак ще се видим.

Не, няма.

— Tak^[3], tak. Na razie.

До края на живота си тя щеше да изпитва безкрайно облекчение, че когато се качила на влака, се обърнала и казала:

— Не знам как ще свиря, като те няма да ме удряш с пръчката.

Казвала го при всяко заминаване.

Старият човек кимнал, едва успявайки да скрие от дъщеря си как лицето му се вълнува и променя, превръща се във вода, в Балтийско море.

Балтийско море.

Така ни го обясняваше тя всеки път. Твърдеше, че лицето на баща й се бе преобразило във водна шир. Дълбоките бръчки, очите. Дори мустаците. Всичко се било наводнило от слънце и студена, студена вода.

В продължение на цял час тя гледала през прозореца как Източна Европа преминава край нея. Много пъти се сещала за баща си, но чак когато видяла някакъв мъж — приличал малко на Ленин — си спомнила за подаръка.

Куфарът.

Влакът подрусвал равномерно.

Най-напред погледът й попаднал върху бельото и чорапите и чак след това забелязала кафявия пакет, но дори и тогава не навързала фактите. Допълнителното облекло можело да се обясни с чудатостите, типични за по-старите хора, а щом прочела думите за Шопен, Моцарт и Бах, я облял прилив на щастие.

Ала тогава отворила пакета.

Видяла двете черни книги.

Думите, отпечатани върху кориците, били на английски. Най-отгоре и на двете пишело Homer, а отдолу съответно The Iliad, The Odyssey^[4].

Щом запрелиствала страниците и намерила плика, я връхлетяло ненадейно и болезнено прозрение. Скочила на крака и устните й зашепнали: „Nie^[5]“ към полупълния влак.

Мила Пенелъпи,

Предполагам, че когато четеш това писмо, вече пътуваш във влака за Виена и искам да ти кажа още отсега — не смей да се връщаш. Не се връщай. Няма да те посрещна с отворени обятия, по-вероятно е да те прогоня. Мисля, че разбираш, че пред теб има друг живот, друг начин на съществуване.

В този плик ще намериш всички документи, които са ти нужни. Когато пристигнеш във Виена, не вземай такси до лагера. Прекалено скъпо е, а и много ще подраниш. Има автобус, който отива дотам. И също, в никакъв случай не казвай, че искаш да заминеш по икономически причини. Кажи само това: че се страхуваш от репресии.

Не очаквам да ти бъде леко, но ще се справиш. Ще преминеш през всичко това и ще живееш, а един ден се надявам, че пак ще се видим и тогава ти ще ми четеш тези книги на английски — защото предполагам, че това ще е езикът, на който ще говориш тогава. Ако пък не се върнеш повече, моля те да ги четеш на децата си — ако ти е писано да създадеш семейство там, отвъд виненочерната шир на морето.

Последното, което ще ти кажа, е, че само един човек на този свят съм учил да свири на пиано и макар много да те биваше в грешките, за мен бе удоволствие и привилегия. Това е нещото, което ми доставяше най-голяма и най-истинска радост.

Искрено твой, с много обич,

Валдек Лесчушко

Е, какво бихте сторили?

Какво бихте казали?

Пенелъпи, Грешкоправката, успяла да се удържи на крака още няколко секунди, а после бавно се свлякла на мястото си. Седяла притихнала и разтреперана, с писмото в ръце и двете черни книги в скута си. После заплакала беззвучно.

Самотните й, безмълвни сълзи мокрели прелитащото зад стъклото лице на Европа. Плакала по целия път до Виена.