Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (50)

Саморазправа по братски

Сега беше ред на Клей да остави баща ни в компанията на къщата и Аману.

Изправи се над него до дивана във все още тъмното утро. Пришките по ръцете му бяха заздравели до белези.

— Заминавам за малко.

Убиеца се събуди.

— Но ще се върна.

 

 

За щастие Силвър се намираше на главна железопътна линия — два пъти дневно през него минаваха влакове във всяка посока. Клей хвана този в 8:07 ч.

На гарата се сети за нещо.

Онзи пръв следобед, когато пристигна.

Заслуша се.

Земята около него все така пееше.

Вече във влака, отначало се опита да почете, ала в стомаха му бе заседнало кълбо от нерви, които сега се обтягаха. Като хлапе, навиващо пружината на играчка.

Най-накрая остави книгата.

Нямаше смисъл да се мъчи.

Каквото и да четеше, единственото, което виждаше, бяха лицето и юмруците ми и изпъкналата вена на шията ми.

 

 

Когато пристигна в града късно следобед, първата му работа още на гарата бе да се обади по телефона. Будка близо до четвърти перон.

— Ало, тук е Хенри, кой се обажда? — Клей разбра, че Хенри е някъде навън — по непосредствената близост на шума от автомобилно движение. — Ало?

— И аз съм тук, Хенри.

— Клей? — Гласът долетя по-напрегнат, по-бърз от стягането на дланта около слушалката отсреща. — Вкъщи ли си?

— Не още. Довечера.

— Кога? По кое време?

— Не знам. Може би към седем. Може и по-късно.

Това щеше да му осигури още два-три часа.

— Хей, Клей?

Клей зачака.

— Късмет! Чу ли?

— Благодаря. Ще се видим.

Прищя му се да се върне сред евкалиптите.

 

 

Отначало си мислеше да измине по-голямата част от пътя пеша, но в крайна сметка хвана железницата и автобуса. Когато слезе на „Посайдън Роуд“ — една спирка по-рано — градът вече навлизаше в мрака.

Сега целият свят бе завит под облачно одеяло.

Нещо като бакърено, преливащо в черно.

Клей вървеше, поспираше се, заставаше облегнат на въздуха, сякаш чакаше той да го довърши, но това не се случи — и ето че някак по-бързо, отколкото се надяваше, се озова пред устието на „Арчър стрийт“.

Изпълнен с облекчение, че най-сетне е пристигнал.

И ужасен, че е тук.

 

 

Във всяка къща светлините бяха запалени — обитателите се бяха прибрали у дома.

Сякаш предвкусващи предстоящото представление, гълъбите долетяха из отникъде и се побиха в гъсти редици по жиците. Бяха накацали по телевизионните антени и дори — да пази бог! — по дърветата. Към тях се беше присламчил и самотен гарван — тлъстоперест и охранен — като гълъб, предрешен в шлифер.

Не че успяваше да заблуди някого.

* * *

Нататък, към предния ни двор, един от малкото без ограда, без порта, само поляна — почистена от листа и прясно окосена.

Верандата, покривът, мъждукането на един от моите филми.

Странно, колата на Хенри я нямаше, но Клей не можеше да си позволи да се разсейва. Продължи бавно напред, а после:

— Матю.

Първия път просто го изрече, сякаш се стараеше гласът му да звучи непринудено и спокойно.

Матю.

Името ми.

Само толкова.

Малко по-високо от шепот.

И отново напред: след още няколко крачки той усети тревната възглавница под краката си и се озова сред моравата с лице към вратата, сякаш очаквайки да се появя — само че това не се случи. Трябваше или да ме повика, или да продължи да стои така, и както веднага ще се изясни, бе избрал първото. С глас, който сякаш принадлежеше на някой друг, той изкрещя: „МАТЮЮЮ!“, и пусна на земята чантата, пълна с книги — четивата му.

След секунди дочу раздвижване, разнесе се лаят на Роузи.

Бях първият, който се появи на вратата.

 

 

Застанах на верандата, облечен в дрехи почти като неговите, само тениската ми не беше бяла, а тъмносиня. Иначе — същите избелели джинси. Същите спортни обувки с тънки подметки. Гледах „Рейнман“, бяха минали три четвърти от филма.

Клей — по дяволите, беше толкова хубаво да го видя… но не.

Раменете ми се прегърбиха, само едва-едва — не можех да позволя да забележи нежеланието ми. Трябваше да изглеждам готов и уверен.

— Клей.

Това беше гласът от онази отдавнашна сутрин.

Убиеца в джоба му.

Когато Рори и Томи се появиха на верандата, почти благо им дадох знак да стоят настрана. Щом започнаха да спорят, вдигнах ръка. „Не.“

Те се подчиниха, но Рори подметна нещо, което Клей не долови.

— Ако прекалиш, ще се намеся, ясно?

Шепнешком ли го беше казал?

Или тонът му беше нормален, но Клей не го бе чул заради шума в ушите си?

Затворих очи за момент и се устремих надясно и надолу по стъпалата. И не зная как е при другите братя, но при нас нямаше да има прелюдии. Това не бяха Клей и Убиеца, танцуващи един около друг като боксьори в първия рунд — това бях аз: хвърлих се насреща му почти тичешком и след секунди тялото му се сблъска със земята.

О, съпротивляваше се и още как, съпротивляваше се до откат — сипеше удари, замахваше и падаше — защото в това нямаше грам граматика, нямаше нищо красиво. Можеше да тренира и да се калява в страдание колкото си иска, но това тук не беше тренировка в стил „Клей“, а животът според Матю, и аз го повалих още с първия удар. Нямаше други думи, освен онези вътре в мен:

Той ни уби.

Уби ни, Клей, да не би да не помниш?

Нямахме си никого.

Изостави ни.

Каквото бяхме, мъртво е…

Ала сега тези мисли не бяха мисли, а облаци, сипещи дъжд от юмруци и всеки от тях се стоварваше напълно заслужено.

Не помниш ли?

Не виждаш ли?

А насреща ми — Клей.

Вечно усмихващият се.

Когато сега превъртам тази сцена в съзнанието си, след всичко, което той ми разказа впоследствие, ясно виждам какво си е мислел:

Не знаеш всичко, Матю.

Не знаеш.

Трябваше да ти кажа…

За сушилника.

За щипките…

Ала не можеше да каже нищо и дори не помнеше първото си падане, а само че се бе стоварил с такава сила, че бе оставил рана, белег в тревата — и светът бе изгубил спойка и смисъл. Хрумна му, че вали, но честно казано, беше си кръв. Кръв и болка, изправяне и поваляне, докато Рори не извика: „Достатъчно!“.

И ето ме мен — с гърди, издути като ковашки мехове, закрещели за въздух.

А ето го и Клей, свит на кълбо в тревата. После бавно се претъркулва с лице към небето. Колко небеса имаше всъщност? Онова, в което беше вперил поглед, се разпадаше на парчета и сякаш това призова птиците. Гълъбите. И гарвана. Влетяха в дробовете му и се събраха на ято. Хартиеният шум от пърхащи криле, бърз и великолепен.

Следващият човек, когото Клей видя, бе момиче.

То не каза нищо. Нито на мен, нито на него.

Само коленичи и взе ръката му.

Едва можа да изрече „Добре дошъл у дома“ и всъщност, за голямо изумление не друг, а той заговори пръв.

Стоях на няколко метра вляво от тях.

Юмруците ми бяха разтреперани и облени в кръв.

Дишах, мъчейки се да не дишам.

Целите ми ръце бяха плувнали в пот.

Рори и Томи пазеха почетно разстояние малко по-назад. Клей вдигна поглед към момичето. Яснозелените очи. После каза през бавно разцъфтяващата си усмивка:

— Войната на Розите?

Видя как дълбоката й тревога отстъпва пред усмивката, широка и обнадеждена, като коне, препускащи по финалната права.

— Добре ли е?

— Струва ми се, че да.

— Дай ми минутка и ще го внесем вътре.

Клей с мъка долавяше думите, разменени в този кратък разговор, но знаеше, че това сме аз и Кери; скоро и останалите се приближиха. Роузи го облиза по лицето.

— Роузи! — казах. — Изчезвай!

Все така ни вест, ни кост от Хенри.

 

 

Най-сетне на сцената излезе Рори.

Нямаше как да не се намеси по някое време.

Заяви на всички да се разкарат, по дяволите, вдигна Клей и го понесе. Тялото в ръцете му се изви като арка.

— Ей, Матю — провикна се той — какво ще кажеш сега, а?… Виж как съм заякнал от тренировките с пощенските кутии! — После надолу към Клей, целия лице и кървища. — Как ти се струва задушевната ни среща? — И накрая най-щастливата му хрумка. — Ей, срита ли го в топките, както ти казах?

— Два пъти. От първия не ми се получи.

И там на стъпалата Рори се разтресе от смях, причинявайки болка на момчето в прегръдките си.

Както бе планирано и обещано, бях го убил от бой.

Само че, оставайки верен на думата си, Клей просто не бе умрял.

И беше толкова хубаво отново да е един от братята Дънбар.