Василий Гросман
Живот и съдба (99)

25

Щрум, жена му и дъщеря му пристигнаха в Москва в студени, снеговити дни. Александра Владимировна не пожела да прекъсне работата си в завода и остана в Казан, макар че Щрум я убеждаваше да я назначи в института „Карпов“.

Странни дни бяха — сърцето се свиваше едновременно от радост и от тревога. Германците май бяха все така страшни, силни, готвеха нови жестоки удари.

Изглежда, още не се бе стигнало до прелом във войната. Ала естествен и разумен изглеждаше стремежът на хората към Москва, обоснована изглеждаше започнатата от правителството реевакуация на някои учреждения в столицата.

Хората улавяха тайните сигнали на военната пролет. И все пак тъжна, мрачна изглеждаше столицата през втората зима на войната.

Снегът лежеше на мръсни купчини покрай тротоарите. Из крайните квартали входовете на блоковете бяха свързани с трамвайните спирки и бакалниците по селски, с пътечки. От много прозорци пушеха тенекиени кюнци от печки „циганска любов“ и стените бяха покрити с жълта от саждите ледена коричка.

С кожухчетата и шаловете си московчани приличаха на селяни от дълбоката провинция.

По пътя от гарата Виктор Павлович, седнал върху багажа в каросерията на камиона, разглеждаше нацупеното лице на Надя, която седеше до него.

— Какво, мадмоазел — попита Щрум, — такава ли си представяше Москва в своите казански мечти?

Надя, ядосана, че баща й бе отгатнал настроението й, не отговори.

Виктор Павлович взе да й обяснява:

— Човекът не разбира, че създадените от него градове не са естествена част от природата. Човекът не бива да изпуска от ръцете си пушката, лопатата, метлата, за да брани своята култура от вълци, виелици, плевели. Заплесне ли се, забрави ли това за година-две, край — от горите ще наизлязат вълци, ще затънем в буренак, сняг и прахоляк ще засипят градовете. Колко велики столици вече са загинали от праха, снега, буренака.

На Щрум му се дощя и Людмила, която седеше в кабината до шофьора, припечелващ от черен курс, да чуе разсъжденията му, затова се наведе през дъските и попита през полуотвореното прозорче:

— Удобно ли ти е, Люда?

Надя каза:

— Просто метачите не почистват снега, какво общо има това с гибелта на културата?

— Изглупяваш — каза Щрум. — Я погледни тези ледени камари.

Камионът силно се друсна и всички бохчи и куфари в каросерията подскочиха, с тях подскочиха и Щрум, и Надя. Спогледаха се и се разсмяха.

Странно, странно. Можеше ли да предполага, че в години на война, мъка, бездомност, евакуиран в Казан, ще свърши своята най-голяма, най-важна работа? Бе си представял, че с приближаването на Москва ще изпитват само тържествено вълнение, че скръбта по Ана Семьоновна, Толя, Маруся, мислите за жертвите, понесени почти от всяко семейство, ще се слеят с радостта от завръщането, ще изпълнят душите им.

Но потръгна другояче. Във влака всякакви дреболии дразнеха Щрум. Ядосваше се, че Людмила Николаевна много спи, че не гледа през прозореца земята, която бе защитил синът й. Насън тя току прохъркваше и един ранен военен, както се разхождаше из вагона, чу и каза:

— Охо, кърти по гвардейски.

Дразнеше го Надя: с дивашки егоизъм избираше от чантата най-зачервените сухарчета, не раздигаше след ядене, все трябваше майка й да шета. Във влака започна да говори за баща си с някакъв глупашки, присмехулен тон. Щрум чу как бъбреше в съседното купе: „Моето татенце е голям почитател на музиката, пък и дрънка на пиано“.

Съседите им по вагон си говореха за московската канализация и за парното отопление, за лекомислените хора, които не бяха плащали в Москва наема и си бяха загубили жилищата, спореха какви продукти е най-изгодно да се носят в столицата. Прозаичните теми ядосваха Щрум, но и той говореше за домоуправителя, за водопровода, а нощем, когато не можеше да заспи, мислеше за прикрепването си към московския разпределител, после пък — дали е изключен телефонът.

Една от кондукторките, голяма злобарка, веднъж извади изпод нара на Щрум кокоши кокал и каза:

— Направо свине, пък се пишат културни.

Когато се разхождаха с Надя по перона в Муром, минаха край неколцина младежи с вталени палта и астраганени яки. Един от младежите подхвърли: „Абрам се връща от евакуация“.

Друг обясни:

— Абрамчо бърза да си получи медала за отбрана на Москва.

А на гара Канаш влакът спря до ешелон със затворници. Покрай конските вагони се разхождаха часови, затворниците притискаха бледите си лица до решетките и викаха: „Цигарка“, „Тютюнец“. Часовите псуваха, пропъждаха затворниците от прозорчетата.

Вечерта отиде във вагона, с който пътуваха Соколови. Маря Ивановна, с пъстра забрадка на главата, приготвяше наровете за спане — за Пьотър Лаврентиевич долния, за себе си — горния. Беше угрижена дали на Пьотър Лаврентиевич ще му бъде удобно и отговаряше разсеяно на въпросите на Щрум, дори не попита как е Людмила Николаевна.

Соколов се прозяваше, оплакваше се, че задухът във вагона го измъчила. Кой знае защо, Щрум ужасно се засегна, че Соколов е разсеян и не се радва на посещението му.

— За пръв път в живота си виждам — каза Щрум — мъж да кара жени си да се катери на горния нар, а той да спи долу. — Каза го ядно и сам се изненада защо толкова се бе ядосал.

— Ами ние винаги спим така — отвърна Маря Ивановна. — На Пьотър Лаврентиевич горе му е задушно, а на мене ми е все едно.

И целуна Соколов по слепоочието.

— Е, аз да си вървя — каза Щрум. И пак се обиди, че Соколови не го спряха.

През нощта във вагона беше много задушно. Спомените го връщаха в Казан, при Каримов, при Александра Владимировна, при разговорите с Мадяров, в тясното кабинетче в университета… Колко мили, колко тревожни бяха очите на Маря Ивановна, когато Щрум отиваше вечер у Соколови и бъбреше за политика. Не бяха така разсеяни и отчуждени като днес във вагона.

„Да им се чудиш просто — помисли си той. — Спи си долу, където е по-удобно и по-хладничко, феодалът неден“.

И ядосан на Маря Ивановна, която смяташе за най-свястната от познатите му жени — кротка, добра, си помисли: „Майка зайка с червени очи. Тежък човек е Пьотър Лаврентиевич, уж мек и сдържан, но същевременно с необуздано самомнение, потаен, злопаметен. Да, доста пати горката“.

Не можеше и не можеше да заспи, опитваше се да мисли за предстоящите срещи с приятели, с Чепижин — много хора вече знаят за труда му. Какво го очаква, нали се връща с победа, какво ли ще кажат Гуревич, Чепижин?

Сети се, че Марков, който бе разработил детайлно новата опитна установка, ще се върне в Москва чак след седмица, а без него не ще може да започне работа. Лошо е, че и Соколов, и аз сме халдейци, теоретици с глупави, слепи ръце…

Да, победител, победител…

Но тези мисли се точеха бавно, накъсваха се.

Пред очите му бяха хората, които викаха „Тютюнец“, „Цигарка“, юначагите, които го нарекоха Абрам. Веднъж пред него Постоев подхвърли на Соколов една странна фраза; Соколов разказваше за работата на младия физик Ландесман и Постоев каза: „Е, какво толкова Ландесман, виж, Виктор Павлович учуди света с първокласно откритие — прегърна Соколов и добави: — И все пак най-важното е, че ние с вас сме руснаци“.

Дали е включен телефонът, дали се подава газ? Нима и преди сто и толкова години хората, които са се връщали в Москва след изгонването на Наполеон, са мислили за такива глупости?…

Камионът спря пред техния блок и семейство Щрум отново видя четирите прозореца на своя апартамент с налепените миналото лято сини хартиени кръстове, главния вход, липите по края на тротоара, видяха голямата табела „Мляко“ и една по-малка — на вратата на домоуправлението.

— Разбира се, асансьорът не работи — обади се Людмила Николаевна, обърна се към шофьора и попита: — Другарю, ще ни помогнете ли да качим багажа на третия етаж?

Шофьорът отговори:

— Защо не, може. Само че ще ми платите с хляб.

Разтовариха, оставиха Надя да пази багажа, а Щрум и жена му се качиха в апартамента. Качваха се бавно и се чудеха, че нищо не се е променило — тапицираната с черна мушама врата на втория етаж, познатите пощенски кутии. Колко е странно, че улиците, къщите, предметите, за които човек забравя, не изчезват и ето ги отново, и ти отново си сред тях.

Навремето Толя не дочакваше асансьора, а тичешком се изкачваше на третия етаж и викаше отгоре на Щрум: „Аха, аз пък вече съм си вкъщи!“

— Да си починем на площадката, ти се задъха — каза Виктор Павлович.

— Божичко — каза Людмила Николаевна, — на какво прилича стълбището. Още утре ще ида в домоуправлението и ще накарам Василий Иванович да организира почистването.

Ето че отново застанаха пред вратата на дома си: двама съпрузи.

— Може би искаш ти да отключиш?

— Не, не, защо, ти отключи, ти си стопанинът.

Влязоха в апартамента, обиколиха стаите, без да свалят палтата, тя пипна един радиатор, вдигна телефонната слушалка, духна в нея и каза:

— Представи си, телефонът работи!

После отиде в кухнята и съобщи:

— И вода има, значи тоалетната може да се използва.

Отиде при печката, повъртя крановете, газта беше изключена.

Боже мой, Боже мой, свърши се. Врагът е спрян. Те се върнаха у дома. Сякаш вчера беше събота, 21 юни 1941 година. Колко бе неизменно всичко, колко бе променено! Други хора влязоха вкъщи, други бяха сърцата им, друга — съдбата, живееха в друга епоха. Защо бе толкова тревожно, толкова делнично? Защо изгубеният живот отпреди войната им изглеждаше толкова прекрасен, толкова щастлив? Защо толкова ги измъчваха мислите за утрешния ден — за службата по купоните, за регистрирането, лимита за електричеството, дали асансьорът ще работи, или не, абонирането за вестници?… Отново нощем в леглото ще слушат биенето на познатия часовник.

Той следваше жена си и изведнъж си спомни как през лятото бе дошъл в Москва, как красивата Нина бе пила вино с него — празната бутилка и сега си стоеше до мивката в кухнята.

Спомни си нощта, когато тъкмо бе прочел писмото от майка си, донесено от полковник Новиков, внезапното си отпътуване за Челябинск. Ето тук бе целувал Нина, една фиба падна от косата й и те не можаха да я намерят. Обзе го тревога, дали фибата няма да изникне нейде по пода, дали Нина не си е забравила червилото, пудриерата.

Но в този момент шофьорът, тежко задъхан, внесе куфара, огледа стаята и попита:

— Само вие ли живеете в този апартамент?

— Да — виновно отвърна Щрум.

— Ние сме шестима на осем квадрата — каза шофьорът. — Бабата спи денем, когато всички са на работа, а нощем седи на стола.

Щрум отиде до прозореца — Надя стоеше до струпаните до камиона багажи, подскачаше и си духаше на пръстите.

Милата Надя, беззащитната дъщеричка на Щрум, това е нейният роден дом.

Шофьорът донесе торбата с продуктите и пътната чанта, натъпкана със спално бельо, приседна на един стол и взе да си свива цигара.

Очевидно жилищният въпрос го интересуваше сериозно, току заговаряше Щрум за санитарните норми, за рушветчиите от районното жилищно управление.

От кухнята се чу тракане на тенджери.

— Домакинята си е домакиня — намигна на Щрум шофьорът. Щрум отново погледна през прозореца.

— Редът, редът — каза шофьорът. — На, ще разпердушинят германците в Сталинград, че като вземат да се връщат хората от евакуация, ще стане още по-зле с жилищата. Тия дни се върна един съсед, работник в завода, два пъти раняван, и, разбира се, блокът им бомбардиран, настани се със семейството си в една маза, дето не е за живеене, естествено, жена му забременя, двете им деца са туберкулозни. Мазата се наводни до над коленете. Наслагаха дъски на табуретки и по тези дъски ходеха от кревата до масата, от масата до печката. Та човекът се разтича — и в партийния си комитет ходи, и в районния, и на Сталин писа. И всички обещават ли обещават. Една нощ си грабна жената, децата, багажа и зае едно жилище на петия етаж, резерв на райсъвета. Една стая, осем и четирийсет и три стотни квадрата. Каква олелия се вдигна! Извика го прокурорът — за двайсет и четири часа освобождаваш жилището или пет години лагер, а децата ще вземем в приют. И какво направи той тогава? Имаше ордени от войната, взел, че си ги набил в гърдите, в живото месо, и в обедната почивка се обесил направо в цеха. Колегите забелязали и — кръц въжето. „Бърза помощ“ го откарала в болницата. Веднага след това му дадоха настанително, още докато беше в болницата, обаче голям късмет извади тоя човек — жилището е малко, но с всички удобства. Добре стана.

Шофьорът тъкмо бе доразказал историята, когато дойде Надя.

— Ами ако някой открадне багажа, кой ще отговаря? — попита шофьорът.

Надя сви рамене, тръгна по стаите, задуха измръзналите си пръсти.

Още с влизането си Надя започна да ядосва Щрум.

— Поне си свали яката — каза той, но Надя се фръцна и извика към кухнята:

— Мамо, страшно съм гладна!

Този ден Людмила Николаевна разви такава енергична дейност, че Щрум си помисли: ако бе вложила тази сила във фронтови действия, германците щяха да избягат на сто километра от Москва.

Водопроводчикът включи отоплението, тръбите се оказаха в ред, нагряваха се слабо. Не беше лесно да извикат майстора по газта. Людмила Николаевна успя да хване по телефона директора на газовата мрежа и той изпрати майстор от аварийната група. Людмила Николаевна запали всички газови горелки, сложи върху тях ютии и макар че газта гореше слабо, можеше да се седи без палто. След услугите на шофьора, водопроводчика и майстора по газта торбата с хляб съвсем олекна.

Людмила Николаевна шета до късно вечерта. Уви четката с дългата дръжка с парцал и избърса прахта от таваните и стените. Изми от прахта полилея, изнесе през задния вход увехналите цветя, събра сума боклук, стара хартия, парцали: Надя, роптаейки, на три пъти изнася кофи на бунището.

Людмила Николаевна изми всички кухненски съдове и сервизите, а Виктор Павлович под нейно ръководство бършеше чинии, вилици и ножове, не му повери само чаения сервиз. Натопи пране в банята, сложи на печката да се разтапя масло, взе да сортира докараните от Казан картофи.

Щрум се обади по телефона на Соколов, слушалката вдигна Маря Ивановна и каза:

— Пратих Пьотър Лаврентиевич да си легне, уморен е от пътя, но ако е за нещо спешно, ще го събудя.

— Не, не, просто исках да си побъбрим — спря я Щрум.

— Толкова съм щастлива — каза Маря Ивановна. — Все ми се плаче.

— Елате у нас — покани я Щрум. — Свободна ли сте тази вечер?

— Ама как, днес е невъзможно — засмя се Маря Ивановна. — И Людмила Николаевна, и аз имаме толкова работа.

Тя попита за лимита за електричеството, за водопровода и той неочаквано грубо я прекъсна:

— Сега ще повикам Людмила, с нея ще си продължите разговора за водопровода. — И веднага добави подчертано шеговито: — Жалко, жалко, че няма да дойдете, щяхме да почетем поемата на Флобер „Макс и Мориц“.

Но тя не реагира на шегата, каза само:

— Ще ви се обадя по-късно. Аз има толкова грижи с една стая, а Людмила Николаевна се занимава с много повече.

Щрум разбра, че е обидена от тона му. И изведнъж му се дощя да се върне в Казан. Странно същество е човекът.

Набра номера на Постоеви, но телефонът им беше изключен.

Потърси по телефона и доктора на физическите науки Гуревич, но някакъв съсед му каза, че Гуревич е заминал при сестра си в Соколники.

Потърси и Чепижин, но никой не се обади.

Изведнъж телефонът зазвъня, момчешки глас попита за Надя, но точно в този момент Надя беше тръгнала надолу с кофата за боклук.

— Кой я търси? — строго попита Щрум.

— Няма значение, един познат.

— Витя, стига си бъбрил по телефона, помогни ми да преместим шкафа — повика го Людмила Николаевна.

— С кого ли да бъбря, на никого не съм потрябвал в Москва — каза Щрум. — Дай ми поне нещо да хапна. Соколов вече се е натъпкал и спи.

Людмила сякаш внесе в жилището още по-голямо безредие — навсякъде се издигаха купчини бельо, извадените от шкафовете съдове стояха по пода; от тенджери, корита, торби не можеше да се мине през стаите и по коридора.

Щрум мислеше, че на първо време Людмила няма да влиза в стаята на Толя, но бе сгрешил.

Тя говореше с угрижени очи и зачервено лице:

— Витя, Виктор, сложи върху библиотеката в стаята на Толя китайската ваза, измих я.

Отново звънна телефонът и той чу как Надя каза:

— Здравей, никъде не съм ходила, мама ме прати да изхвърля кофата.

А Людмила Николаевна го припираше:

— Витя, помогни ми, не дреми, имаме още толкова работа.

Какъв могъщ инстинкт живее в душата на жената, колко силен и прост е този инстинкт.

Привечер безредието бе победено, стаите се затоплиха, възвърна се сякаш познатият им вид отпреди войната.

Вечеряха в кухнята. Людмила Николаевна бе изпекла питки и изпържила просени кюфтета от сварената следобед каша.

— Кой те търсеше по телефона? — попита Щрум Надя.

— Едно момче — отговори Надя и се разсмя, — вече четвърти ден ме търсел, най-сетне ме намери.

— Сигурно сте си писали? И си го предупредила предварително, че пристигаш? — попита Людмила Николаевна.

Надя ядосано се намръщи, повдигна рамо.

— А мен и куче не ме потърси — каза Щрум.

През нощта Виктор Павлович се събуди. Людмила стоеше по нощница пред отворената врата на стаята на Толя и говореше:

— Виждаш ли, Толенка, успях всичко да ошетам, подредих и в твоята стая, сякаш не е имало война, милото ми момче…