Василий Гросман
Живот и съдба (64)

64

Щрум не се отби вкъщи, а направо от института тръгна за новия си познат Каримов, за да идат заедно у Соколови.

Каримов беше сипаничав, грозноват човек. Мургавата кожа подчертаваше белотата на косата му, а белотата правеше по-плътен тъмния цвят на кожата.

Каримов говореше руски правилно и само с внимателно вслушване можеше да се забележи леката разлика в произношението и построяването на фразата.

Щрум не беше чувал фамилното му име, но се оказа, че то било известно не само в Казан. Каримов бе превел на татарски „Божествена комедия“, „Пътешествието на Гъливер“, а напоследък работеше върху превода на „Илиада“.

Още преди да се познават, те често се бяха виждали в пушалнята на университетската читалня. Библиотекарката, пораздърпана в облеклото, приказлива бабичка с начервени устни, съобщи на Щрум много подробности за Каримов — и че бил завършил Сорбоната, и че имал вила в Крим и преди войната повечето време живеел край морето. Когато започнала войната, от Крим не успели да се приберат жената и дъщерята на Каримов — той нямал сведения за тях. Бабичката намекна на Щрум, че този човек е изживял осем тежки години, но Щрум посрещна това съобщение с недоумяващ поглед. Бабичката явно бе разказвала и на Каримов за Щрум. Знаейки по нещо един за друг, те изпитваха неудобство, задето не се познаваха лично, и когато се срещаха, не се усмихваха, а напротив, мръщеха се. Най-сетне веднъж се сблъскаха във вестибюла на библиотеката и едновременно се разсмяха и се заприказваха.

Щрум не знаеше дали на Каримов му е интересно да разговаря с него, но на него му беше интересно да говори, когато слушаше Каримов. Виктор Павлович знаеше от печален опит колко често се срещат на пръв поглед умни, дори остроумни събеседници, но същевременно непоносимо скучни.

Имаше хора, в чието присъствие Щрум дори не можеше да продума, гласът му пресекваше, разговорът ставаше безсмислен и безцветен, някак сляпо-глухоням.

Имаше хора, в чието присъствие всяка искрена дума звучеше фалшиво.

Имаше хора, стари познати, в чиято компания Щрум особено силно чувстваше самотата си.

Защо ставаше така? Ами защото неочаквано срещаше човек — спътник във влака, съсед по легло, участник в случаен спор, в чието присъствие вътрешният му свят изгубваше самотната си немота.

Крачеха един до друг, разговаряха и Щрум си помисли, че сега с часове не си спомня за работата си, особено по време на вечерните разговори у Соколов. Това не му се беше случвало никога преди, нали винаги бе мислил за работата си — в трамвая, докато се хранеше или слушаше музика, докато бършеше лицето си след сутрешното миене.

Сигурно много му тежеше задънената улица, където бе попаднал, затова съзнателно отблъскваше мислите за работата…

— Добре ли поработихте днес, Ахмед Усманович? — попита той.

Каримов проговори:

— Главата ми нищо не поема. През цялото време мисля за жена си и дъщеря си, ту ми се струва, че всичко ще се оправи, ще ги видя, ту имам предчувствието, че са загинали.

— Разбирам ви — каза Щрум.

— Знам.

Щрум си помисли: странно, с един човек, познат само от няколко седмици, е готов да разговаря за неща, които не споделя с жена си и дъщеря си.