Василий Гросман
Живот и съдба (102)

28

За новия заместник-директор на института Касян Терентиевич Ковченко казваха: „Верен човек на Шишаков“. Винаги любезен, с говор, изпъстрен с украински думи, Ковченко учудващо бързо получи апартамент и служебен автомобил.

Марков, който преливаше от истории за академиците и академичното началство, разправи, че Ковченко получил званието „Лауреат на Сталинска награда“ за научен труд, който прочел за пръв път след публикуването му — неговото участие се изразявало в снабдяване с дефицитни материали и в ускоряване на движението му по инстанциите.

Шишаков възложи на Ковченко да организира конкурс за заемане на новите вакантни места. Беше обявено набиране на старши научни сътрудници, имаше вакантни длъжности за завеждащи вакуумната лаборатория и лабораторията за ниски температури.

Военният отдел даде материали и работници, реконструираха се механичните работилници, ремонтираше се институтското здание, московската ВЕЦ снабдяваше института с безлимитна енергия, военните заводи отпускаха на института дефицитни материали. Всички тези дейности се ръководеха пак от Ковченко.

Обикновено когато в едно учреждение идва нов началник, за него казват с уважение: „Идва най-рано от всички, отива си последен“. Така казваха и за Ковченко. Но още по-голямо уважение буди нов началник, за когото казват: „Вече две седмици, откак е назначен, а се е отбил само за половин час. Изобщо не се мярка“. Това означава, че новият началник изготвя нови скрижали, витае в държавната стратосфера.

Така на първо време се говореше в института за Шишаков.

А Чепижин замина на вилата си да работи, казал го в лабораторията. Прочутият кардиолог професор Файнгарт го посъветвал да не прави резки движения, да не вдига тежести. Чепижин на вилата си цепел дърва, копаел вади и се чувствал добре, писал на Файнгарт, че строгият режим му помогнал.

В гладната и студена Москва институтът приличаше на топъл и охолен оазис. Служителите, намръзнали през нощта във влажните си жилища, още с идването си сутрин на работа с наслада грееха дланите си на горещите радиатори.

Служителите в института най-много харесваха новия стол, уреден в сутерена. Към стола имаше бюфет, където се продаваше кисело мляко, сладко кафе, салам. При продажбата бюфетчийката не изрязваше купоните за месо и мазнини от картата за продукти — това се ценеше най-много.

Менютата в стола бяха шест категории: за доктори на науките, за старши научни сътрудници, за младши научни сътрудници, за старши лаборанти, за техническия и за обслужващия персонал.

Най-големи вълнения пораждаха менютата на двете висши категории, които се различаваха с наличието на десерт — ошав или кисел. Вълнения пораждаха и пакетите суха храна, които се даваха за вкъщи на докторите и завеждащите отдели.

Савостянов каза, че сигурно за теорията на Коперник се е говорило по-малко, отколкото за тези пакети.

Понякога човек имаше чувството, че в създаването на мистичните разпределителски скрижали участват не само дирекцията и партийният комитет, а и по-висши тайнствени сили.

Една вечер Людмила Николаевна каза:

— Чудна работа, днес ходих да взема твоя пакет: Свечин, това абсолютно научно нищожество, получи двайсет яйца, а на теб, кой знае защо, ти се падат петнайсет. Дори проверих по списъка. На тебе и на Соколов са отпуснали по петнайсет.

Щрум произнесе цяла шеговита реч:

— Просто умът ми не го побира! Знайно е, че учените у нас се делят на категории — най-велик, велик, именит, изтъкнат и накрая най-стар. Тъй като най-великите и великите не са живи, нямат нужда от яйца. На всички останали зелето, грисът и яйцата се разпределят според научната им тежест. А у нас всичко е объркано: обществено пасивен, ръководи семинар по марксизъм, близък на директора. Истински идиотизъм. Началник-гаражът на Академията е приравнен към Зелински: двайсет и пет яйца. Вчера в лабораторията на Свечин една много мила женица дори се разрида от обида и отказа да се храни, също като Ганди.

Докато слушаше баща си, Надя се смееше, а после каза:

— Знаеш ли, татко, чудя ви се как не ви е неудобно да лапате пържолите си пред чистачките. Баба за нищо на света не би се съгласила.

— Виж сега — намеси се Людмила Николаевна, — нали такъв е принципът: всекиму според труда.

— Ами, глупости. Този стол няма нищо общо със социализма — каза Щрум и добави: — Хайде стига, хич не ме вълнуват тези работи. А знаете ли — сети се внезапно — какво ми разправи днес Марков? Хората не само от нашия институт, но и от Института по математика и механика препечатвали на машина моя труд и го четели поред.

— Като стиховете на Манделщам ли? — попита Надя.

— Не се подигравай — каза Щрум. — И студентите от последните курсове искат да им изнесат специална лекция за него.

— Да де — каза Надя, — и Алка Постоева ми каза: „Баща ти е вече гений“.

— Е, чак пък гений — промърмори Щрум.

Отиде си в стаята, но скоро се върна и каза на жена си:

— Тази дреболия не ми излиза от ума. Дали на Свечин двайсет яйца. У нас чудесно умеят да оскърбяват хората!

Срам го беше да си признае, но се чувстваше засегнат, задето в списъка Соколов беше поставен в една категория с него. Ами да, трябваше поне с едно яйчице да отбележат предимството на Щрум, да дадат на Соколов четиринайсет, като символична оценка.

Присмиваше се на себе си, но дребнавото раздразнение от равенството на дажбите им със Соколов надделяваше над обидата от предимствата, дадени на Свечин. Със Свечин работата беше по-проста — той беше член на партийното бюро, предимствата му се даваха по държавна линия. Щрум беше равнодушен към тези неща.

А със Соколов можеха да ги сравняват само по научна сила, по научни заслуги. Това вече не му беше безразлично. Нейде от дъното на душата му се надигаше мъчително раздразнение. Хем в каква смешна, жалка форма се правеха тези оценки. Разбираше това. Но какво да се прави, човек невинаги е велик, понякога е и жалък.

Вече в леглото Щрум си спомни какво си бяха говорили наскоро със Соколов за Чепижин и високо, сърдито произнесе:

— Хомо лакеус.

— Кой е хомо лакеус? — попита Людмила Николаевна, която четеше книга в леглото.

— Ами Соколов — каза Щрум. — Лакей.

Людмила пъхна пръст в книгата и без да се обръща към мъжа си, продума:

— Ще се докараш дотам да те изхвърлят от института, и то защото много обичаш да приказваш. Сприхав си, поучаваш всички… С всички си се изпокарал, а сега, гледам, искаш да се скараш и със Соколов. Скоро никой няма да идва вкъщи.

Щрум каза:

— Е, недей, недей, Люда, мила. Как да ти обясня, а? Разбираш ли, пак ни е обзел онзи страх отпреди войната за всяка дума, същата безпомощност. Чепижин! Люда, той е велик човек! Мислех, че целият институт ще гръмне, а излезе, че само старият пазач му съчувства. Ето, и Постоев каза на Соколов: „А най-важното е, че ние с вас сме руснаци“. Защо го каза?

Искаше му се дълго да разговаря с Людмила, да й разкрие мислите си. Нали и той се срамува, че всички тези истории с продуктите неволно го вълнуват. Защо? Защо в Москва той сякаш се състари, посърна, вълнуват го житейски дреболии, разни еснафщини, служебни проблеми? Защо в провинцията, в Казан, душевният му живот беше по-задълбочен, по-значителен, по-чист? Защо дори неговият основен научен интерес, радостта му помръкнаха, свързаха се с дребнави честолюбиви помисли?

— Люда, тежко ми е, трудно ми е. Кажи нещо, защо мълчиш? А, Люда?

Людмила Николаевна мълчеше. Беше заспала.

Той тихичко се разсмя, видя му се смешно, че една жена, щом научила за щуротиите му, не могла да заспи, а друга заспа. После си представи изпитото лице на Маря Ивановна и отново повтори думите, които току-що бе казал на жена си:

— Ти разбираш ли ме? А, Маша?

„По дяволите, за какви глупости мисля“ — каза си вече на заспиване.

Наистина мислеше за глупости.

Щрум беше доста вързан в ръцете. Обикновено когато вкъщи прегаряше ютията или електричеството угасваше поради късо съединение, поправяше ги Людмила Николаевна.

През първите години на живота им с Щрум Людмила Николаевна изпадаше в умиление от неговата безпомощност. Но напоследък започна да се дразни и веднъж, когато той сложи празен чайник на огъня, каза:

— Ама че си несръчен, като че имаш две леви ръце!

Тези думи го ядосаха и обидиха и когато в института започна монтажът на апаратурата, често си ги припомняше.

В лабораторията се бяха възцарили Марков и Ноздрин. Савостянов пръв забеляза това и на производственото съвещание подхвърли:

— Един е Бог — професор Марков, и Ноздрин е неговият пророк!

Надутостта и сдържаността на Марков изчезнаха. Щрум се възхищаваше от смелостта на неговата мисъл, от бързината, с която решаваше внезапно възникнали проблеми. Имаше чувството, че Марков е хирург, действащ със скалпел сред преплетени кръвоносни съдове и нервни възли. Струваше му се, че се ражда разумно същество със силен, буден интелект. Струваше му се, че новият, пръв в света метален организъм притежава сърце, чувства, способен е да се радва и да страда наравно със създалите го хора.

На Щрум открай време му беше малко смешна непоколебимата увереност на Марков, че неговата работа, приборите, които бе създал, струват повече от празните занимания на Буда и Мохамед или от книгите, написани от Толстой и Достоевски.

Толстой се е съмнявал в ползата от своя велик писателски труд! Геният не е бил сигурен дали върши необходимата на хората работа. Ала физиците не се съмняваха, че работата им е нужна на хората. Марков не се съмняваше.

Сега обаче тази увереност на Марков не разсмиваше Щрум.

Щрум обичаше да наблюдава как Ноздрин работи с пилата, с клещите, с отвертките или пък замислено разплита снопчетата жици, помага на електротехниците, които свързваха новата апаратура с електрическата мрежа.

По пода бяха пръснати макари жици, мътни, синкави листове олово. Насред залата върху чугунена плоча бе поставена докараната от Урал основна част на апаратурата със стругованите кръгли и правоъгълни прорези. Някакъв вълнуващ, тревожен чар се излъчваше от тази груба метална грамада, която щеше да служи за фантастично фини изследвания на веществото.

Преди хиляда или две хиляди години на морския бряг няколко души строели сал от дебели греди, съединявали ги с въжета и скоби. На пясъка имало скрипци, тезгяхи, на огньове врели делви с катран… Наближавал часът на отплаването.

Вечер строителите на сала се прибирали вкъщи, вдишвали аромата на уюта, топлината на мангалите, слушали кавгите и смеха на жените. Понякога се намесвали в домашните свади, хокали, заканвали се на дечурлигата, карали се със съседите. А нощем в топлата мъгла се дочувал шумът на морето и сърцата се свивали в предчувствие за неведомия път.

Докато наблюдаваше работата, Соколов обикновено мълчеше. Щом се извърнеше, Щрум постоянно срещаше неговия сериозен, внимателен поглед и му се струваше, че всичко хубаво, важно, което винаги бе съществувало помежду им, още е живо.

На Щрум му се искаше да си поговорят откровено с Пьотър Лаврентиевич. Тъй де, всичко е толкова странно. Тези унизителни купони, лимитни страсти, дребнавите мисли за степента на уважението, на вниманието от страна на началството. И в същото време в душата продължава да работи онова, което не зависи от началството, от служебните успехи и неуспехи, от наградите.

Сега казанските вечери отново му изглеждат хубави, младежки, в тях бе имало нещо от студентските кръжоци преди революцията. Дано само Мадяров излезе честен човек. Защото е странно: Каримов подозира Мадяров, Мадяров — Каримов… И двамата са честни! Той е сигурен. Впрочем за тях може да са верни и думите на Хайне: „Die beiden stincken.“^[1]

Понякога си припомня разговора с Чепижин за нощвите. Защо ли сега, когато се върна в Москва, в душата му се надига всичко дребно, нищожно? Защо на повърхността изплуват хора, които не уважава? Защо се оказват негодни онези, в чиято сила, талант и честност вярва? А Чепижин тогава бе говорил за Хитлерова Германия, нали Чепижин не беше прав?

— Чудна работа — каза Щрум на Соколов, — хора от различни лаборатории идват да наблюдават монтажа на нашата апаратура. А виж, Шишаков нито веднъж не намери време да дойде.

— Той има много работа — отвърна Соколов.

— Вярно, има — побърза да се съгласи Щрум.

Да, иди, че си приказвай искрено и приятелски със Соколов след завръщането им в Москва. Свой своя не познава.

Странно, той престана да спори със Соколов по какъвто и да било повод, все по-често изпитваше желание да отбягва споровете.

Но и да отбягва споровете, не беше лесно. Понякога спорът се завързваше внезапно, неочаквано за Щрум.

Щрум бавно произнесе:

— Спомних си за нашите разговори в Казан… Между другото, как е Мадяров, пише ли ви?

Соколов поклати глава.

— Не знам, не знам как е Мадяров. Нали ви казах, че престанахме да се срещаме преди заминаването. Все по-неприятно ми става да си спомням разговорите ни от онова време. Понеже бяхме потиснати, опитвахме се да си обясним временните военни трудности с някакви измислени пороци на съветския живот. Всичко, което се представяше като минус на съветската държава, се оказа нейно предимство.

— Например трийсет и седма година ли? — попита Щрум.

Соколов отвърна:

— Виктор Павлович, напоследък превръщате всеки наш разговор в спор.

Щрум понечи да му каже, че е обратното, именно той е миролюбив, а Соколов е нервен и това вътрешно раздразнение го кара да спори за щяло и нещяло.

Ала отговори:

— Възможно е, Пьотър Лаврентиевич, причината е в лошия ми характер, от ден на ден ставам все по-сприхав. Не само вие го установявате, но и Людмила Николаевна.

Докато произнасяше тези думи, си помисли: „Колко съм самотен. И вкъщи, и с приятеля си съм самотен“.