Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живот и съдба (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Жизнь и судьба, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015)
Корекция
sir_Ivanhoe (2016)

Издание:

Василий Гросман

Живот и съдба

 

Роман

Първо издание

 

Превод: Здравка Петрова

Редактор: Георги Борисов

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Даниела Гакева

 

Василий Гроссман

Жизнь и судьба

Роман в трех книгах

 

© Editions L’Age d’Homme and the Estate of Vasily Grossman 1980–1991

© The Estate of Vasily Grossman 1992

 

© Здравка Петрова, превод, 2009

© Димитър Келбечев, художник, 2009

© Ростислав Димитров, типографско оформление, 2009

© Факел експрес, 2009

© Издателска къща Жанет 45, 2009

 

ISBN 978-954-9772-60-9 (Факел експрес)

ISBN 978-954-491-519-3 (Издателска къща Жанет 45)

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 60,5

 

Предпечат: „Студио Стандарт“ ЕООД

Печат: Полиграфически комплекс „Жанет 45“ — Пловдив

 

Факел експрес, София

Издателска къща Жанет 45, Пловдив

История

  1. — Добавяне

26

В една от залите на Академията на науките се събраха пристигналите от евакуация учени.

Всички онези стари и млади хора, бледи и плешиви, с големи и с пронизващи малки очи, с високи и с ниски чела, събрани заедно, бяха усетили най-висшата поезия, съществувала някога — поезията на прозата. Влажните чаршафи и влажните страници на дълго почивалите в незатоплените стаи книги, лекциите, които бяха изнасяли с палта с вдигнати яки, формулите, записани със зачервени, измръзващи пръсти, московската салата, направена от разкашкани картофи и парцаливи зелеви листа, блъсканицата за купони, мрачните мисли за списъците за получаване на солена риба и допълнително олио — всичко това изведнъж се отдръпна. При среща познатите шумно се поздравяваха.

Щрум видя Чепижин до академик Шишаков.

— Дмитрий Петрович! Дмитрий Петрович! — повтори Щрум, загледан в лицето, което му беше тъй мило. Чепижин го прегърна.

— Пишат ли ви от фронта вашите момчета? — попита Щрум.

— Здрави са, пишат, пишат.

При това Чепижин не се усмихна, а се намръщи и Щрум разбра, че той вече знае за смъртта на Толя.

— Виктор Павлович — каза той. — Предайте на жена си моя дълбок поклон, поклон до земята. И моя, и на Надежда Фьодоровна.

И веднага продължи:

— Четох труда ви, интересен е, значителен, по-значителен, отколкото изглежда. Разбирате ли, по-интересен е, отколкото можем да си представим сега.

И целуна Щрум по челото.

— Е, хайде, чак пък толкова — каза Щрум, смутен и щастлив. На път за събранието го бяха вълнували суетни мисли: дали някой е чел труда му, какво ще кажат за него. Ами ако никой не го е чел?

И веднага след думите на Чепижин го обзе увереност — днес тук ще се говори само за него, само за неговия труд.

Шишаков стоеше до тях, а Щрум искаше да каже на Чепижин много неща, което човек не може да изрече пред чужди хора, особено пред Шишаков.

Когато гледаше Шишаков, Щрум обикновено си спомняше думите на Глеб Успенски: „Пирамидален бивол!“

Квадратното лице на Шишаков, скроено от твърде много месо, надменната месеста уста, месестите му пръсти с грижливо изпилени нокти, сребристосивата обла глава с ниско подстригана коса, винаги отлично ушитите костюми — всичко това потискаше Щрум. Когато срещаше Шишаков, всеки път се улавяше да мисли: „Ще ме познае ли?“, „Ще ме поздрави ли?“ — и ядосан на себе си, се радваше, когато Шишаков бавно изговаряше с месестите си устни сякаш също говежди, месести думи.

— Надменен бик! — казваше Щрум на Соколов, когато ставаше дума за Шишаков. — Стъписвам се пред него като провинциален евреин пред кавалерийски полковник.

— Хем като помислиш — отвръщаше Соколов, — та той е прочут с оная случка, дето не позна позитрона на някакви снимки. Знае го всеки аспирант — грешката на академик Шишаков.

Соколов много рядко се изказваше зле за хората — дали от предпазливост, дали пък от някакво религиозно чувство, което му забраняваше да кори ближните. Но Шишаков просто го изкарваше от кожата му и Пьотър Лаврентиевич често го хулеше и осмиваше, не можеше да се удържи.

Заговориха за войната.

— Спряхме германците на Волга — каза Чепижин. — Това е то волжката сила. Жива вода, жива сила.

— Сталинград, Сталинград — каза Шишаков, — в него се сляха и триумфът на нашата стратегия, и твърдостта на народа ни.

— А вие, Алексей Алексеевич, запознат ли сте с последния труд на Виктор Павлович? — неочаквано запита Чепижин.

По физиономията на Шишаков не личеше какво точно е чувал за труда на Щрум.

Щрум продължително се вгледа в очите на Чепижин — нека старият приятел и учител види всичко преживяно от Щрум, нека научи за неговите загуби и съмнения. Но и очите на Щрум видяха тъгата и тягостните мисли, и старческата умора на Чепижин.

До тях приближи Соколов и докато Чепижин му стискаше ръката, академик Шишаков небрежно плъзна поглед по вехтото сако на Пьотър Лаврентиевич. А когато се присъедини и Постоев, Шишаков радостно се усмихна с всичкото месо на едрото си лице и каза:

— Здравей, здравей, драги, на теб най-много ти се радвам.

Заприказваха се за здравето си, за жените, за децата, за вилите — снажни, величави мъжаги.

Щрум тихо попита Соколов:

— Как сте вкъщи, подредихте ли се, топло ли е?

— Засега не сме по-добре, отколкото в Казан. Маша ме помоли да ви предам специални поздрави. Сигурно утре следобед ще ви дойде на гости.

— Чудесно — каза Щрум, — защото вече се затъжихме, в Казан бяхме свикнали да се виждаме всеки ден.

— Ами, да е само всеки ден — засмя се Соколов. — Моята Маша май по три пъти на ден отскачаше до вас. Дори съм й предлагал да се пренесе у вас.

Щрум се разсмя и си помисли, че смехът му не е съвсем непринуден. В залата влезе математикът академик Леонтиев — той имаше голям нос, едър бръснат череп и огромни очила с жълти рамки. Навремето, на курорт в Гаспра, двамата отидоха до Ялта, пиха много вино в едно магазинче и се прибраха в стола в Гаспра с неприлична песен на уста, смаяха персонала и разсмяха всички почиващи. Щом видя Щрум, Леонтиев разцъфна в усмивка. Виктор Павлович леко сведе очи, очакваше, че Леонтиев ще заговори за труда му.

Но Леонтиев явно си бе спомнил приключенията им в Гаспра, размаха ръка и извика:

— Как е, Виктор Павлович, ще попеем ли пак?

Влезе тъмнокос младеж с черен костюм и Щрум забеляза, че академик Шишаков побърза да го поздрави.

До младежа се приближи Суслаков, който движеше в президиума някакви важни, но неясни въпроси; знаеше се, че с негова помощ по-лесно, отколкото с помощта на президента някой доктор на науките можеше да се прехвърли от Алма Ата в Казан, да получи жилище. Беше човек с уморено лице, от онези, които работят нощем, с повехнали бузи сякаш от сиво тесто, човек, който беше нужен винаги на всички.

Учените бяха свикнали да гледат как на заседания Суслаков пуши „Палмира“, а академиците — рязан тютюн и махорка, как на излизане от Академията не прочутите люде му казваха: „Качете се да ви закарам“, а той отиваше до своя ЗИС и казваше на прочутите люде: „Качете се да ви закарам“.

Докато наблюдаваше разговора на Суслаков с тъмнокосия младеж, Щрум виждаше, че младежът не моли Суслаков за нещо — колкото и елегантно да е изразена една молба, винаги си личи кой моли и кого. Обратното, личеше, че младежът на драго сърце би претупал разговора със Суслаков. Между другото той подчертано почтително кимна на Чепижин, но в тази почтителност се мярна недоловима и по някакъв начин доловима небрежност.

— Кой впрочем е този млад велможа? — попита Щрум.

Постоев тихо обясни:

— От известно време работи в отдел „Наука“ при Централния комитет.

— Знаете ли — каза Щрум, — изпитвам едно странно чувство. Струва ми се, че нашето упорство в Сталинград е упорството на Нютон, упорството на Айнщайн, че победата на Волга ознаменува тържеството на Айнщайновите идеи, такова едно чувство имам, разбирате ли?

Шишаков недоумяващо се позасмя, леко поклати глава.

— Нима не ме разбирате, Алексей Алексеевич? — каза Щрум.

— Да, тъмна работа — каза усмихнат озовалият се до тях младеж от отдел „Наука“. — Изглежда, именно така наречената теория за относителността би могла да ни помогне да намерим връзката между руската Волга и Алберт Айнщайн.

— Така наречената ли? — учуди се Щрум и се смръщи от насмешливата недоброжелателност, проявена към него.

Търсейки подкрепа, погледна Шишаков, но явно спокойното пренебрежение на пирамидалния Алексей Алексеевич се разпростираше и върху Айнщайн.

Яд, мъчително раздразнение обзе Щрум. И друг път му се беше случвало — парнеше ли го обида, доста усилия му струваше да се въздържи. А после вкъщи нощем произнасяше своята реч — отговор на оскърбителите, сърцето му замираше. В унеса си понякога крещеше, жестикулираше, защитаваше в тези въображаеми речи своята любов, надсмиваше се над враговете. Людмила Николаевна казваше на Надя: „Татко ти пак държи речи“.

В тези минути се чувстваше оскърбен не само заради Айнщайн. Беше си мислил, че всеки познат трябва да го заговори за труда му, че трябва да бъде в центъра на вниманието. Чувстваше се обиден и уязвен. Разбираше, че е смешно да се обижда от такива неща, но беше обиден. Единствено Чепижин заговори с него за труда му.

Щрум кротко отговори:

— Фашистите изгониха гениалния Айнщайн и физиката им стана физика на маймуни. Но, слава Богу, ние спряхме напредването на фашизма. И всичко това е едно цяло: Волга, Сталинград, първият гений на нашата епоха Алберт Айнщайн, най-затънтеното селце, неграмотната селянка, свободата, която е нужна на всички. И ето, че всичко това се сля в едно. Сигурно се изразих объркано, но мисля, че няма нищо по-ясно от тази бъркотия.

— Струва ми се, че доста прекалихте със своя панегирик на Айнщайн, Виктор Павлович — каза Шишаков.

— Общо взето — весело се обади и Постоев, — бих казал, че попресилвате.

А младежът от отдел „Наука“ тъжно погледна Щрум.

— Ето, другарю Щрум — каза той и Щрум отново усети недоброжелателност в гласа му. — На вас ви изглежда естествено в такива важни за нашия народ дни да обедините в сърцето си Айнщайн и Волга, а в сърцата на вашите опоненти в тези дни се пробужда нещо съвсем друго. Ала никой не е господар на сърцето си, тъй че няма за какво да спорим. А колкото до оценките за Айнщайн — за тях може да се поспори, защото според мен една идеалистична теория не бива да се представя за висше постижение на науката.

— Няма такова нещо — прекъсна го Щрум. И добави с надменен учителски тон: — Алексей Алексеевич, без Айнщайн съвременната физика е физика на маймуни. Не сме ние, които можем да се шегуваме с имената на Айнщайн, Галилей, Нютон.

И като видя как Шишаков замига, му се закани с пръст.

След малко Щрум, застанал до прозореца, ту шепнешком, ту на глас заразказва на Соколов за тази неочаквана схватка.

— А вие бяхте току до нас и нищо да не сте чули? — каза Щрум. — Сякаш напук и Чепижин отиде някъде, не ни чу.

Намръщи се, замълча. Колко наивно, детински бе мечтал за днешния си триумф. Излиза, че всеобщото вълнение е било предизвикано от посещението на някакъв си ведомствен младеж.

— А знаете ли фамилното име на този млад скокльо? — изведнъж, сякаш отгатнал мисълта му, попита Соколов. — Знаете ли чий роднина е?

— И представа нямам — отговори Щрум.

Соколов приближи устни до ухото на Щрум и зашепна.

— Сериозно?! — възкликна Щрум. И като си спомни странното за него отношение на пирамидалния академик и на Суслаков към хлапака на студентска възраст, проточи: — Охо-о, това ли било, пък аз се чудех.

Соколов му каза през смях:

— Още от първия ден си осигурихте приятелски връзки и в отдела за наука, и в академичното ръководство. Вие сте като оня герой на Марк Твен, дето се изфукал с доходите си пред данъчния инспектор.

Но тази шега не допадна на Щрум и той попита:

— А вие наистина ли не чухте спора ни, нали стояхте до мен? Или не искахте да се намесвате в разговора ми с финансовия инспектор?

Малките очи на Соколов се усмихнаха на Щрум, станаха добри и от това — красиви.

— Виктор Павлович — каза той, — не си разваляйте настроението, нима мислите, че Шишаков е способен да оцени труда ви? Ах, Боже мой, Боже мой, колко житейска суета, а вашата работа е нещо истинско.

И в очите, и в гласа му се долавяше онази сериозност, онази топлина, които Щрум бе очаквал да срещне, когато отиде при него в есенната казанска вечер. Тогава в Казан Виктор Павлович не ги получи.

Започна събранието. Хората се изказваха за задачите на науката в тежкото време на войната, за готовността си да отдадат своите сили за народното дело, да помогнат на армията в борбата й срещу германския фашизъм. Говореше се за работата на институтите при Академията, за помощта, която ще окаже Централният комитет на партията на учените, за другаря Сталин, който, ръководейки армията и народа, намирал време да се интересува от въпросите на науката, за дълга на учените да оправдават доверието на партията и лично на другаря Сталин.

Говореше се и за организационните промени, назрели в новата обстановка. Физиците с изненада научиха, че не са доволни от плановете на своя институт, че се отделя твърде много внимание на теоретичните проблеми. Присъстващите шепнешком си предаваха думите на Суслаков: „Институт, откъснат от живота“.