Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живот и съдба (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Жизнь и судьба, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015)
Корекция
sir_Ivanhoe (2016)

Издание:

Василий Гросман

Живот и съдба

 

Роман

Първо издание

 

Превод: Здравка Петрова

Редактор: Георги Борисов

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Даниела Гакева

 

Василий Гроссман

Жизнь и судьба

Роман в трех книгах

 

© Editions L’Age d’Homme and the Estate of Vasily Grossman 1980–1991

© The Estate of Vasily Grossman 1992

 

© Здравка Петрова, превод, 2009

© Димитър Келбечев, художник, 2009

© Ростислав Димитров, типографско оформление, 2009

© Факел експрес, 2009

© Издателска къща Жанет 45, 2009

 

ISBN 978-954-9772-60-9 (Факел експрес)

ISBN 978-954-491-519-3 (Издателска къща Жанет 45)

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 60,5

 

Предпечат: „Студио Стандарт“ ЕООД

Печат: Полиграфически комплекс „Жанет 45“ — Пловдив

 

Факел експрес, София

Издателска къща Жанет 45, Пловдив

История

  1. — Добавяне

20

Един ден след като Греков отпрати Шапошников и Венгрова, Кримов, придружен от автоматчик, пое към прочутия, обкръжен от германците блок.

От щаба на стрелковия полк излязоха в светла студена вечер. Още от първите стъпки по асфалтирания двор на Сталинградския тракторен завод Кримов усети опасността от унищожение по-ясно и по-силно откогато и да било.

И същевременно се чувстваше окрилен, радостен. Шифрованото съобщение, неочаквано пристигнало в щаба на фронта, сякаш потвърди предположението му, че тук, в Сталинград, всичко е различно, че отношенията, оценките, изискванията към хората са различни. Кримов отново беше Кримов, не сакат от инвалидна команда, а боеви комисар болшевик. Опасното и трудно поръчение не го плашеше. Толкова приятно и сладко беше да вижда отново в очите на комисаря на дивизията, в очите на Пивоваров предишното отношение на другарите му по партия.

Сред изровения от снаряд асфалт, край обезобразената полкова минохвъргачка лежеше убит червеноармеец.

Кой знае защо сега, когато душата на Кримов бе изпълнена с жива надежда, когато ликуваше, видът на това тяло го порази. Беше виждал много мъртъвци, бе станал безразличен към тях. А сега потрепери — това тяло, олицетворяващо сякаш вечната смърт, лежеше с птича безпомощност, покойникът бе подвил нозе, като да му беше студено.

Покрай него, вдигнал до слепоочието си натъпкана полева чанта, претича политрук с кораво нагърчено наметало, червеноармейци влачеха върху платнище противотанкови мини и самуни хляб.

А на мъртвеца вече не му трябваха ни хляб, ни оръжие, той не копнееше вече за писмо от вярната си съпруга. Не беше силен със смъртта си, беше най-слабият, мъртво врабче, от което не се страхуват дори дребните мушици.

В една дупка на цеховата стена артилеристи нагласяха полковото оръдие и се караха с разчета на тежката картечница. От жестикулациите на спорещите се разбираше горе-долу за какво говорят.

— Знаеш ли откога стои тук нашата картечница? Вие още се мотаехте по онзи бряг, а ние вече стреляхме.

— Вие сте едни нахалници и нищо повече!

Въздухът изстена, един снаряд избухна в ъгъла на цеха. Парчета затропаха по стените. Автоматчикът, който крачеше пред Кримов, се извърна да види дали комисарят не е ударен. Изчака го и каза:

— Не се тревожете, другарю комисар, това тук ние го имаме за втори ешелон, за дълбок тил.

Много скоро Кримов разбра, че дворът до цеховата стена наистина е тихо място.

Наложи се и да тичат, и да залягат с очи в пръстта, отново да тичат и отново да залягат. На два пъти скачаха в окопите, където се бе настанила пехотата; тичаха и сред изгорели къщички, в които вече нямаше хора, а виеше и стенеше само желязото… Автоматчикът отново се опита да утеши Кримов:

— Това е нищо, най-важното е, че не пикират. — А после предложи: — Я, другарю комисар, да потърчим ей до оная яма.

Кримов хлътна в бомбената яма, погледна нагоре — над главата му синьо небе, а главата не беше откъсната, все така стоеше на раменете му. Странно е да усещаш присъствието на хората само чрез смъртта, изпращана от две посоки, смъртта, която вие и пее над главата ти.

Странно е чувството за безопасност в ров, изкопан от лопатата на смъртта.

Автоматчикът не го остави да овладее дишането си и каза:

— Хайде, след мене! — И запълзя през тъмно тунелче в дъното на ямата, което Кримов не бе забелязал. Той го последва и тясното и ниско тунелче постепенно се разшири, таванът му се повдигна, влязоха в по-широк тунел.

Под земята се чуваше бученето на надземната буря, сводът потреперваше, грохотът ги следваше по подземието. На мястото, където особено гъсто бяха струпани чугунени тръби и се разклоняваха тъмни, дебели колкото човешка ръка кабели, на стената беше написано с миниум: „Махов е катър“. Автоматчикът освети с фенерчето си и каза:

— Тук над нас са германците.

Скоро свърнаха в тясно проходче, движеха се към едва забележимо светлосиво петно; все по-ясно, по-светло ставаше петното в дъното на проходчето, все по-яростно трещяха взривовете и картечните откоси.

За миг на Кримов му се стори, че отива към ешафод. Но ето, че излязоха на повърхността и първото, което видя Кримов, бяха лицата на хора; те му се сториха божествено спокойни.

Неописуемо чувство обзе Кримов — радостно, леко. И дори бушуващата война му се видя не съдбовна граница между живота и смъртта, а буря над главата на млад, силен, пълен с живот пътник.

Обзе го ясна, остра увереност, че преживява часа на нов, щастлив прелом в съдбата си.

В тази ясна дневна светлина той сякаш виждаше бъдещето си — предстоеше му отново да живее с всичката сила на своя ум, воля, болшевишка страст.

Чувството за увереност и младост се смеси с тъгата по напусналата го жена, тя му се стори безкрайно скъпа.

Ала сега нямаше чувството, че е завинаги изгубена. Заедно със силата му, заедно с предишния живот тя ще се върне при него. Бе дошъл тук, за да намери нея!

Стар човек с нахлупено на челото кепе седеше до огън, накладен на пода, и обръщаше с щик картофени тиганици върху лист покривна ламарина; готовите тиганици слагаше в каска. Видя свръзката и бързо попита:

— Серьожа там ли е?

Свръзката каза строго:

— Началство дойде!

— На колко години си, драги? — попита Кримов.

— На шейсет — отговори старецът и обясни: — Аз съм от работническото опълчение.

Той пак погледна към свръзката:

— Серьожка там ли е?

— Няма го в полка, изглежда е при съседите.

— Ех, ще стане зян момчето — ядосано избъбри старецът.

Кримов се здрависваше с хората, оглеждаше се, взираше се в кътчетата из мазата, отделени с наполовина разглобени дървени преградки. На едно място през бойница, изсечена в стената, надничаше полковото оръдие.

— Като на линеен кораб — каза Кримов.

— Да, само дето водата е малко — отговори един червеноармеец.

По-нататък през отвори и дупки в тухлите гледаха минохвъргачките.

На пода бяха струпани опашати мини. Малко по-встрани върху платнище беше оставен баян.

— Ето значи, блок 6/1 единствен се държи, не се предава на фашистите — високо каза Кримов. — Целият свят, милиони хора се радват на това.

Хората мълчаха.

Старият Поляков поднесе на Кримов каската, пълна с тиганици.

— Ами не пишат ли как Поляков пече тиганици?

— Смешно ви е на вас — каза Поляков, — ама нашия Серьожка ни го взеха.

Един минохвъргач попита:

— Не са ли открили още втория фронт? Нищо ли не се чува?

— Засега не — отговори Кримов.

Един човек по фланелка под разкопчания кител каза:

— Като взе да ни пердаши тежката артилерия оттатък Волга, взривната вълна събори Коломейцев, а той става и вика: „Е, момчета, откриха втория фронт“.

Едно тъмнокосо младо момче се обади:

— Какво има да приказваме, ако не беше артилерията, нямаше да сме тук. Германецът щеше да ни излапа.

— Но къде ви е командирът? — попита Кримов.

— Ей го там, наместил се е на самата предна линия.

Командирът на отряда лежеше върху голяма купчина тухли и гледаше през бинокъла.

Когато Кримов го извика, той се извърна неохотно и хитро, предупредително сложи пръст на устните си, после пак взе бинокъла. След няколко секунди раменете му се затресоха, той се смееше. Плъзна се надолу и усмихнат каза:

— По-сложно е от шах — и като забеляза зелените ивици и комисарската звезда на гимнастьорката на Кримов, добави: — Добре дошъл в нашата къщурка, другарю батальонен комисар — после се представи: — Домоуправителят Греков. По нашето проходче ли минахте?

Всичко у него — и погледът, и бързите движения, и широките ноздри на леко сплескания нос — беше дръзко, самата дързост.

„Нищо, нищо, ще те превия аз тебе“ — помисли си Кримов.

Започна да го разпитва. Греков отговаряше без желание, разсеяно, все се прозяваше и оглеждаше наоколо, сякаш въпросите на Кримов му пречеха да си спомни нещо наистина важно и нужно.

— Да ви сменим ли? — попита Кримов.

— Защо пък? — отговори Греков. — Само тютюнец и, то се знае, мини, гранати, а ако не ви се свиди, водчица и лапачка ни докарайте с царевичарите[1]… — Докато изброяваше, той сгъваше пръстите на ръката си.

— Значи не смятате да отстъпвате? — ядосан и неволно залюбувал се на грозноватото лице на Греков попита Кримов.

Помълчаха и в тази кратка пауза Кримов превъзмогна чувството, че е душевно подчинен на хората в обкръжения блок.

— Водите ли дневник на бойните действия? — попита той.

— Нямам хартия — отговори Греков. — Нямам на какво да пиша, пък и време нямам, а и смисъл не виждам.

— Вие сте подчинен на командира на сто седемдесет и шести стрелкови полк — каза Кримов.

— Ест, другарю батальонен комисар — отговори Греков и присмехулно добави: — Когато селището бе отрязано от нашите и аз събрах в този блок хора, оръжие, отбих трийсет атаки и подпалих осем танка, над мене нямаше командири.

— Точно ли знаете личния състав към днешна дата, проверявате ли го?

— Защо да го проверявам, аз не представям строеви записки, да не би да се снабдявам от АХО[2] или от специалните запаси? Тъпчем се с гнили картофи и пием застояла вода.

— Има ли жени в блока?

— Другарю комисар, това май заприлича на разпит?

— Пленявани ли са ваши хора?

— Не, не сме имали такъв случай.

— И все пак къде е вашата радистка?

Греков прехапа устна, веждите му се събраха над носа и той отговори:

— Това момиче беше германска шпионка, тя ме завербува, после аз я изнасилих и накрая пак аз я застрелях. — Проточи врат и попита: — Такъв ли отговор очаквахте от мен? — И насмешливо добави: — Виждам, мирише ми на наказателен батальон, така ли е, другарю началник?

Кримов го гледа няколко секунди мълчаливо и каза:

— Греков, Греков, главозамаяли сте се. И аз съм бил в обкръжение. И мен са ме разпитвали.

Погледна Греков и бавно изрече:

— Имам указание в случай на нужда да ви отстраня от командване и да преподчиня хората на себе си. Защо сам си търсите белята, защо ме тласкате към нежелани стъпки?

Греков помълча, помисли, поослуша се, после каза:

— Утихва, укроти се германецът.

Бележки

[1] Вид лек учебно-тренировъчен самолет (разг.). — Б.пр.

[2] Административно-стопански отдел. — Б.пр.