Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живот и съдба (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Жизнь и судьба, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015)
Корекция
sir_Ivanhoe (2016)

Издание:

Василий Гросман

Живот и съдба

 

Роман

Първо издание

 

Превод: Здравка Петрова

Редактор: Георги Борисов

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Даниела Гакева

 

Василий Гроссман

Жизнь и судьба

Роман в трех книгах

 

© Editions L’Age d’Homme and the Estate of Vasily Grossman 1980–1991

© The Estate of Vasily Grossman 1992

 

© Здравка Петрова, превод, 2009

© Димитър Келбечев, художник, 2009

© Ростислав Димитров, типографско оформление, 2009

© Факел експрес, 2009

© Издателска къща Жанет 45, 2009

 

ISBN 978-954-9772-60-9 (Факел експрес)

ISBN 978-954-491-519-3 (Издателска къща Жанет 45)

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 60,5

 

Предпечат: „Студио Стандарт“ ЕООД

Печат: Полиграфически комплекс „Жанет 45“ — Пловдив

 

Факел експрес, София

Издателска къща Жанет 45, Пловдив

История

  1. — Добавяне

41

Женя си замина и в дома на Щрум стана съвсем тъжно.

Виктор Павлович с часове седеше пред писалището, по няколко дни наред не излизаше от къщи. Беше го обзел някакъв страх, струваше му се, че на улицата ще срещне особено неприятни, враждебни към него хора, ще види безжалостните им очи.

Телефонът напълно замлъкна, ако веднъж на два-три дена звънваше, Людмила Николаевна казваше:

— Търсят Надя.

И наистина търсеха Надя.

Щрум не можа да схване отведнъж всичката тежест на случилото се с него. През първите дни дори изпитваше облекчение, че си седи вкъщи, сред тишината и любимите си книги, че не вижда враждебни, мрачни физиономии.

Но скоро домашната тишина започна да го потиска, тя будеше не само тъга, но и тревога. Какво ли става в лабораторията? Как върви работата? Какво прави Марков? Мисълта, че е нужен в лабораторията, а си стои вкъщи, предизвикваше трескава тревога. Но също тъй непоносима беше и противоположната мисъл — че в лабораторията чудесно се справят и без него.

Людмила Николаевна срещна на улицата приятелката си от евакуацията Стойникова, която работеше в апарата на Академията. Стойникова подробно й разказа за заседанието на научния съвет — тя го стенографирала от начало до край.

Най-важното беше, че Соколов не се бил изказал! Не се изказал, макар че Шишаков го подтиквал: „Пьотър Лаврентиевич, искаме да чуем и вас. Работили сте дълги години с Щрум“. Соколов отвърнал, че през нощта получил сърдечен пристъп и му било трудно да говори.

Странно, Щрум не се зарадва на тази вест.

От името на лабораторията взел думата Марков, бил по-сдържан от другите, не отправял политически обвинения, наблягал най-вече на тежкия характер на Щрум и дори споменал, че той е талантлив.

— Нямало е как да не се изкаже, партиен член е, задължили са го — каза Щрум. — Не мога да му се сърдя.

Но повечето от изказванията били ужасни. От думите на Ковченко излязло, че Щрум е едва ли не шарлатанин, мошеник. Казал: „Тоя Щрум не благоволи да дойде, съвсем се е разпасал, ще си поговорим с него на друг език, явно така иска“.

Белокосият Прасолов, същият, който бе сравнявал труда на Щрум с труда на Лебедев, казал: „Определена категория хора организираха недостойна шумотевица около съмнителните теоретизирания на Щрум“.

Много грозно прозвучало изказването на доктора на физическите науки Гуревич. Той признал, че е направил груба грешка, че е надценил труда на Щрум, намеквал за националната нетърпимост на Виктор Павлович, говорил, че обърканият по политическите въпроси човек неминуемо причинява бъркотии и в науката.

Свечин нарекъл Щрум „почитаемия“ и цитирал думите на Виктор Павлович, че няма американска, германска, съветска физика, че физиката е всеобща.

— Говорил съм нещо подобно — каза Щрум. — Но да цитираш на събрание нещо, подхвърлено в частен разговор, си е чиста проба донос.

Щрум остана като гръмнат, щом разбра, че се е изказал Пименов, макар той да не беше свързан с института — бе се изказал, без никой да го кара. Разкайвал се, че придал прекалено голямо значение на труда на Щрум, че не видял порочното в него. Това беше направо смайващо. Пименов бе говорил, че трудът на Щрум буди у него благоговейно чувство, че е щастлив да съдейства за реализирането му.

Шишаков говорил малко. Резолюцията предложил секретарят на партийния комитет при института Рамсков. Била жестока, в нея се настоявало дирекцията да отсече от здравия колектив някои загниващи части. Особено обидно беше, че в резолюцията нямало и дума за научните заслуги на Щрум.

— Все пак Соколов се е държал съвсем почтено. Защо тогава Маря Ивановна се изгуби, нима толкова се е уплашила! — продума Людмила Николаевна.

Щрум не отговори нищо.

Странно! Той на никого не се сърдеше, макар християнското всеопрощение да не му бе присъщо. Не се сърдеше и на Шишаков, и на Пименов. Не изпитваше злоба към Свечин, Гуревич, Ковченко. Само един човек го докарваше до бяс — толкова тежък, задушаващ, че на Щрум му ставаше горещо, задъхваше се, щом се сетеше за него. Струваше му се, че всички жестокости и несправедливости, извършени спрямо него, са причинени от Соколов. Как е могъл Пьотър Лаврентиевич да забрани на Маря Ивановна да идва у семейство Щрум! Какъв страхопъзльо, колко жестокост, подлост, низост има в тази постъпка!

Ала той не можеше да признае пред себе си, че злобата му се подхранва не само от мисълта за вината на Соколов спрямо него, но и от тайното чувство за собствената му вина пред Соколов.

Сега Людмила Николаевна често заговаряше за материални проблеми.

Излишната жилищна площ, служебните бележки за заплатата, които представяше пред домоуправлението, купоните, прикрепени към нов магазин за хранителни стоки, лимитната книжка за новото тримесечие, просроченият паспорт и необходимостта да представи при смяната на паспорта бележка от службата — всичко това тревожеше Людмила Николаевна денем и нощем. Откъде ще вземат пари, за да живеят?

По-рано Щрум на шега се репчеше: „Ще разработвам теоретичните проблеми вкъщи, ще си направя домашна лаборатория“.

Но сега не беше смешно. Парите, които получаваше като член-кореспондент на Академията на науките, едва щяха да стигнат за наема на апартамента, за вилата, за разходите по обслужването на дома. Самотата го потискаше.

Но нали трябва да се живее!

Оказа се, че няма да го допуснат до педагогическа работа във висше учебно заведение. Политически омърсен човек не можеше да има достъп до младежта.

Къде да се дене?

Високото научно положение му пречеше да си намери скромна работа. Всеки кадровик би ахнал и би отказал да назначи доктор на науките за технически ръководител или за преподавател по физика.

И когато мислите за погубената работа, за недоимъка, за зависимостта и униженията ставаха особено непоносими, той си казваше: „Дано ме арестуват по-скоро“.

Но нали остават Людмила и Надя. Нали те трябва да живеят.

Какви ти ягоди от вилата! Нали вилата ще му я отнемат — през май трябва да продължи срока за наемането. Вилата не е академична, а ведомствена. А той от небрежност не беше плащал наема, мислеше да плати наведнъж и за предишното, и аванса за първото полугодие. Сумите, които преди месец му бяха изглеждали нищожни, сега го ужасяваха.

Откъде да вземе пари? Трябва да се купи палто на Надя.

Да вземе назаем? Но как да вземе назаем, когато няма надежда да върне парите!

Да продават покъщнината? Но кой ще купува във военно време порцелан, пиано? Пък и ще е жалко — Людмила обича колекцията си, дори сега, след смъртта на Толя, понякога й се любува.

Той често си мислеше как ще отиде във военния комисариат, ще се откаже от академичните си привилегии и ще се помоли да го пратят като редник на фронта.

Когато мислеше за това, му олекваше на душата.

А после го налягаха тревожните, мъчителни настроения. Как ще живеят Людмила и Надя? Ще учителстват ли? Или ще дават стария дом под наем? Но веднага ще се намесят домоуправлението, милицията. Нощни хайки, глоби, протоколи.

Колко могъщи, страшни, мъдри стават за обикновения човек домоуправителите, кварталните отговорници, инспекторите от районния жилищен отдел, секретарките от отделите „Кадри“.

Изгубилият опора човек съзира огромна, непоклатима сила у някоя хлапачка от купонната служба.

Чувство на страх, безпомощност, неувереност измъчваше Виктор Павлович през целия ден. Ала то не беше еднакво, неизменно. Различните часове на денонощието имаха свой страх, своя тъга. Рано сутрин, след топлата постеля, когато навън се стелеше студен мътен полумрак, той обикновено изпитваше детинска безпомощност пред огромната сила, надвиснала над него, идеше му да се мушне под юргана, да се сгуши, да стисне клепачи, да замре.

До обяд тъгуваше за работата си, особено силно го теглеше към института. В тези часове имаше чувството, че не е нужен на никого, че е глупав и бездарен.

Струваше му се, че в гнева си държавата е способна да му отнеме не само свободата, спокойствието, но и ума, таланта, самочувствието, да го превърне в жалък, тъп, умърлушен еснаф.

Наближаваше ли времето за обяд, се оживяваше, развеселяваше се. Веднага след обяда го притискаше мъка — мътна, досадна, лишена от мисъл.

Със сгъстяването на здрача идваше големият страх. Сега Виктор Павлович се боеше от тъмнината като дивак от каменния век, сварен от вечерта в гората. Страхът се усилваше, сгъстяваше се… Щрум си спомняше, мислеше. От мрака зад прозореца го дебнеше жестока, неминуема гибел. Ей сега ще изсъскат автомобилни гуми, ще се позвъни, в стаята ще изскърцат ботуши. Няма спасение. И не щеш ли, връхлиташе го ядно, весело равнодушие!

Щрум каза на Людмила:

— Добре са си били дворянските размирници при царя. Изпаднеш ли в немилост, качваш се на каляската, хайде по-далече от столицата, в имението край Пенза! Там има лов, селски радости, съседи, парк, писане на мемоари. Да, ама я да ви питам как ще я карате, господа волтерианци, с двуседмична компенсация и характеристика в залепен плик, с която няма да ви вземат и за улични метачи!

— Витя — каза Людмила Николаевна, все ще преживеем някак! Аз ще шия, ще стана надомничка, ще боядисвам шалчета. Ще стана лаборантка. Ще те изхраня.

Той й целуваше ръцете и тя не можеше да разбере защо по лицето му се изписва израз на вина, страдание и очите му стават жални, умолителни…

Виктор Павлович кръстосваше стаята и си тананикаше думите на един старинен романс:

… а той забравен е и сам лежи…

Когато чу за желанието на Щрум да отиде доброволец на фронта, Надя каза:

— В класа имаме едно момиче, Таня Коган, баща й отиде доброволец, инак е специалист по някакви старогръцки науки, обаче попаднал в някакъв резервен полк в Пенза и там го накарали да чисти нужниците, да мете. А веднъж влязъл командирът на ротата и този човек, понеже бил късоглед, метял боклука право към него, тогава командирът така го халосал с юмрук по ухото, че му се пукнало тъпанчето.

— Е, хайде сега — каза Щрум, — аз няма да мета боклука срещу командира на ротата.

Сега Щрум разговаряше с Надя като с голяма. Струваше му се, че преди никога не е бил в по-добри отношения с дъщеря си. Умиляваше се, задето напоследък тя се прибираше вкъщи направо от училище, смяташе, че не иска да го тревожи. Когато разговаряше с баща си, в присмехулните й очи се долавяше нещо ново — сериозност и нежност. Една вечер той се облече и тръгна към института — дощя му се да надникне в прозорците на своята лаборатория: свети ли, работи ли втората смяна, може би Марков вече е завършил монтажа на апаратурата? Но не стигна до института, уплаши се да не би да срещне познати, свърна в пресечката, тръгна обратно към къщи. Уличката беше пуста, тъмна. И изведнъж щастие обзе Щрум. Снегът, нощното небе, свежият студен въздух, шумът на стъпките му, дърветата с тъмните клони, тясната ивичка светлина, проникваща през маскировъчната завеса на прозореца на едноетажна дървена къщурка — всичко беше тъй прекрасно. Вдишваше нощния въздух, крачеше по тихата уличка, никой не го гледаше. Беше жив, беше свободен. Какво повече, за какво да мечтае? Виктор Павлович стигна до дома си и щастливото чувство го напусна.

През първите дни Щрум напрегнато бе очаквал да дойде Маря Ивановна. Дните си вървяха, а Маря Ивановна не му се обаждаше. Всичко му отнеха: работата, честта, спокойствието, самочувствието. Нима му отнеха и последната утеха — любовта?

На моменти изпадаше в отчаяние, сграбчваше главата си, струваше му се, че не може да живее, без да я вижда. Понякога си мърмореше: „Добре де, добре, добре“. Понякога си казваше: „На кого съм потрябвал сега?“

А в дъното на отчаянието му съществуваше едно светло петънце — усещането за вътрешна чистота, която бяха запазили двамата с Маря Ивановна. Страдаха, но не измъчваха други хора. Ала той разбираше, че всичките му мисли — и философските, и примиренческите, и ядните — не отговарят на онова, което става в душата му. И обидата към Маря Ивановна, и насмешката над себе си, и печалното примирение с неизбежността, и мислите му за дълга му пред Людмила Николаевна и за спокойната му съвест — всичко това беше само средство да надвие отчаянието си. Когато си спомняше очите й, гласа й, обземаше го непоносима мъка. Нима не ще я види?

И когато неизбежността на раздялата, чувството за загуба станаха особено непоносими, Виктор Павлович, засрамен от себе си, каза на Людмила Николаевна:

— Знаеш ли, измъчва ме мисълта за Мадяров, дали не му се е случило нещо, има ли някакви сведения за него? Поне ти попитай по телефона Маря Ивановна, а?

Всъщност най-учудващото беше, че продължаваше да работи. Работеше, а мъката, тревогата, тъгата продължаваха да го глождят.

Работата не му помагаше да се бори с мъката и страха, не му служеше като душевно лекарство, не търсеше в нея забрава срещу тежките мисли, срещу душевното отчаяние, тя беше нещо повече от лекарство.

Работеше, защото не можеше да не работи.