Василий Гросман
Живот и съдба (14)

14

Едно октомврийско утро майор Берьозкин се събуди, спомни си за жена си и дъщеря си, помисли за тежките картечници, вслуша се в грохота, станал за него нещо обикновено през месеца сталинградски живот, извика автоматчика Глушков и му нареди да донесе вода за миене.

— Студена е, както поръчахте — каза Глушков, с усмивка изживявайки удоволствието, което Берьозкин изпитваше от сутрешното миене.

— А на Урал, където са жена ми и дъщеря ми, вече сигурно е навалял снежец — каза Берьозкин, — не ми пишат, разбираш…

— Ще ви пишат, другарю майор — отвърна Глушков.

Докато Берьозкин се бършеше и обличаше гимнастьорката, Глушков му разказваше събитията от ранните утринни часове.

— Удариха кухнята с „Ванюша“, домакинът е убит, във втори батальон помощник началник-щабът излязъл по нужда и един шрапнел го ранил в рамото; в сапьорския батальон бойците уловили близо пет кила бяла риба, зашеметена от бомба, ходих да я видя, занесли я подарък на командира си, другаря капитан Мовшович. Идва другарят комисар, нареди, щом се събудите, да му звъннете.

— Ясно — каза Берьозкин.

Изпи чаша чай, хапна пача от телешки крачета, обади се на комисаря и на началник-щаба, каза, че тръгва по батальоните, облече ватирания елек и пое навън.

Глушков тръсна пешкира, окачи го на пирончето, опипа бомбата на хълбока си, потупа се по джоба — налице ли е кесията за тютюн, — после взе от ъгъла автомата и последва командира на полка.

Берьозкин излезе от полутъмния блиндаж и замижа от ярката светлина. Познатата му вече от месец картина беше пред него — глинеста ронлива стръмнина, тъмен скат, изпъстрен със замърсени наметала, прикриващи войнишките землянки, пушещите коминчета на измайсторените от войничетата печки. По-нагоре се тъмнееха заводските цехове, останали без покриви.

Вляво, близо до Волга, стърчаха комините на завод „Красный Октябрь“, там бяха струпани товарни вагони като стъписано стадо, скупчило се около убития си водач, полегналия на хълбок локомотив. А още по-нататък се провиждаше широката дантела на мъртвите градински развалини, есенното небе надничаше през прозорците — хиляди синкави петна.

Сред заводските цехове се вдигаше пушек, мяркаха се пламъци и ясното пространство бе изпълнено ту с провлечен шумол, ту със сухо, ритмично тракане. Заводите сякаш работеха с пълна сила.

Берьозкин внимателно огледа своите триста метра земя, отбраната на полка — тя се простираше сред къщичките на работническото селище. Вътрешното чувство му помагаше да се ориентира сред развалините, да открие откъде са минавали уличките, да усети в коя къща варят каша червеноармейците, къде ядат сланина и пият шнапс германските автоматчици.

Берьозкин приведе глава и изруга, във въздуха изсвири мина.

На противоположния склон на дерето пушек закри входа на един от блиндажите, тутакси изтрещя силен взрив. От блиндажа надникна началникът на свързочниците от съседната дивизия — беше без кител, по тиранти. Едва успял да направи крачка, около него отново засвириха мини и началникът на свързочниците бързо отстъпи и затръшна вратата — една мина избухна на десетина метра от него. На вратата на блиндажа, който се намираше на ъгъла между дерето и волжкия скат, бе застанал Батюк и наблюдаваше какво става.

Когато началникът на свързочниците понечваше да пристъпи напред, Батюк ревваше „Огън!“ — и германецът като по поръчка пускаше мина.

Батюк забеляза Берьозкин и му подвикна:

— Здрасти, съседе!

Минаването по пустата пътечка всъщност беше страшна, смъртоносна постъпка — след като си бяха отспали и хапнали фрющюк^[1], германците наблюдаваха пътечката с особен интерес и стреляха, без да скъпят боеприпасите, по всекиго. На един от завоите Берьозкин поспря край купчина желязо, измери с очи коварно стаилото се пространство и продума:

— Хайде, Глушков, тичай пръв.

— Ама как, те имат снайпер — каза Глушков.

Да претичаш пръв през опасно място, се смяташе за привилегия на началниците — обикновено германците не успяваха да открият огън по първия.

Берьозкин хвърли поглед към германските къщи, намигна на Глушков и се затича.

Когато стигна до насипа, който го скриваше от очите на германците, зад гърба му нещо ясно изтрака, изтрещя — германците стреляха с куршуми „дум-дум“.

Застанал под насипа, Берьозкин взе да пали цигара. Глушков се завтече с дълга, бърза крачка. Един откос шибна под краката му, сякаш от земята излетя рояче врабци. Глушков отскочи встрани, препъна се, падна, пак скочи и стигна до Берьозкин.

— За малко да ме резне — каза запъхтян, пое си дъх и обясни: — Мислех да го надхитря, нали ви пропусна, та си рекох: от яд ще запали цигара, ама сигур не пуши тоя гад.

Глушков опипа разръфания пеш на елека си и напсува германеца.

Когато приближиха до командния пункт на батальона, Берьозкин попита:

— Да не ви раниха, другарю Глушков?

— Отхапа ми тока на обувката, бос и гол ще ме остави подлецът.

Командният пункт на батальона се намираше в мазето на заводския магазин „Гастроном“, затова влажният въздух бе изпълнен с миризма на кисело зеле и ябълки.

На масата горяха два високи светилника от снарядни гилзи. Над вратата бе закачен плакат: „Продавач и купувач, бъдете взаимно учтиви“.

В мазето бяха настанени щабовете на два батальона — стрелковия и сапьорския. Двамата командири, Подчуфаров и Мовшович, седяха до масата и закусваха. Отваряйки вратата, Берьозкин чу оживения глас на Подчуфаров:

— Не обичам разреден спиридон, мен ако питат, хич да го няма.

Командирите станаха, изпънаха се. Началник-щабът мушна под камарата ръчни бомби четвъртинка водка, а готвачът закри с тялото си рибата, за която преди минута бяха разговаряли с Мовшович. Свръзката на Подчуфаров, който бе клекнал да сложи по нареждане на началника си на грамофонния диск плочата „Китайска серенада“, скочи толкова бързо, че успя само да скрие плочата, а моторчето на грамофона продължи да бръмчи на празни обороти: свръзката, загледан пред себе си прямо и открито, както подобава на строеви боец, само с крайчето на окото си улавяше ядния поглед на Подчуфаров, когато проклетият грамофон особено трудолюбиво виеше и куркаше.

Двамата батальонни командири и останалите участници в закуската добре познаваха предразсъдъка на началството: по-старшите смятаха, че батальонните трябва или да водят битки, или да наблюдават с бинокъл противника, или да размишляват, наведени над картата. Но нали хората не могат по двайсет и четири часа да стрелят, да говорят по телефона с подчинени и висшестоящи — трябва и да похапват.

Берьозкин хвърли поглед към ромолящия грамофон и се позасмя.

— Тъй — каза и добави: — Сядайте, другари, продължавайте.

Тези думи сигурно прозвучаха в обратния, а не в прекия смисъл, и по лицето на Подчуфаров се изписа тъга и разкаяние, а по лицето на Мовшович, който командваше отделен сапьорски батальон и съответно не бе подчинен на командира на полка — само тъга, без разкаяние. Горе-долу така се оформиха и изразите на техните подчинени.

Берьозкин продължи с особено неприятен тон:

— Ами къде ви е бялата риба, дето тежала пет кила, другарю Мовшович, вече цялата дивизия знае за нея.

С все същата тъжна физиономия Мовшович каза:

— Готвач, покажете рибата, ако обичате.

Готвачът, който единствено бе сварен да изпълнява преките си задължения, простодушно обясни:

— Другарят капитан нареди да я напълним по еврейски: пипер, дафинов лист имам, ама нямам бял хляб и хрян.

— Тъй, ясно — каза Берьозкин, — ял съм пълнена риба в Бобруйск, у една Сара Ароновна, право да си кажа, не ми хареса кой знае колко.

И отведнъж всички присъстващи схванаха, че на командира на полка и през ум не му е минавало да им се кара.

Сякаш Берьозкин знаеше, че Подчуфаров бе отбивал през нощта атака на германците, че призори бе затрупан с пръст и свръзката, същият, който слагаше плочата с „Китайска серенада“, го бе изравял, викайки: „Не се тревожете, другарю капитан, ще ви извадя…“

Сякаш знаеше, че Мовшович бе пълзял със сапьорите си по танкоопасната уличка и бе затрупал с пръст и натрошени тухли шахматно поставените противотанкови мини…

Младостта им се радваше на още едно утро, можеха още веднъж да вдигнат тенекиеното канче и да кажат: „Е, наздраве и тъй нататък“, можеха да хрупнат зеле, да запалят цигара…

Всъщност нищо особено не се случи — домакините на мазето постояха около минутка пред старшия командир, после му предложиха да закуси с тях и с удоволствие гледаха как командирът на полка яде зеле.

Берьозкин често сравняваше сталинградското сражение с изминалата военна година — доста бе видял. Той разбра, че издържа на такова напрежение само защото в него самия живеят тишината и спокойствието. И червеноармейците можеха да сърбат супа, да поправят обуща, да разговарят за жените си, за лошите и добрите началници, да майсторят лъжици в такива дни и часове, когато на пръв поглед човек би трябвало да изпитва само ярост, ужас или изнемога. Той виждаше, че хората, в чиито души нейде дълбоко не цари покой, не издържат дълго, колкото и храбри и безразсъдни да са в битката. Берьозкин смяташе плахостта, страхливостта за временно състояние, за нещо като простуда, която подлежи на излекуване.

Какво е храброст и какво — страхливост, не би могъл да каже категорично. Веднъж в началото на войната началството кастри Берьозкин, че бил плах — задето самоволно изведе полка си от обсега на германския обстрел. А малко преди Сталинград Берьозкин нареди на един батальонен командир да отведе хората си на оттатъшната страна на котата, за да не ги обстрелват напразно германските хулигани с минохвъргачките си. Командирът на дивизията го укори:

— Защо така, другарю Берьозкин, за вас знаех, че сте човек храбър, спокоен.

Берьозкин премълча, въздъхна — сигурно тези, които са го смятали за такъв, са сгрешили.

Подчуфаров — яркорижав, с ясни небесносини очи, едва сдържаше навика си бързо, неочаквано да се разсмива и неочаквано да избухва. Мовшович — слаб, с издължено луничаво лице, с бели кичури в тъмната коса, отговаряше дрезгаво на въпросите на Берьозкин. Извади бележник и започна да рисува предложената им нова схема за минирането на танкоопасните райони.

— Откъснете ми това чертежче за спомен — каза Берьозкин, приведе се над масата и тихо изрече: — Ходих при командира на дивизията, той ме извика. По данни на армейското разузнаване германците извеждат силите си от градския район, съсредоточават ги срещу нас. Имат много танкове. Ясно?

Наблизо избухна мина, разтърси стените на мазето, Берьозкин се ослуша и се усмихна.

— А тук при вас е спокойно. При мен в дерето за толкова време щяха да дойдат поне трима души от щаба на армията, вечно сноват разни комисии.

Докато говореше, нов взрив разтърси зданието, от тавана се зарони мазилка.

— Дума да няма, тихо е, никой не ни безпокои особено — каза Подчуфаров.

— Там е работата я, че не ви безпокоят — каза Берьозкин.

Заговори с интимен тон, полугласно, искрено забравил, че тъкмо той е началството — нали беше свикнал винаги да е подчинен.

— Нали знаете как ни яде началството? Защо не настъпваш? Защо не си заел котата? Защо имаш загуби? Защо нямаш загуби? Защо не докладваш? Защо спиш? Защо…

Берьозкин стана.

— Я да поизлезем, другарю Подчуфаров, да погледна отбраната ви.

Пронизваща сърцето тъга се излъчваше от тази уличка на работническото селище, от оголените вътрешни стени, облепени с пъстри тапети, от разораните от танкове цветни и зеленчукови градинки, от самотните, тук-там оцелели гергини, разцъфнали кой знае защо.

Неочаквано Берьозкин сподели с Подчуфаров:

— Ей на, другарю Подчуфаров, нямам писма от жената. Намерих я на път, а сега пак нямам писма, знам само, че с дъщерята са заминали за Урал.

— Ще ви пишат, другарю майор — каза Подчуфаров.

В сутерена на двуетажна къща, под запълнените с тухли прозорчета, лежаха ранени, очакващи да ги евакуират през нощта. На пода имаше кофа с вода, канче, между прозорците срещу вратата бе забодена картичка — репродукция на „Годежът на майора“^[2].

— Тук е тилът — каза Подчуфаров, — предната линия е по-нататък.

— Ще стигнем и до предната линия — отвърна Берьозкин.

Минаха през антрето, влязоха в стая с продънен таван и ги обзе чувството, което изпитват хора от заводска канцелария при влизане в цеха. Въздухът бе изпълнен с тревожната и остра миризма на барутни газове, под краката им скърцаха обгорени, изстреляни патрони. В кремава на цвят детска количка бяха струпани противотанкови мини.

— Ей оная съборетинка снощи германците ми я отнеха — каза Подчуфаров, застанал до прозореца. — Много ме е яд, чудесна къщурка, прозорците й гледат на югозапад. Държи на прицел целия ми ляв край.

Край укрепените с тухли прозорци, в които бяха оставени само тесни пролуки, имаше картечница, до нея — картечар без кепе, с превързана с прашен и опушен бинт глава, вкарваше нова лента, а първият мерач, лъснал зъби, дъвчеше парче салам, готов след половин минута отново да стреля.

При тях дойде командирът на ротата, лейтенант. В джобчето на гимнастьорката му се кипреше бяла астра.

— Орел — каза усмихнат Берьозкин.

— Добре, че ви виждам, другарю майор — каза лейтенантът, — както ви казах снощи, тъй излезе — пак атакуваха блок 6/1. Почнаха точно в девет — и погледна часовника си.

— Пред вас е командирът на полка, на него докладвайте.

— Виноват, не ви познах — бързо козирува лейтенантът.

Преди шест дни противникът отряза от района на полка няколко къщи и по немски методично започна да ги поглъща. Съветската отбрана угасваше под развалините, угасваше заедно с живота на отбраняващите се червеноармейци. Но в едно от заводските блокчета с дълбоки мазета съветската отбрана продължаваше да се държи. Яките стени издържаха на ударите, макар че на много места бяха пробити от снаряди и изгризани от мини. Германците се мъчиха да съборят това здание от въздуха, на три пъти самолети торпедоносци пускаха върху него разрушителни торпеда. Цялата ъглова част на блока се срути. Но мазето под развалините остана непокътнато и отбраняващите се разчистиха парчетиите, наместиха картечници, едно леко оръдие, минохвъргачки, не пускаха германците да се приближат. Блокът имаше много добро разположение — германците не можеха да намерят скрити подстъпи към него.

Командирът на ротата докладва на Берьозкин:

— Снощи опитахме да се промъкнем при тях — не стана работата. Убиха едного, двама се върнаха ранени.

— Залегни! — панически закрещя червеноармеецът наблюдател и няколко души се проснаха на земята, а командирът на ротата не си довърши думата, размаха ръце, сякаш щеше да се гмурка, и се тръшна на пода.

Воят пронизващо се усили и изведнъж се превърна в разтърсващ земята и душите грохот от смрадливи и задушаващи взривове. Един пън се катурна на пода, подрипна, търколи се под краката на Берьозкин и той си помисли, че пънът, подхвърлен от взрива, за малко щеше да го удари по крака.

И изведнъж видя — беше неизбухнал снаряд. Напрежението на тази секунда беше непоносимо.

Ала снарядът не избухна и черната му сянка, погълнала небе и земя, заслонила миналото, пресякла бъдещето, изчезна.

Командирът на ротата се изправи на крака.

— Брей, че змийче — каза нечий потиснат глас, друг се разсмя:

— Рекох си — край, беше каквото беше.

Берьозкин избърса потта, внезапно избила на челото му, вдигна от пода бялата астричка, отърси я от тухления прах и докато я прикрепваше в джобчето на лейтенантската гимнастьорка, рече:

— Сигурно ви е подарък… — И заобяснява на Подчуфаров: — Та защо все пак си живеете спокойно? Защото началството не ви спохожда. Защото началството вечно иска нещо: имаш добър готвач, я да ти взема готвача. Имаш първокласен бръснар или, да речем, шивач — дай ми го. Келепирджии! Изкопал си си свестен блиндаж — хайде, излизай. Имал си хубаво кисело зеле — прати го на мен. — Неочаквано се обърна към лейтенанта: — А защо двамата са се върнали, не са стигнали до обкръжените?

— Раниха ги, другарю командир на полка.

— Ясно.

— Късметлия сте — каза Подчуфаров, когато излязоха от къщата и тръгнаха през зеленчуковите градини — там, сред пожълтелите картофени листа, бяха окопите и землянките на втора рота.

— Кой ме знае дали съм късметлия — каза Берьозкин и скочи в един окоп. — Като в полеви условия — изрече той с тон, с какъвто човек изрича „Като на курорт“.

— Земята най-добре е приспособена за война — потвърди Подчуфаров. — Свикнала е. — Връщайки се към разговора, започнат от командира, той добави: — Не само готвачи, ами и жени е отнемало началството, има такива случаи.

Целият окоп шумеше, възбуден от престрелката, трещяха пушки, къси картечни и автоматни откоси.

— Командирът на ротата е убит, командва политрукът Сошкин — каза Подчуфаров. — Ето блиндажа му.

— Ясно, ясно — отвърна Берьозкин и надникна през полуотворената врата на блиндажа.

Близо до картечниците ги настигна червеноликият, черновежд политрук Сошкин и като извикваше прекалено силно отделни думи, докладва, че ротата обстрелва германците с цел да им попречи да се съберат и да атакуват блок 6/1.

Берьозкин взе от ръцете му бинокъла, погледна кратките мрипламвания на изстрелите, огнените езици, изскачащи от дулата на минохвъргачките.

— Ето, втория прозорец на третия етаж, струва ми се, че там се е настанил снайперист.

И едва бе изрекъл тези думи, в прозореца, който бе посочил, блесна пламък и един куршум изсвири и се заби в стената на окопа точно между главите на Берьозкин и Сошкин.

— Късметлия сте — каза Подчуфаров.

— Кой ме знае дали съм късметлия — отговори Берьозкин.

По окопа отидоха до местното ротно изобретение: една противотанкова пушка беше закрепена на колело от каруца.

— Нашата родна зенитка — каза един сержант, четината по лицето му беше прашна, очите — тревожни.

— Танк на сто метра, до къщичката със зеления покрив! — викна с учебен тон Берьозкин.

Сержантът бързо извъртя колелото и дългото дуло на противотанковата пушка се наведе към земята.

— Диркин пък има един боец — каза Берьозкин, — дето приспособил снайперски прицел за противотанковата пушка и за един ден унищожил три картечници.

Сержантът сви рамене:

— Диркин е добре, нали е в цеховете.

Запътиха се нататък по окопа и Берьозкин продължи разговора, започнат още от началото на обиколката:

— Приготвих им колетче, много хубави неща им сложих. И на, жената не пише. Нямам и нямам отговор. Дори не знам дали колетчето е стигнало до тях. Може пък да са се разболели? Колко му е в евакуация.

Неочаквано Подчуфаров си спомни как едно време дърводелци, ходили на гурбет в Москва, носели на жените си, на старците и на децата армагани. Ето, за тях уютът и топлината на домашния живот винаги са били по-ценни от многолюдния московски грохот, от нощните светлини на града.

След половин час те се върнаха в командния пункт на батальона, но Берьозкин не се отби в мазето, а се сбогува с Подчуфаров на двора.

— Правете в подкрепа на блок 6/1 всичко възможно — каза той. — Не се опитвайте да стигнете до тях, ще се промъкнем нощем, със силите на полка. — И добави: — Сега ето какво… Не ми харесва отношението ви към ранените. В КП-то имаше дивани, а ранените лежат на пода. И друго. Не сте пратили да ви донесат пресен хляб, хората ядат сухари. Това, значи, второ. И още нещо. Вашият политрук Сошкин беше пиян като дърво. Това трето… По-нататък…

И Подчуфаров слушаше и се чудеше как тъй само с една обиколка по отбраната командирът на полка бе забелязал всичко… Помощник-командирът на един взвод носел немски панталон… Командирът на първа рота имал два часовника на ръката.

Берьозкин натърти:

— Германците ще настъпват. Ясно?

После тръгна към завода и Глушков, който бе успял да си поправи тока и да зашие дупката на елека си, попита:

— Към къщи ли?

Берьозкин не му отговори, каза на Подчуфаров:

— Обадете се на комисаря на полка, кажете му, че отивам при Диркин, в трети цех на завода. — Намигна му и добави: — Изпратете ми от зеленцето, бива си го. Все пак, началство съм ви.