Василий Гросман
Живот и съдба (97)

23

Поляков се уговори с Климов да отскочат през нощта до полка, старецът искаше да научи нещо за Шапошников.

Поляков каза за желанието си на Греков и Греков се зарадва.

— Върви, върви, друже, хем и ти ще си отпочинеш в тила, хем после ще ни разкажеш как са там.

— С Катка ли? — попита Поляков, като се сети защо Греков одобри молбата му.

— Ама тях вече ги няма в полка — каза Климов. — Чух, че командирът ги пратил и двамата на левия бряг. Сигурно вече са се разписали в съвета в Ахтуба.

Поляков, тоя заядлив старец, попита Греков:

— Тогава може би ще ме оставите или пък ще драснете писмо?

Греков му хвърли бърз поглед, но спокойно каза:

— Добре де, върви. Разбрахме се с тебе.

„Ясно“ — помисли си Поляков.

В четири и нещо сутринта запълзяха по проходчето. Поляков току си блъскаше главата в покривните греди и псуваше Серьожка Шапошников, сам се сърдеше и се чудеше, че така тъгува за момчето.

Тунелчето се поразшири, седнаха малко да си починат. Климов каза през смях:

— Защо не взе нещо за армаганец?

— Ха, ще му нося на тоя сополанко — каза Поляков. — Една тухла да бях взел, та да го цапардосам.

— Ясно — отвърна Климов. — Специално за това си тръгнал, готов си цялата Волга да преплуваш. Или искаш да видиш Катка, а, старче, може би безумно я ревнуваш?

— Хайде — рече Поляков.

Скоро излязоха на повърхността, закрачиха по ничията земя. Наоколо беше тихо.

„Ами ако войната е свършила?“ — помисли си Поляков и учудващо ясно си представи своята стая: чинията борш на масата, жена му чисти хванатата от него риба. Чак му стана горещо.

Тази нощ генерал Паулус даде заповед за настъпление в района на Сталинградския тракторен завод.

Две пехотни дивизии трябваше да влязат през разбития от авиацията, артилерията и танковете портал. От полунощ пламъчетата на цигарите се червенееха в събраните длани на войниците.

Час и половина преди разсъмване над заводските цехове забучаха мотори на юнкерси. В започналата бомбардировка нямаше спадове и паузи; ако в този плътен грохот за кратък миг се образуваше пукнатина, веднага я запълваше свистене на бомби, забързани с всичките си тежки железни сили към земята. Непрестанният плътен грохот сякаш можеше да строши като чугун човешкия череп, да прекърши гръбнака.

Взе да се разсъмва, а над района на завода нощта не свършваше.

Земята сякаш сама изригваше светкавици, тътен, пушек и черен прахоляк.

Особено силен удар бе нанесен по полка на Берьозкин и по блок 6/1.

По цялото разположение на полка зашеметени хора скачаха смаяно, разбрали, че германците са захванали ново, още невиждано по силата си убийствено хулиганство.

Застигнати от бомбардировката, Климов и старецът се втурнаха към ничията земя, където имаше ями, изровени в края на септември от бомби, тежащи цял тон. Към ничията земя тичаха и успелите да изскочат от срутените окопи бойци от Подчуфаровия батальон.

Разстоянието между германските и руските окопи беше толкова малко, че част от атакуващата вълна удари германската предна линия и взе да вади от строя войници от основната германска дивизия, която се вдигаше за настъпление.

Поляков имаше чувството, че по разбушувалата се Волга с все сила вилнее астраханският вятър. На няколко пъти вълната събаря Поляков, той пада, забравил на кой свят се намира, млад ли е, или стар, къде е горе и къде — долу. Но Климов все го дърпаше — давай, давай, и накрая се търколиха в дълбока яма, чак до влажното, лепкаво дъно. Тук мракът беше троен, изплетен от мрака на нощта, на прахта и пушилката, от тъмата на дълбока маза.

Лежаха един до друг — в старата и в младата глава мъждукаше желана, мила светлинка, молба за живот. Тази светлинка, тази трогателна надежда гореше и във всички други глави, във всички, не само в човешките, но и в най-простичките сърца на зверове и птици.

Поляков тихо псуваше, сметнал, че тоя лош късмет го е сполетял заради Серьожа Шапошников, мърмореше: „Ей докъде ме докара Серьожка“. А го спохождаше и чувството, че вътре в себе си се моли.

Този непрестанен взрив не можеше да продължава много време, с такова свръхнапрежение беше изпълнен. Но времето минаваше, а ревящият грохот не отслабваше и черната димна мъгла не изсветляваше, а се сгъстяваше, все по-здраво свързваше земята и небето.

Климов напипа грубата работническа ръка на стария опълченец и я стисна, тя му отвърна с добродушно движение и за миг утеши Климов в техния незасипан гроб. Близък взрив нахвърли в ямата буци пръст и ситни камъчета; парчета тухли удариха стареца по гърба. И двамата изтръпнаха, когато пръстта се засвлича на пластове по стените на ямата. Ето я ямата, в която човек е принуден да се намъкне и вече да не види светлината — германецът от небето ще я зарови, ще изравни краищата й.

Климов винаги бе обичал да ходи на разузнаване сам, бързаше по-скоро да се скрие в тъмата — така хладнокръвен, опитен плувец бърза да се отдалечи от каменистия бряг, да навлезе дълбоко в мрачното открито море. А тук, в ямата, се радваше, че до него лежи Поляков.

Времето загуби плавния си ход, обезумя, изтръгваше се напред като взривна вълна или внезапно замираше, усукано като овнешки рог.

Но ето, че хората в ямата надигнаха глави — над тях висеше мътен полуздрач, вятърът отвяваше дима и прахоляка… Земята утихна, плътният звук се разпадна на отделни взривове. Неспокойна изнемога завладя душата; всички живи сили сякаш бяха изцедени от нея, остана само печал.

Климов се понадигна, до него лежеше покрит с прах, очукан, оръфан от главата до петите от войната германец. Климов не се страхуваше от германците, постоянно беше убеден в силата си, в своето чудно умение да натиска спусъка, да хвърля ръчни бомби, да удря с приклада или с щика секунда преди да го стори противникът му.

Но сега се стъписа, остана поразен, че, зашеметен и заслепен, се бе утешавал, чувствайки съседството на германеца, че бе сбъркал ръката на Поляков с ръката на германеца. Двамата се загледаха. Една и съща сила бе притиснала и двамата, и двамата бяха безпомощни да се борят с тази сила, тя сякаш не защитаваше единия от тях, а еднакво заплашваше и единия, и другия.

Те мълчаха, двама жители на войната. Съвършеният и безпогрешен автоматизъм да убиваш, вкоренен и в двамата, не задейства.

А Поляков седеше по-встрани, и той гледаше отдавна небръснатия германец. И макар че не обичаше дълго да мълчи, сега мълчеше.

Животът беше ужасен, а дълбоко в очите им се мярна унилото прозрение, че и след войната силата, която ги бе натикала в тази яма, бе забила носовете им пръстта, ще смазва не само победените.

Сякаш по уговорка тръгнаха да излизат от ямата, подлагайки гърбовете и черепите си на нехаен изстрел, непоколебимо сигурни в своята безопасност.

Поляков се подхлъзна, но германецът, който пълзеше до него, не му помогна, старецът се търколи надолу, псуваше и проклинаше целия свят, към който въпреки всичко отново упорито се закатери. Климов и германецът излязоха на повърхността, и двамата се завзираха: единият на изток, другият на запад — дали началството не ги вижда как се измъкват от една яма, как не се убиват един друг. Без да се погледнат, без „сбогом“ всеки тръгна към своите окопи през хълмчетата и долинките по преораната и още вдигаща пара земя.

— Ами нашето блокче го няма, изравнили са го със земята — уплашено каза Климов на бързащия подире му Поляков. — Мигар всички ви избиха, братя мои?

В това време затракаха оръдия и картечници, всичко наоколо зави, забумтя. Германските войски тръгнаха в голямото си настъпление. Този ден бе най-тежкият за Сталинград.

— На, докъде ме докара проклетият Серьожка — мърмореше Поляков. Той още не разбираше какво се бе случило, не разбираше, че в блок 6/1 не бе останал никой, и хлипането и възклицанията на Климов го дразнеха.