Василий Гросман
Живот и съдба (95)

21

— Е, добре, щом е тъй — каза Кримов, — да поседим сега, да уточним по-нататъшните действия.

— Че защо ще седим двамата — отвърна Греков, — ние тук се бием всички заедно, заедно уточняваме и по-нататъшните си действия.

Дързостта на Греков харесваше на Кримов, но същевременно го дразнеше. Искаше му се да разкаже на Греков за украинското обкръжение, за своя живот преди войната, та Греков да не го възприема като чиновник. Но в такъв разказ — Кримов чувстваше — щеше да се прояви неговата слабост. А бе дошъл тук да прояви силата, а не слабостта си. Нали не беше политотделски чиновник, а военен комисар.

„Нищо — помисли си, — комисарят няма да се изложи“.

По време на затишието хората седяха или се бяха поизлегнали върху купчините тухли. Греков каза:

— Днес германците няма вече да настъпват — и предложи на Кримов: — Хайде да похапнем, другарю комисар.

Кримов приседна до Греков сред почиващите хора.

— Гледам ви сега — заговори Кримов, — а в главата ми все една мисъл се върти: руснаците винаги са били прусаците.

Тих отпуснат глас потвърди:

— Тъй си е!

И в това „тъй си е“ имаше толкова снизходителен присмех над шаблонните формулировки, че дружен тих смях прошумоля сред насядалите. Те знаеха не по-зле от човека, казал за пръв път, че „руснаците винаги са били прусаците“, каква сила крият у себе си руските хора, а и всъщност именно те бяха прякото олицетворение на тази сила. Ала знаеха и разбираха, че прусаците стигнаха до Волга и Сталинград не защото руснаците винаги са ги били.

В тези мигове с Кримов ставаше нещо странно. Той не обичаше политработниците да славят старите руски пълководци, революционерът у него се дразнеше от статиите в „Красная звезда“, в които се говореше за Драгомиров, струваше му се ненужно въвеждането на ордените „Суворов“, „Кутузов“, „Богдан Хмелницки“. Революцията си е революция, на нейната армия е нужно само едно знаме — червеното.

Навремето, когато работеше в Одеския революционен комитет, той бе участвал в шествието на докерите и градските комсомолци, дошли да сринат от пиедестала бронзовото телце на великия пълководец, оглавил походите на крепостното руско войнство към Италия.

И именно тук, в блок 6/1, след като за пръв път в живота си произнесе думите на Суворов, Кримов почувства вековната единна слава на въоръжения руски народ. Сякаш за пръв път по нов начин почувства не само темата на своите доклади, а темата на живота си.

Но защо именно днес, когато отново дишаше познатия въздух на ленинската революция, го споходиха тези чувства и мисли?

И присмехулното, отпуснато „тъй си е“, произнесено от някой боец, го прободе болезнено.

— Вас, другари, не е нужно да ви учим как се воюва — каза Кримов. — Вие самите можете да научите всекиго. Но защо все пак командването сметна, че е нужно да ме прати при вас? Защо, мислите, дойдох?

— За чорба да не би, а, чорбица да ви сипем? — тихо и дружелюбно предположи някой.

Но смехът, с който слушателите реагираха на това плахо предположение, не беше тих. Кримов погледна Греков.

И Греков се смееше с всички.

— Другари — каза Кримов и по бузите му изби ядна червенина, — по-сериозно, другари, при вас ме е изпратила партията.

Какво беше това? Случайно настроение ли, бунт ли? Нежелание да слушат комисаря, родено от усещането за собствената им сила и опит? А може веселието на слушателите да не съдържаше нищо скандално, просто да се бе родило от чувството за естествено равенство, което се усещаше толкова силно в Сталинград.

Но защо това чувство за естествено равенство, което по-рано бе възхищавало Кримов, сега пробуди у него злоба, желание да го смаже, да го унищожи?

Тук контактът на Кримов с хората не се осъществяваше не защото те бяха потиснати, объркани, уплашени. Тук хората се чувстваха силни, уверени в себе си — нима именно зародилото се у тях чувство за сила пречеше на единството им с комисаря Кримов, причиняваше отчуждението, враждебността помежду им?

Старецът, който бе изпекъл тиганиците, каза:

— Отдавна се каня да питам някой партиен човек за една работа. Разправят, другарю комисар, че при комунизма всички ще получават според потребностите, ама какво ще стане, ако вземат да дават на всеки, особено от сутринта, според потребността му — нали всинца ще се пропием?

Кримов се извърна към стареца и прочете по лицето му искрена загриженост.

А Греков се смееше, смееха се очите му, смехът издуваше големите му, широки ноздри.

Един сапьор с глава, превързана с окървавен, мръсен бинт, попита:

— Ами за колхозите, другарю комисар? Я да вземем да ги ликвидираме след войната.

— Няма да ни дойде зле една лекцийка по този въпрос — каза Греков.

— Не съм дошъл да ви изнасям лекции — каза Кримов, — аз съм военен комисар, дошъл съм, за да преодолеем вашата недопустима партизанщина.

— Преодолявайте я — каза Греков. — Ама кой ще преодолява германците?

— Ще се намери кой, не се тревожете. Не съм дошъл за чорба, както се изразявате вие, а да сваря болшевишка каша.

— Ами добре, преодолявайте ни — каза Греков. — Варете каша…

Кримов през смях и същевременно сериозно го прекъсна:

— А ако трябва, и вас, Греков, ще ви излапат с болшевишката каша.

Сега Николай Григориевич беше спокоен и уверен. Колебанията му кое решение ще бъде най-правилно преминаха. Греков трябва да се отстрани от командната му длъжност.

Сега вече Кримов ясно виждаше у Греков враждебното, чуждото, което героичните дела, извършвани в обкръженото здание, не можеха нито да омаловажат, нито да заглушат.

Когато притъмня, Кримов отиде при домоуправителя и каза:

— Греков, хайде да си поговорим сериозно и без заобикалки. Какво искате вие?

Греков го погледна бързо, от долу нагоре — той седеше, а Кримов беше прав, и каза весело:

— Искам свобода, тъкмо за нея се бия.

— Всички искаме свобода.

— Я зарежете — махна с ръка Греков. — За какво ви е тя на вас? Вас ви интересува само да надвием германците.

— Не се шегувайте, другарю Греков — каза Кримов. — Защо не пресичате неправилните политически изказвания на някои бойци? А? С вашия авторитет можете да го сторите не по-зле от кой да е комисар. А аз останах с впечатление, че хората говорят така, понеже очакват да срещнат вашето одобрение. Например този, дето се изказа за колхозите. Защо го подкрепихте? Направо ви приканвам: дайте да овладеем това положение. Не пожелаете ли, пак ви казвам направо: няма да се шегуваме.

— Какво толкова е казал за колхозите? Така е, не ги обичат хората, знаете го не по-зле от мен.

— Вие какво, Греков, решили сте да променяте хода на историята ли?

— Ами вие не искате ли да върнете всичко върху старите релси?

— Кое „всичко“?

— Всичко. Всеобщата принуда.

Говореше отпуснато, подхвърляше думите през смях. Неочаквано се надигна и каза:

— Другарю комисар, я зарежете това. Нищо не съм замислил. Говоря си така, да ви поядосам. И аз съм съветски човек като вас. Недоверието ме обижда.

— Ами тогава, Греков, да оставим шегите настрана. Да си поговорим сериозно как да отстраним неприятните, несъветски, незрели настроения. Вие сте ги породили, помогнете ми да ги премахнем. Нали тепърва ви предстои да воювате и да се прославяте.

— Спи ми се. И вие трябва да си починете. Ще видите какво ще започне тук още от сутринта.

— Добре, Греков, утре да е. Защото не смятам да ви напускам, за никъде не бързам.

Греков се разсмя:

— Сигурно ще се разберем с вас.

„Всичко е ясно — помисли си Кримов. — Няма да лекувам с лекарства. Ще си послужа със скалпела. Политически гърбави хора не се изправят с придумки“.

Неочаквано Греков каза:

— Очите ви са добри. Тъжен сте.

От изненада Кримов разпери ръце и нищо не отговори. А Греков, сякаш бе чул потвърждение на думите си, сподели:

— Знаете ли, и мене ме яде мъка. Но това са дребни, лични работи. Такова нещо не може да се напише в рапорт.

През нощта, както спеше, Кримов бе ранен от случаен куршум в главата. Куршумът разкъса кожата и одраска черепа. Раната не беше опасна, но много му се виеше свят и не можеше да стои на краката си. Непрекъснато му се гадеше.

Греков нареди да направят носилка и призори, в затишието преди разсъмване, евакуираха ранения от обкръженото здание.

Кримов лежеше на носилката, главата му бучеше, виеше му се свят, в слепоочието нещо го пробождаше и потропваше.

Греков изпрати носилката до тунела.

— Нямахте късмет, другарю комисар — каза той.

И внезапна догадка опари Кримов — дали снощи по него не бе стрелял Греков?

Привечер Кримов започна да повръща, засили се главоболието. Лежа два дена в лазарета на дивизията, а после го откараха на левия бряг и го настаниха в армейската болница.