Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живот и съдба (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Жизнь и судьба, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015)
Корекция
sir_Ivanhoe (2016)

Издание:

Василий Гросман

Живот и съдба

 

Роман

Първо издание

 

Превод: Здравка Петрова

Редактор: Георги Борисов

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Даниела Гакева

 

Василий Гроссман

Жизнь и судьба

Роман в трех книгах

 

© Editions L’Age d’Homme and the Estate of Vasily Grossman 1980–1991

© The Estate of Vasily Grossman 1992

 

© Здравка Петрова, превод, 2009

© Димитър Келбечев, художник, 2009

© Ростислав Димитров, типографско оформление, 2009

© Факел експрес, 2009

© Издателска къща Жанет 45, 2009

 

ISBN 978-954-9772-60-9 (Факел експрес)

ISBN 978-954-491-519-3 (Издателска къща Жанет 45)

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 60,5

 

Предпечат: „Студио Стандарт“ ЕООД

Печат: Полиграфически комплекс „Жанет 45“ — Пловдив

 

Факел експрес, София

Издателска къща Жанет 45, Пловдив

История

  1. — Добавяне

18

Необичайно странно чувство обзе хората в блиндажите и в командния пункт на 62-ра армия: искаше им се да опипат лицата, дрехите си, да размърдат пръсти в ботушите. Германците не стреляха. Бе станало тихо.

От тишината ти се завиваше свят. Хората имаха чувството, че са изпразнени отвътре, че сърцата им са примрели, че някак различно мърдат ръцете и краката им. Странно, немислимо беше да ядеш кашата си сред тишина, сред тишина да пишеш писмо, да се събудиш нощем и да е тихо. Тишината трещеше по свой начин, тихо. Тишината породи много звуци, които изглеждаха нови и странни: издрънчаване на нож, шумолене на страница от книга, скръцване на дъска от пода, шляпане на боси крака, скърцане на перо, изщракване на пистолетен предпазител, тиктакане на часовник на стената на блиндажа.

Началник-щабът на армията Крилов отиде в блиндажа на командващия. Чуйков седеше на кревата, насреща му до масата седеше Гуров. Крилов искаше още с влизането да разкаже последната новина — Сталинградският фронт е тръгнал в настъпление, въпросът за обкръжаването на Паулус ще се реши в близките часове. Огледа Чуйков и Гуров и мълчаливо приседна на кревата. Изглежда, Крилов видя нещо много важно по лицата на другарите си, щом не сподели с тях новината — хем такава новина.

Трима души мълчаха. Тишината бе породила нови, забравени в Сталинград звуци. Тишината се готвеше да породи нови мисли, страсти, тревоги, ненужни в дни на боеве.

Ала в тези минути те още не познаваха новите мисли; вълненията, честолюбията, обидата, завистта още не се бяха родили от костотрошачната тежест на Сталинград. Те не мислеха за имената си, които сега бяха навеки свързани с една прекрасна страница от военната история на Русия.

Тези минути на тишина бяха най-хубавите в живота им. Бяха минути, когато ги владееха само човешки чувства, и по-късно никой от тях не можеше да си отговори защо бяха изпълнени с такова щастие и печал, с любов и смирение.

Нужно ли е да продължаваме разказа за сталинградските генерали, след като с отбраната бе приключено? Нужно ли е да разказваме за жалките страсти, които обзеха някои ръководители на сталинградската отбрана?

Истината е една. Няма две истини. Трудно е да се живее без истина или пък с късчета, с частица истина, с одялкана, подстригана истина. Част от истината не е истина. В тази тиха, чудна нощ нека в душата живее цялата истина — нищо скрито. Нека в тази нощ отдадем на хората всичко спечелено, великите им трудодни.

Чуйков излезе от блиндажа и бавно се изкачи на билото на волжката урва, дървените стъпалца ясно поскърцваха под краката му. Беше тъмно. Западът и изтокът мълчаха. Силуетите на заводските цехове, развалините на градските здания, блиндажите се бяха влели в спокойния, мълчалив мрак на земята, на небето, на Волга.

Така се самоизрази народната победа. Не в церемониалния марш на войските под грохота на сборния оркестър, не във фойерверките и артилерийските салюти, а във влажното нощно селско спокойствие, обзело земята, града, Волга…

Чуйков се вълнуваше, властно блъскаше в гърдите му неговото ожесточено от войната сърце. Ослуша се: тишината я нямаше. Откъм Банний овраг и „Красный Октябрь“ долиташе песен. Отдолу, откъм Волга, се чуваха тихи гласове, звуци на китара.

Чуйков се върна в блиндажа. Гуров, който го чакаше за вечеря, каза:

— Василий Иванович, просто да полудее човек: тихо е.

Чуйков изсумтя и нищо не отговори.

А после, когато седнаха на масата, Гуров промълви:

— Ех, друже, и ти май много мъка си видял, щом плачеш от веселата песен.

Чуйков го погледна живо и изненадано.