Василий Гросман
Живот и съдба (171)

33

В щаба на Паулус, разположен в сутерена под изгорялото здание на универмага, според установения ред началниците идваха в кабинетите си и дежурните им рапортуваха за документите, за промените в обстановката, за действията на противника.

Звъняха телефони, тракаха пишещи машини и зад шперплатовата врата гърмеше басовият смях на генерал Шенк, началника на Втори отдел при щаба. Все така скърцаха по каменните плочи бързите адютантски ботуши и все така подир влезлия в кабинета си началник на бронетанковите части с неговия лъскав монокъл в коридора оставаше аромат на френски парфюм, който се смесваше или не се смесваше с миризмите на влага, тютюн и вакса. Все така внезапно замлъкваха гласовете и тракането на машините, когато командващият в своя дълъг шинел с кожена яка обикаляше дефилетата на подземните канцеларии и десетки очи се взираха в неговото замислено гърбоносо лице. Все така строго бе разпределен денят на Паулус и точно толкова време си отпускаше той за следобедната пура и за разговор с началник-щаба на армията генерал Шмит. И с все същата плебейска надменност, нарушавайки закона и реда, покрай свелия очи полковник Адамс минаваше подофицерът радист и носеше радиотелеграма от Хитлер с надпис „Да се предаде на ръка“.

Но, разбира се, само външно нищо не бе променено — огромен брой промени нахлуват в живота на щабните офицери от деня на обкръжаването.

Промени имаше в цвета на кафето, което пиеха, в линиите за връзка, изтеглени към новите, западни участъци на фронта, в новите нормативи за изразходване на боеприпасите, в жестокото всекидневно зрелище на горящите и свалени товарни юнкерси, които се опитваха да пробиват въздушния обръч. Появи се ново име, засенчило другите имена в умовете на военните — Манщайн.

Безсмислено е да изброяваме тези промени, и без помощта на тази книга те са абсолютно очевидни. Ясно е: онези, които ядяха до насита, изпитваха постоянен глад; ясно е: лицата на гладните и недояждащите се промениха, станаха пръстени на цвят. Естествено, германските щабни офицери се промениха и вътрешно — надутите и надменните мирясаха, фукльовците престанаха да се фукат, оптимистите започнаха под сурдинка да хулят самия фюрер и да се съмняват в правилността на политиката му.

Ала имаше и особени промени, започнали в главите и душите на германците, оковани, омагьосани от безчовечността на националната държава; те засягаха не само почвата, но и подпочвата на човешкия живот и именно затова хората не ги разбираха и не ги забелязваха.

Да се почувства този процес, беше също тъй трудно, както да се почувства работата на времето. В мъките на глада, в нощните страхове, в предчувствието за надвисващо нещастие бавно и постепенно започна освобождаването на свободата у човека, тоест очовечаването на хората, победата на живота над смъртта.

Декемврийските дни ставаха все по-къси, все по-огромни ставаха ледените седемнайсетчасови нощи. Все повече се затягаше обкръжението, все по-злобен ставаше огънят на съветските оръдия и картечници… О, колко безпощаден беше руският степен студ, непоносим дори за свикналите с него, облечени с кожуси и валенки руснаци.

Мразовита, люта бездна висеше над главите, излъхваше неукротима злоба, сухите мразовити звезди избиха като кален скреж върху скованото от лед небе.

Кой от загиващите и обречените можеше да разбере, че това бяха първите часове на очовечаването на десетки милиони германци след цяло десетилетие тотална безчовечност!