Василий Гросман
Живот и съдба (134)

60

Нарушавайки тишината, вдясно от Даренски избухна мина. „Сто и три милиметра“ — определи навикналото ухо. В мозъка му прелетяха мислите, свързани обикновено с избухвания на вражески мини и снаряди: „Случайно ли беше? Единично ли? На прицел ли ни вземат? Дано не ни уцелят. Ами ако е артилерийска атака? Дали не са пуснали танкове?“

Всички свикнали с войната хора се ослушаха и си помислиха горе-долу същото като Даренски.

Хората, свикнали с войната, умеят от сто звука да различат един, наистина тревожен. Войникът с каквото и да се занимава — лъжица ли държи в ръка, пушка ли чисти, или пише писмо, в носа си ли бърка, вестник ли чете, или главата му е съвсем празна, както се случва в свободните минути — мигновено извръща глава, надава жадно, опитно ухо.

И отговорът дойде веднага. Отдясно, а после отляво се чуха няколко избухвания и всичко наоколо затрещя, загърмя, запуши, задвижи се.

Беше артилерийска атака!

През пушека, прахта, пясъка се провиждаше огънят на взривовете и през огъня на взривовете прииждаше пушек.

Хората бягаха, падаха.

Раздиращ вопъл огласи пустинята. Мините започнаха да избухват близо до камилите и животните, преобръщайки талигите, бягаха, повлекли подире си късове от впряга. Без да обръща внимание на избухващите снаряди и мини, Даренски се изправи в цял ръст, потресен от ужасното зрелище.

В мозъка му проблесна необичайно ярката мисъл, че тук вижда последните дни на своята родина. Обзе го чувство за обреченост. Този страшен крясък на замяталите се сред пясъците камили, тези руски тревожни гласове, тези бягащи към укритията хора! Погиваше Русия! Погиваше тук, прокудена в студените крайазиатски пясъци, погиваше под мрачната и равнодушна луна и неговата мила, безгранично обичана руска реч се сля с ужасените и отчаяни вопли на разбягалите се, осакатени от германските мини камили.

В тази горчива минута той изпита не гняв, не омраза, а чувството, че е брат на всичко слабо и клето на света: кой знае защо изплува тъмното, старо лице на калмика, когото бе срещнал в степта, и то му се стори близко, отдавна познато.

„Какво да се прави, тъй било писано“ — помисли си той и разбра, че не иска да живее, ако поражението ги сполети.

Огледа бойците в укритията, разкърши рамене, готов да поеме командването на батареята в безрадостния бой, завика:

— Ей, телефонист, насам! При мен!

А грохотът на снарядите изведнъж утихна.

Тази нощ по нареждане на Сталин трима командващи фронтове — Ватутин, Рокосовски и Ерьоменко — дадоха на войските заповедта за настъплението, решило за сто часа съдбата на сталинградското сражение, съдбата на триста и трийсет хилядната армия на Паулус, определило прелома в хода на войната.

В щаба една телеграма очакваше Даренски: изпращаха го в танковия корпус на полковник Новиков да информира групата на Генералния щаб за бойните действия на корпуса.