Василий Гросман
Живот и съдба (176)

38

Щумпфе, най-добрият войник в ротата, същият, който бе събирал плахите и възхитени погледи на новобранците, се преобрази. Едрото му светлооко лице отслабна. Мундирът и шинелът се превърнаха в омачкани и вехти дрипи, прикриващи тялото му от руския вятър и студ. Вече не говореше умно, шегите му не разсмиваха никого.

Той страдаше от глада повече от другите, защото бе огромен на ръст и се нуждаеше от много храна.

Постоянният глад го караше всяка сутрин да тръгва на лов: ровеше, шеташе из развалините, измолваше и ядеше трошици, вечно се въртеше около кухнята. Бах свикна да вижда неговото внимателно, напрегнато лице. Щумпфе непрекъснато мислеше за ядене, търсеше храна не само в свободното време, но и в боя.

Както се промъкваше към мазето, където живееше, Бах видя големия гръб, широките рамене на гладния войник. Той ровичкаше из пущинака, където доскоро, преди обкръжаването, се бяха намирали кухнята и складовете на продоволствения отдел на полка. Измъкваше от вледенената пръст зелеви листа, изнамираше мънички, колкото жълъд замръзнали картофи, които поради мизерните си размери не бяха попаднали в казана.

Иззад стената излезе висока старица с окъсано мъжко палто, препасано с въженце, със смачкани мъжки кецове. Тя вървеше срещу войника, втренчена в земята, и с кука от дебела тел разравяше снега.

Видяха се, без да повдигнат глави, по сенките, които се сблъскаха на снега.

Грамадният германец вдигна очи към високата старица, доверчиво й показа начупения, слюдест зелев лист и изрече бавно и затова тържествено:

— Добър ден, мадам.

Старицата бавно отмести с ръка парцалите, смъкнали се на челото й, погледна го с тъмните си, добри и умни очи и величаво, бавно отговори:

— Добър ден, пане.

Беше среща на най-високо ниво на представители на два велики народа. Никой, освен Бах, не видя тази среща, а войникът и старицата веднага забравиха за нея.

Затопли се и сняг на едри парцали засипваше земята, червения тухлен трошляк, раменете на кръстовете по гробовете, челата на мъртвите танкове, ушните раковини на непогребаните мъртъвци.

Топлата снежна мъгла изглеждаше синкавосива. Снегът изпълни въздушното пространство, спря вятъра, приглуши стрелбата, сля, смеси земята и небето в размито, полюшващо се меко и сиво единство.

Снегът полягаше по раменете на Бах и му се струваше, че тишината пада на парцали върху притихналата Волга, върху мъртвия град, върху скелетите на конете; сняг валеше навсякъде, не само на земята, но и на звездите, целият свят беше пълен със сняг. Всичко изчезваше под снега — телата на убитите, оръжието, гнойните парцали, чакълът, нагърченото желязо.

Не снегът, самото време — меко, бяло — лягаше, напластяваше се върху човешкото градско побоище и настоящето ставаше минало, и нямаше бъдеще в бавното мъхнато прелитане на снега.