Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живот и съдба (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Жизнь и судьба, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015)
Корекция
sir_Ivanhoe (2016)

Издание:

Василий Гросман

Живот и съдба

 

Роман

Първо издание

 

Превод: Здравка Петрова

Редактор: Георги Борисов

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Даниела Гакева

 

Василий Гроссман

Жизнь и судьба

Роман в трех книгах

 

© Editions L’Age d’Homme and the Estate of Vasily Grossman 1980–1991

© The Estate of Vasily Grossman 1992

 

© Здравка Петрова, превод, 2009

© Димитър Келбечев, художник, 2009

© Ростислав Димитров, типографско оформление, 2009

© Факел експрес, 2009

© Издателска къща Жанет 45, 2009

 

ISBN 978-954-9772-60-9 (Факел експрес)

ISBN 978-954-491-519-3 (Издателска къща Жанет 45)

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 60,5

 

Предпечат: „Студио Стандарт“ ЕООД

Печат: Полиграфически комплекс „Жанет 45“ — Пловдив

 

Факел експрес, София

Издателска къща Жанет 45, Пловдив

История

  1. — Добавяне

53

Щрум имаше чувството, че го понесе громолящ влак, а за човек, пътуващ във влак, е някак странно да мисли и да си припомня за домашната тишина. Времето се уплътни, изпълни се със събития, с хора, с телефонни разговори. Денят, когато Шишаков посети Щрум в дома му и внимателен, любезен, дълго го разпитва за здравето му, шеговито и приятелски се обяснява с него, с което отхвърли в забрава всички предишни истории, сякаш беше преди десет години.

Щрум мислеше, че хората, които бяха искали да го погубят, ще се срамуват да го погледнат, ала те, щом отиде в института, взеха радостно да му честитят, надничаха в очите му с погледи, изпълнени с преданост и приятелство. Най-странното беше, че тези хора бяха наистина искрени, сега те наистина желаеха на Щрум само добро.

Отново чуваше много хубави думи за труда си. Извика го Маленков и вперил в него внимателните си умни черни очи, разговаря с него четирийсет минути. Щрум бе поразен, че Маленков е в течение на работата му и доста свободно използва специални термини.

Изненада се от думите, които му каза на сбогуване Маленков: „Ние ще бъдем огорчени, ако в известен смисъл попречим на работата ви в областта на физическата теория. Отлично разбираме — без теория няма практика“.

Никак не бе очаквал да чуе такива думи.

Странно чувство изпитваше, когато на другия ден след срещата с Маленков срещаше неспокойния, питащ поглед на Алексей Алексеевич и си спомняше обидата и унижението, преживени когато Шишаков бе организирал съвещание в дома си и не бе поканил Щрум.

Марков отново беше мил и сърдечен, Савостянов се шегуваше и се смееше. Гуревич дойде в лабораторията, прегърна Щрум и каза: „Колко се радвам, колко се радвам, вие сте Вениамин Щастливият[1]“.

А влакът го носеше все напред.

Запитаха Щрум не намира ли за необходимо да създаде на базата на своята лаборатория самостоятелно изследователско учреждение. Със специален самолет той отлетя за Урал, с него — и заместник народният комисар. Дадоха му кола на негово разположение и сега Людмила Николаевна ходеше до лимитния магазин с колата, откарваше до вкъщи същите жени, които преди няколко седмици уж не я познаваха.

Всичко, което по-рано бе изглеждало сложно, объркано, сега ставаше лесно, от само себе си.

Младият Ландесман беше трогнат: Ковченко му се обади вкъщи по телефона, Дубенков само за час оформи назначаването му в лабораторията на Щрум.

Когато пристигна от Казан, Ана Наумовна Вайспапир разказа на Щрум, че повикването от Москва и пропускът й били оформени за два дни, а в Москва Ковченко изпратил кола да я вземе от гарата. Дубенков известил писмено Ана Степановна, че е върната на работа и по уговорка със заместник-директора времето, през което не е работила, ще й бъде изцяло заплатено.

Непрекъснато хранеха новите служители. Те се шегуваха, че цялата им работа се състои в обиколки от сутрин до вечер по „закритите“ столове и в ядене. Но, разбира се, работата им не се състоеше в това.

Апаратурата, монтирана в лабораторията на Щрум, вече не му изглеждаше толкова съвършена, струваше му се, че след година тя ще буди усмивки като локомотивчето на Стивънсън.

Всичко, което ставаше в живота на Щрум, изглеждаше естествено и същевременно напълно противоестествено. Така де, трудът на Щрум наистина беше значителен и интересен, защо да не го похвалят? И Ландесман беше талантлив учен, защо да не работи в института? И Ана Наумовна беше незаменим човек, защо да кисне в Казан?

И същевременно Щрум разбираше, че ако не беше Сталиновото позвъняване, никой в института нямаше да хвали изключителните трудове на Виктор Павлович и Ландесман с всичките си таланти щеше да се лута без работа.

Но нали Сталин му се обади неслучайно, това не беше прищявка, каприз. Нали Сталин е държавата, а държавата няма прищевки и капризи.

Щрум изпитваше чувството, че организационните ангажименти — приемането на нови служители, плановете, изпращането на поръчки за апаратура, съвещанията — ще му отнемат цялото време. Но автомобилите летяха бързо, заседанията бяха кратки и никой не закъсняваше за тях, желанията му се реализираха с лекота, тъй че Щрум постоянно прекарваше най-ценните сутрешни часове в лабораторията. В тези най-важни работни часове беше свободен. Никой не го притесняваше, той мислеше за онова, което го интересуваше. Науката му си оставаше негова наука. Това нямаше нищо общо със случилото се с художника в Гоголевата повест „Портрет“.

Никой не посягаше на научните му интереси, а той най-много се бе опасявал от това. „Наистина съм свободен“ — чудеше се сега.

Веднъж Виктор Павлович си спомни разсъжденията на инженер Артелев в Казан за обезпечеността на военните заводи със суровини, енергия, машини, за липсата на формализъм и разтакаване.

„Ясно — помисли си Виктор Павлович, — бюрократизмът се проявява именно в стила «вълшебно килимче», в липсата на бюрократизъм. Онова, което служи на главните цели на държавата, лети като експрес, силата на бюрократизма съдържа две противоположни страни — тя е способна да спре кое да е движение, ала пак тя може да придаде на движението невиждано ускорение, та дори до преодоляване на земното притегляне“.

Ала сега си спомняше рядко и равнодушно за разговорите в малката казанска стаичка и Мадяров вече не му изглеждаше толкова изключителен, умен човек. Сега не го тревожеше непрестанно мисълта за съдбата на Мадяров, не го спохождаше толкова често и упорито споменът за страха на Каримов от Мадяров, за страха на Мадяров от Каримов.

Всичко, което ставаше, започна да му изглежда естествено и нормално. Правило стана животът, който живееше Щрум. Той вече свикваше с него. Предишният живот започна да му изглежда изключение и Щрум вече отвикваше от него. Дали разсъжденията на Артелев бяха чак толкова верни?

По-рано, когато влизаше в отдел „Кадри“, се дразнеше, щом усетеше погледа на Дубенков. Но Дубенков се оказа услужлив и добродушен човек.

Обаждаше се на Щрум по телефона и казваше.

— Безпокои ви Дубенков. Да не ви попречих, Виктор Павлович?

Бе възприемал Ковченко като вероломен и зловещ интригант, способен да погуби всекиго, който се изпречи на пътя му, като демагог, равнодушен към живата същина на работата, дошъл от света на тайнствените неписани инструкции. Ала излезе, че Ковченко притежавал и съвършено други черти. Всеки ден се отбиваше в лабораторията на Щрум, държеше се непосредствено, шегуваше се с Ана Наумовна, прояви се като истински демократ, с всички се здрависваше, разговаряше с шлосерите, механиците, и той на младини бил стругар в завод.

Щрум дълги години не бе обичал Шишаков. Отиде на обяд у Алексей Алексеевич и той се оказа рядко гостоприемен гастроном, шегаджия, извор на вицове, любител на хубавия коняк и колекционер на гравюри. И най-важното — почитател на теорията на Щрум.

„Аз победих“ — мислеше си Щрум. Ала естествено разбираше, че не е удържал най-ценната победа, че хората, с които имаше работа, са променили отношението си към него и му помагат, а не му пречат, далече не защото са очаровани от силата на ума му, таланта му или от друга някаква негова сила.

И въпреки това се радваше. Той победи!

Почти всяка вечер радиото предаваше съобщения „От последния час“. Настъплението на съветските войски все повече се разширяваше. И сега за Виктор Павлович беше много лесно да свърже закономерността на своя живот със закономерния ход на войната, с победата на народа, на армията, на държавата.

Ала разбираше, че всичко не е чак толкова просто, присмиваше се на собственото си желание да вижда навсякъде азбучната истина: „И едното е благодарение на Сталин, и другото. Да живее Сталин“.

Бе имал чувството, че администраторите и партийните дейци и в семеен кръг говорят за чистотата на кадрите, подписват документи с червен молив, четат на жените си „Кратък курс по история на партията“, а нощем сънуват временни правила и задължителни инструкции.

Неочаквано тези хора се разкриха за Щрум откъм другата си, човешката страна.

Секретарят на партийния комитет Рамсков излезе въдичар, преди войната с жена си и със синовете пътешествал с лодка по уралските реки.

— Ех, Виктор Павлович — каза той веднъж, — има ли нещо по-хубаво в този живот: излезеш в зори, росата блести, пясъкът по брега прохладен, метнеш въдиците, а водата е още тъмна, затворена в себе си, обещава ти нещо… Един път да свърши войната, ще ви въвлека аз във въдичарското братство.

Веднъж Ковченко подхвана с Щрум разговор за детските болести. Щрум се изненада от познанията му как се лекува рахитът, ангината. Оказа се, че освен двете си родни деца Касян Терентиевич отглеждал и едно осиновено момче, испанче. Малкото испанче често боледувало и Касян Терентиевич лично се занимавал с лекуването му.

Дори сухият Свечин разказа на Щрум за колекцията си от кактуси, която успял да спаси през студената зима на 1941 година.

„Ама наистина, не са чак толкова лоши хора — мислеше си Щрум. — У всеки човек има нещо човешко“.

Естествено, Щрум дълбоко в душата си разбираше, че всички тези промени всъщност нищо не променят. Той не беше глупак, не беше циник, беше мислещ човек.

През тези дни си спомни как Кримов му бе разказвал за един свой стар приятел, старши следователя от военната прокуратура Багрянов. Багрянов бил арестуван през 1937 година, а през 1939-а, в краткия период на Бериевия либерализъм, бил пуснат от лагера и върнат в Москва.

Кримов разказа как Багрянов довтасал в дома му посред нощ, направо от гарата, с изпокъсана риза и изпокъсани панталони, с документа за освобождаване от лагера в джоба.

Първата нощ той държал свободолюбиви речи, изказвал състраданието си към всички лагерници, разправял, че ще стане пчелар и градинар.

Но постепенно, със завръщането към предишния живот, започнал да говори по друг начин.

Кримов разказваше през смях, как постепенно, стъпало след стъпало, се променяла идеологията на Багрянов. Върнали му военните дрехи, но на тази фаза той все още изповядвал либерални възгледи. И все пак вече не изобличавал злото като някой Дантон.

Ала ето че му заменили документа за освобождаване от лагера с московски паспорт. И у него веднага проличало желание да застане на хегеловски позиции: „Всичко действително е разумно“. После му върнали апартамента и той заговорил по нов начин, казал, че в лагерите има доста справедливо осъдени врагове на съветската държава. После му върнали ордените. После му възстановили партийното членство и партийния стаж.

Точно по това време започнали неприятностите на Кримов по партийна линия. Багрянов вече не му се обаждал по телефона. Веднъж Кримов го срещнал на улицата: Багрянов, с два ромба на яката на гимнастьорката, слизал от кола, спряла пред съюзната прокуратура. Били минали осем месеца, след като човекът с окъсаната риза и с документа от лагера в джоба произнасял у Кримов среднощните си речи за невинно съдените и за сляпото насилие.

— А пък аз, след като го слушах онази нощ, си мислех, че е завинаги изгубен за прокуратурата — с ехидна усмивка разказваше Кримов.

Разбира се, Виктор Павлович неслучайно си спомни тази история и я разказа на Надя и Людмила Николаевна.

Нищо не се бе променило в отношението му към хората, загинали през 1937 година. Той все така се ужасяваше от жестокостта на Сталин.

Животът на хората не се променя от обстоятелството, че някой си Щрум е станал завареник на съдбата или неин галеник, хората, загинали по време на колективизацията, разстреляните през 1937 година няма да възкръснат, ако на някой си Щрум дадат ордени и лауреатски медал или пък ако не му дадат, ако го поканят при Маленков или не го включат в списъка на поканените да пият чай у Шишаков.

Виктор Павлович не забравяше и прекрасно разбираше всичко това. И все пак в това съзнание и разбиране се появи нещо ново… Дали не изпитваше предишния смут, предишната тъга по свободата на словото и печата, или сега мислите за невинно погубените хора не изгаряха душата му с предишната сила… кой знае. Може новото да бе свързано с това, че сега той не усещаше постоянния остър утринен, вечерен, нощен страх?

Виктор Павлович разбираше, че и Ковченко, и Дубенков, и Свечин, и Прасолов, и Шишаков, и Гуревич, и много други не са станали по-добри от това, че промениха отношението си към него. Гавронов, който продължаваше с фанатично упорство да хули Щрум и работата му, беше честен.

Щрум каза на Надя тъкмо това:

— Разбираш ли, струва ми се, че все пак е по-добре да отстояваш черносотническите си убеждения, с което си вредиш, отколкото от кариеристични съображения да защитаваш Херцен и Добролюбов.

Той се гордееше пред дъщеря си с това, че се контролира, че следи мислите си. Че с него няма да се случи това, което се случи с много хора: успехът няма да повлияе на възгледите му, на нещата, към които се привързва, на това как избира приятелите си… Надя не беше права навремето, когато го заподозря в подобен грях.

Стар гърмян заек. Всичко се променяше в живота му, но той не се променяше. Не сменяше износения костюм, смачканите вратовръзки, овехтелите обуща. Продължаваше да ходи неподстриган, чорлав, и на най-отговорни заседания продължаваше да ходи небръснат.

Все така обичаше да си бъбри с метачите и портиерите. Все така отвисоко, презрително се отнасяше към човешките слабости, осъждаше боязливостта на много хора. Негова утеха беше мисълта: „Ето, не се предадох, не отидох да моля, устоях, не се покаях. Те дойдоха при мен“.

Той често казваше на жена си: „Колко нищожества има около нас! Как хората се страхуват да защитават правото си да бъдат честни, колко лесно отстъпват, какво приспособенчество, какви жалки постъпки“.

Веднъж дори за Чепижин си помисли с осъдителна нотка: „В неговото прекомерно увлечение по туризма и алпинизма проличава несъзнателен страх пред сложността на живота, а като напусна института, издаде съзнателния си страх пред главния въпрос на нашия живот“.

Вярно, все пак нещо се променяше у него, той го чувстваше, но не можеше да разбере какво именно.

Бележки

[1] От евр. binegamin — син на дясната страна, т.е. щастлив, късметлия. В Библията — един от 12-те синове на Яков. Брат му Йосиф по майчина линия подлага братята му на изпитание — те не изоставят Вениамин в опасност. По-късно неговото племе в лицето на Саул дава цар на Израел (Битие 49: 27). — Б.пр.