Василий Гросман
Живот и съдба (177)

39

Бах лежеше на нара зад басмената завеска в едно тясно кътче на мазето. На рамото му лежеше главата на спяща жена. В мършавината си лицето й изглеждаше детинско и същевременно повехнало. Бах гледаше слабата й шия и гърдите, които се белееха под сивата мръсна риза. Тихо, бавно, за да не събуди жената, той вдигна до устните си разрошената й плитка. Косите имаха своя миризма, бяха живи, еластични и топли, сякаш в тях течеше кръв.

Жената отвори очи.

Практична жена, понякога лекомислена, гальовна, хитра, търпелива, пресметлива, покорна и избухлива. Понякога изглеждаше глупава, потисната, винаги мрачна, понякога си пееше и през руските думи се зачуваха мелодиите на „Кармен“ и „Фауст“.

Той не се интересуваше каква е била преди войната. Идваше при нея, когато си поискаше, а когато нямаше желание да спи с нея, я забравяше, не се тревожеше дали е сита, дали не я е убил някой руски снайперист. Веднъж извади от джоба си случайно озовал се там сухар и й го даде — тя се зарадва, а после подари този сухар на бабичката, която живееше до нея. Това го трогна, но когато отиваше при нея, почти винаги забравяше да вземе нещо за ядене.

Името й беше странно, не приличаше на европейските имена — Зина.

Явно Зина не бе познавала преди войната старицата, с която сега бяха съседки. Неприятна бабичка, угодлива и злобна, невероятно лицемерна, преизпълнена с бясна страст да яде. Ето и сега тя упорито чукаше с първобитно дървено чукало в дървен хаван оборели, залети с газ черни пшеничени зърна.

След обкръжаването войниците започнаха да слизат в мазетата при жителите, по-рано те не бяха забелязвали тукашните хора, а сега много неща ги привличаха по мазетата — прането без сапун, гозбите от отпадъци, поправките, кърпежите. Най-важните хора в мазетата сега бяха старите жени. Но войниците ходеха не само при тях.

Бах си беше мислил, че никой не знае за посещенията му в мазето. Но веднъж, както седеше на нара със Зина и държеше ръцете й, чу зад завеската родна реч — глас, който му се стори познат, каза:

— Не се тикай зад завеската, там е фройлайн на оберлейтенанта.

Сега лежаха един до друг и мълчаха. Целият му живот — приятелите, книгите, романът му с Мария, детството му, всичко, което го бе свързвало с родния му град, с училището и университета, грохотът на руския поход — всичко това нямаше значение… Всичко го бе водило към този нар, скован от полуобгорена врата… Ужас го обзе при мисълта, че може да загуби тази жена, след като я бе намерил, бе дошъл при нея, всичко, което се вършеше в Германия, в Европа, е било, за да я срещне… По-рано не го разбираше, забравяше я, тя му изглеждаше симпатична именно защото нищо сериозно не го свързваше с нея. На този свят нямаше нищо освен нея, всичко потъна в снега… съществуваше само това дивно лице, леко повдигнатите ноздри, странните очи и този влудяващ детински, безпомощен израз, съчетан с умора. През октомври тя го намери в болницата, дойде пеша и той не пожела да я види, не излезе при нея.

Тя видя — не беше пиян. Коленичи и зацелува ръцете й, зацелува краката й, после повдигна глава, притисна чело и бузи до коленете й, заговори бързо, разпалено, но тя не го разбираше и той знаеше, че не го разбира — нали знаеше само ужасния език, на който в Сталинград говореха войниците.

Знаеше, че пътят, който го бе довел при тази жена, сега ще я откъсне от него, ще ги раздели завинаги. Коленичил, прегръщаше краката й и се взираше в очите й, и тя се вслушваше в припрените му думи, искаше да разбере, да отгатне какво говори, какво става с него.

Никога не бе виждала лицето на германеца такова, бе си мислила, че само руснаците могат да имат такива страдащи, умолителни, гальовни, безумни очи.

Той й говореше, че тук, в мазето, докато бе целувал краката й, за пръв път не от чужди думи, а с кръвта на сърцето си е познал любовта. Че му е по-скъпа от миналото, от майка му, че му е по-скъпа от Германия, от бъдещия му живот с Мария… Че я е обикнал. Че стените, издигнати от държавите, расовата ярост, огнените вълни на тежката артилерия не означават нищо, безсилни са пред силата на любовта… И той е благодарен на съдбата, която преди смъртта му даде да го разбере.

Тя не разбираше думите му, знаеше само „Халт, ком, бринг, шнелер“. Бе чувала само: „Давай, капут, цукер, брот, чупка, къш оттук“.

Ала сега се досещаше какво става с него, виждаше душевния му смут. Гладната, лекомислена любовница на германския офицер със снизходителна нежност наблюдаваше слабостта му. Разбираше, че съдбата ще ги раздели, и беше по-спокойна от него. Сега, видяла отчаянието му, почувства, че връзката й с този човек се превръща в нещо, което смайваше със силата и дълбочината си. Чу го в гласа му, усети го в целувките, в очите му.

Замислено галеше Бах по косите, а в хитрата й главица се надигна опасението, че тази неясна сила може да сграбчи, да завърти, да погуби и нея… А сърцето биеше, биеше и не искаше да чува хитрия, предупреждаващ, плашещ глас.