Василий Гросман
Живот и съдба (41)

41

Санитарят въведе Абарчук в болничния коридор, който имаше своя особена, различна от бараките, лоша миризма. В полумрака те минаха покрай струпани дървени носилки и навързани на денкове стари ватенки, очевидно приготвени за дезинфекция.

Магар лежеше в изолатора — стайче със стени от греди, в което почти долепени един до друг бяха сложени два железни кревата. В изолатора обикновено слагаха или болни от инфекциозни болести, или напълно изтощени умиращи. Тънките крачка на креватите изглеждаха като телени, но не бяха изкривени, на тези кревати никога не бяха лежали пълни хора.

— Не тук, не тук, по-надясно — разнесе се един толкова познат глас, че Абарчук почувства — няма бели коси, няма затвор, отново е тук онова, заради което бе живял и би бил щастлив да даде живота си.

Взря се в лицето на Магар и задъхан от вълнение, бавно произнесе:

— Здравей, здравей, здравей…

В усилието си да надвие вълнението, Магар каза с престорено делничен глас:

— Ха сядай де, сядай насреща ми, на леглото.

Улови погледа, който Абарчук хвърли към съседния креват, и добави:

— Няма да го събудиш, него вече никой не може да го събуди.

Абарчук се наведе, та по-добре да вижда лицето на другаря си, после пак погледна към покрития покойник:

— Отдавна ли е…

— Умря преди два часа, санитарите засега не го пипат, чакат лекаря, така е по-добре, че като сложат друг, жив, няма да можем да си поприказваме.

— Вярно — каза Абарчук и не зададе въпросите, които живо го интересуваха: „Та значи тебе с Бубнов ли те съдиха, или по делото на Соколников? А каква ти е присъдата? Във Владимирския, или в Суздалския политизолатор те сложиха? Особеното съвещание, или Военната колегия? Подписа ли признание?“

Извърна се към покритото тяло и попита:

— Ами кой е, от какво умря?

— Умори го лагерът, разкулачен бил. Викаше някаква Настя, все искаше да тръгва нанякъде…

Абарчук постепенно различи в полумрака лицето на Магар. Не би го познал, как да не се е променил, напротив — същински смъртник!

Почувствал в гърба си докосването на коравата, свита в лакътя ръка на покойника, усетил погледа на Магар, си помисли: „И той сигурно си казва, че никога не би ме познал“.

А Магар рече:

— Чак сега проумях — той все гъгнеше нещо като во… во… во…, значи е молел за вода, канчето е до него, поне да бях изпълнил последното му желание.

— Виждаш ли, и мъртвият се намесва.

— Ами то се знае — каза Магар и Абарчук долови познатата, винаги развълнувана интонация: обикновено Магар така започваше сериозен разговор. — Нали уж говорим за него, пък имаме предвид себе си.

— Не, не! — Абарчук улови горещата длан на Магар, стисна я, прегърна го през раменете, затресе се от беззвучни ридания, задъха се.

— Благодаря ти — мърмореше, — благодаря ти, благодаря, другарю, приятелю.

Двамата мълчаха и дишаха тежко. Дишането им се сливаше ведно и на Абарчук му се струваше, че не е само дишането.

Магар заговори пръв.

— Слушай — каза той, — слушай, приятелю, за последен път те наричам така.

— Я стига, ще живееш! — възкликна Абарчук.

Магар седна в леглото.

— Ще бъде мъчение за мене, но съм длъжен да ти кажа. И ти слушай — обърна се към покойника, — и за тебе се отнася, за твоята Настя. Това е моят последен революционен дълг и аз ще го изпълня! Ти, другарю Абарчук, си особена натура. Пък се и срещнахме някога в особено време, мисля, нашето най-добро време. И ще ти кажа… Сгрешихме. Ето докъде ни докара грешката ни — виждаш… трябва от него да искаме прошка. Я дай да запаля. Ама какъв смисъл да се каем. Няма да изкупим вината си с никакво покаяние. Та това исках да ти кажа. Като първо. Сега второто. Ние не разбирахме свободата. Ние я смазахме. И Маркс не я е оценил: тя е основа, смисъл, база под базата. Без свобода няма пролетарска революция. Това беше второто, сега слушай третото. Минаваме през лагери, през тайгата, но вярата ни е по-силна от всичко. Не е сила това, а слабост, самосъхранение. Там, извън телените мрежи, самосъхранението подсказва на хората да се променят, инак ще загинат, ще ги пратят в лагер — затова комунистите си създадоха кумир, накичиха се с пагони, облякоха мундири, изповядват национализма, вдигнаха ръка срещу пролетариата, ако трябва, ще стигнат до черносотничество… А тук, в лагера, същият инстинкт им подсказва да не се променят — ако не искаш да ти облекат дървената униформа, не се променяй през лагерните десетки години… Две страни на една монета…

— Престани! — кресна Абарчук и размаха пред лицето на Магар свит юмрук. — Прекършили са те! Не си издържал! Това, което каза, е лъжа, безумие.

— Да беше така, хубаво, но съм с ума си. Ето, отново те призовавам! Както те призовах преди двайсет години! Ако не можем да живеем като революционери, да умрем — това не е живот.

— Стига, достатъчно!

— Прости ми. Разбирам те. Приличам на стара хетера, която плаче за изгубената си добродетелност. Но ти казвам: помни! Скъпи мой, прости ми…

— Да ти простя ли? Аз бих предпочел да лежа до тебе като този мъртвец, да не бяхме доживели да се срещнем…

Вече на вратата Абарчук изрече:

— Ще дойда пак… Ще те вразумя аз тебе, сега аз ще съм ти учител.

На сутринта Абарчук срещна в лагерния двор санитаря Трюфелев, който влачеше шейна с гюм мляко, овързан с въжета. Странно изглеждаше отвъд Полярния кръг човек с изпотено лице.

— Твоето приятелче няма да пие мляко — каза той, — нощес се обесил.

Приятно е да смаеш някого с новина — и санитарят загледа Абарчук с тържествуващо дружелюбие.

— Оставил ли е бележка? — попита Абарчук и глътна повечко леден въздух. Помисли си, че Магар непременно е оставил бележка — онези, снощните му думи са го връхлетели случайно.

— Защо да оставя бележка? Каквото и да напишеш — все при оперативния ще попадне.

Тази нощ беше най-тежката в живота на Абарчук. Лежеше и не помръдваше, стиснал зъби, вперил широко отворени очи в стената, покрита с тъмни следи от смачкани дървеници.

Обръщаше се към сина си, на когото навремето не бе пожелал да даде своето име, и го зовеше: „Сега имам само тебе, ти си ми единствената надежда. Виждаш ли, приятелят, учителят Магар искаше да задуши ума ми, волята ми, и самият той се обеси. Толя, Толя, само тебе, единствено тебе имам на света. Виждаш ли ме, чуваш ли ме? Ще узнаеш ли някога, че твоят баща тази нощ не се прекърши, не се разколеба?“

А наоколо, наблизо спеше лагерът — спеше тежко, гръмко, грозно, сред тежък спарен въздух, хъркаше, мърмореше, сънливо подвикваше, скърцаше със зъби, проточено стенеше и плачеше.

Абарчук изведнъж се надигна на нара, стори му се, че наблизо се размърда сянка.