Василий Гросман
Живот и съдба (125)

51

Шофьорът Семьонов, който бе пленен заедно с Мостовской и Софя Осиповна Левинтон, след десет седмици гладен лагер близо до фронтовата линия бе изпратен с голяма група пленени червеноармейци към западната граница.

В крайфронтовия лагер нито веднъж не го удариха с юмрук, с приклад, не го ритнаха с ботуш.

В лагера цареше глад.

Водата ромоли във вадата, плиска се, въздиша, шуми край брега и ето че водата бучи, реве, влачи канари, като сламчици понася огромни дървета и сърцето ти изстива, щом видиш притисната между тесни брегове река, която разтърсва скали, и ти се струва, че това не е вода, а тежки маси оживяло, разярено, освирепяло прозрачно олово.

Подобно на водата, гладът е постоянно и естествено свързан с живота и не щеш ли, той се превръща в сила, унищожаваща тялото, прекършваща и обезобразяваща душата, изтребваща многомилионни живи маси.

Гладът, ледовете и снеговете, степните и горски засушавания, наводненията, морът унищожават стада овце и коне, убиват вълци, пойни птици и лисици, диви пчели, камили, костури, усойници. По време на стихийни бедствия хората в своите страдания се изравняват с животните.

Ако пожелае, държавата е в състояние принудително, изкуствено да улови, да притисне с бентове живота и тогава, подобно на вода между тесни брегове, страшната сила на глада разтърсва, осакатява, прекършва, унищожава човек, племе, народ.

Гладът изцежда молекула след молекула белтъчините и мазнините от клетчиците на тялото, гладът размеква костите, изкривява рахитичните крачета на децата, разводнява кръвта, причинява световъртежи, изсушава мускулите, изяжда нервната тъкан, гладът потиска душата, пропъжда радостта, вярата, унищожава силата на мисълта, ражда покорство, низост, жестокост, отчаяние и равнодушие.

Човешкото понякога напълно погива у човека и това гладно същество вече е способно да убива, да изяжда труповете, да людоедства.

Държавата е в състояние да построи бент, отделящ пшеницата, ръжта от онези, които са ги сели, и така да предизвика страшен мор като онзи, който унищожи стотици хиляди ленинградчани по време на хитлеристката блокада, който умъртви милиони военнопленници в хитлеристките лагерни кошари.

Храна! Хранене! Ядене! Лапачка! Засищане и похапване! Хапване и плюскане! Хлебец! Гозбица! Хранене! Тлъста, месна, диетична, оскъдна трапеза. Трапеза богата и щедра, изискана, простичка, селска! Ястия. Ядиво. Ядиво…

Картофени обелки, кучета, жабешко, охлюви, гнили зелеви листа, спарено цвекло, конска мърша, котешко месо, месо от врани и гарги, влажно горяло зърно, кожа от колани, от ботуши, лепило, пръст, напоена с мазна помия, излята от офицерската кухня — това е все ядиво. Това е, което пропуска бентът.

Това ядиво се изнамира, дели се, заменя се срещу друго, краде се от ближния.

На единайсетия ден от пътуването, когато ешелонът бе спрял на гара Хутор Михайловски, охраната измъкна припадналия Семьонов от вагона и го предаде на железопътните власти.

Един възрастен германец, комендантът на гарата, няколко мига гледа полумъртвия червеноармеец, който седеше, подпрян на стената на пожарната барака.

— Остави го да пълзи към селото, в килията ще умре след един ден, а няма за какво да го разстрелваме — каза комендантът на преводача.

Семьонов се затътри към близкото село.

В първата къща не го пуснаха.

— Нямаме нищо, върви си — отговори му иззад вратата бабешки глас.

На втората къща чука дълго, никой не се обаждаше. Или нямаше никого, или беше заключено отвътре.

В третата къща вратата беше полуотворена, влезе в пруста, никой не се обади и Семьонов влезе в стаята.

Облъхна го топлина. Зави му се свят и той легна на пейката до вратата.

Семьонов дишаше тежко и учестено, оглеждаше белите стени, иконите, масата, печката. След лагерните кошари всичко това го разтърсваше.

Пред прозореца се мярна сянка и в стаята влезе някаква жена, видя Семьонов и подвикна:

— Кой си?

Не отговори нищо. Ясно беше кой е.

Този ден не безжалостните сили на могъщите държави, а един човек, старата Христя Чуняк решаваше неговите живот и съдба.

Слънцето гледаше иззад сивите облаци военната земя и вятърът — същият, който бе минал над траншеи и огневи точки, над бодливата лагерна тел, над трибуните и специалните отдели, сега виеше под прозорчето на къщата.

Жената даде на Семьонов канче мляко и той, преглъщайки жадно и с усилие, загълта.

Изпи млякото и повърна. Червата му се преобръщаха, очите плачеха и той сякаш пред свършека си с вой смучеше въздух и отново, и отново повръщаше.

Искаше някак да се спре, в главата му се въртеше една мисъл — стопанката ще го изгони, такъв дрипав и мръсен.

С възпалените си очи видя, че тя донесе парцал, започна да бърше пода.

Искаше да й каже, че той всичко ще почисти, ще измие, само да не го пъди. Но можеше само да ломоти неразбрано, да обяснява с треперещи пръсти. Времето минаваше. Старицата ту излизаше от къщата, ту влизаше. Не пъдеше Семьонов. Може да е помолила съседката да доведе германски патрул, да извика полицая?

Стопанката сложи на печката казан с вода. Стана горещо, парата заплува над водата. Лицето на старицата изглеждаше навъсено, ядно.

„Ще ме изпъди и ще дезинфекцира след мене“ — помисли си той.

Жената извади от раклата бельо, панталон. Помогна на Семьонов да се съблече, върза на бохчица неговото бельо. Той усети миризма — на мръсното си тяло, на просмуканите с урина и кървави изпражнения долни гащи.

Тя помогна на Семьонов да седне в коритото и неговото изпохапано от въшките тяло почувства докосването на нейните грапави, силни длани, по раменете и гърдите му потече топла сапунена вода. Внезапно се задави, затресе се, разлюля се отвътре и като си гълташе сополите, запищя, заподвиква: „Мамо… мамичко… мамичко“.

Тя бършеше със сив конопен пешкир просълзените му очи, косата, раменете. Подхвана Семьонов под мишниците и го сложи да седне на пейката, наведе се и взе да бърше приличащите на вейки крака, облече го с риза и гащи, закопча белите, облечени с плат копченца.

Изля от коритото във ведрото черната, кирлива вода и я изнесе.

Постла на печката овчи кожух, отгоре — кенарено платно, взе от кревата голяма възглавница, сложи и нея там.

После леко, като че беше пиле, повдигна Семьонов и му помогна да се покатери на печката.

Семьонов лежеше в полуунес. Тялото му чувстваше немислимата промяна — стремежът на безжалостния свят да унищожи едно измъчено добиче бе престанал да действа.

Ала нито в лагера, нито в ешелона бе изпитвал такива страдания като сега — краката му изтръпваха, пръстите го боляха, кършеха го костите, гадеше му се, главата му се изпълваше със студена, черна каша, ту пък изведнъж олекваше и се изпразваше, завиваше му се свят, очите го боляха нетърпимо, нападна го хълцавица, сърбяха го клепачите. А от време на време нещо го пробождаше в сърцето, то замираше, вътрешностите му се изпълваха с дим и сякаш идваше смъртта.

Изминаха четири дни. Семьонов слезе от печката, тръгна из стаята. Беше смаян, че светът се оказа пълен с храна. В лагерния му живот имаше само гнило цвекло. На земята съществуваше сякаш само мътна помия — лагерната супа, някаква кашица, вмирисана на гнило.

А сега видя просо, картофи, зеле, сланина, чу кукуригане на петел.

Също като дете си мислеше, че на света има двама вълшебници — добър и лош, и все го беше страх, че лошият вълшебник пак ще надвие добрия и ситият, топъл, добър свят ще изчезне и той отново ще дъвче колана си.

Заинтересува го ръчната мелница, производителността й беше ужасяваща — челото му плувваше в пот, докато успяваше да смели няколко шепи сиво, влажно брашно.

Семьонов почисти с пила и шкурка ремъка, стегна болта, който свързваше механизма с плоските камъни на мелачката. Свърши всичко, както подобава на вещ московски монтьор, поправи грубата работа на селския майстор, но след това мелницата взе да работи още по-лошо.

Семьонов лежеше на печката и мислеше как е по-добре да мели пшеницата.

На сутринта отново разглоби мелницата, пригоди й разни колелца и части от стар часовник с топузи.

— Лельо Христя, вижте — рече самохвално и й показа как работи приспособената от него двойна зъбчата предавка.

Те почти не разговаряха. Тя не му разказваше за своя умрял през 1930 година съпруг, за безследно изчезналите си синове, за дъщеря си, която бе заминала за Прилуки и бе забравила майка си. Не го питаше как е бил пленен, откъде е, от село или от града.

Той се страхуваше да излиза, дълго се взираше през прозореца, преди да иде до нужника, винаги бързаше да се прибере в къщата. Затръшнеше ли се врата, паднеше ли на пода някое канче, се плашеше, мислеше си: край на доброто, престана да действа силата на старата Христя Чуняк.

Когато се зададеше съседка, Семьонов се покатерваше на печката и лежеше там, като внимаваше да диша безшумно, да не киха. Но тук рядко се отбиваха съседи.

В селото нямаше германци, бяха разквартирувани в железничарското селище край гарата.

Мисълта, че живее сред топлина и уют, а наоколо бушува война, не будеше угризения у Семьонов, той много се страхуваше, че светът на лагерите и глада ще го всмуче отново.

Когато се събуждаше сутрин, се страхуваше да отвори очи, струваше му се, че през нощта вълшебството е изчезнало и ей сега ще види лагерната бодлива тел, охраната, ще чуе дрънченето на празното котле.

Лежеше със затворени очи, ослушваше се дали Христя не е изчезнала.

Почти не мислеше за близкото минало, не си спомняше за комисаря Кримов, за Сталинград, за германския лагер, за ешелона. Но всяка нощ викаше и плачеше насън.

Една нощ се смъкна от печката и пълзешком стигна до миндера, свря се под него и спа там до сутринта. А на сутринта не можа да си спомни какво толкова е сънувал.

На няколко пъти бе виждал как по селската улица минават камиони, натоварени с картофи, чували жито, веднъж видя и лека кола, „Опел Капитен“. Моторът теглеше добре, колелата не буксуваха в селската кал.

Сърцето му замираше, щом си представеше — в пруста ще загъгнат чужди гласове, после в стаята ще нахълта германски патрул.

Разпитваше леля Христя за германците.

Тя отговаряше:

— Има и не толкоз лоши германци. Кога фронтът минаваше от тука, у дома имаше двама — единият студент, другият художник. Все си играеха с децата. После пък един шофьор, той си носеше котка. Върне се отнякъде — котката при него, пък той й дава сланина, масло. Викаше, че още от границата си я носел. Седи на масата, а тя в скута му. И на мене добро правеше, дръвца ще ми докара, друг път чувалче брашно. Ама има германци, дето убиват деца, убиха един старец, съсед ми беше, за хора ни нямат, къщата им гаче е обор, ходят голи пред жените. Тука имаме и полицаи от нашите, от село — гаврят се с людете.

— От нашите няма такива зверове като германците — каза Семьонов и попита: — Ами не ви ли е страх, лельо Христя, дето живея у вас?

Тя завъртя глава и каза, че в селото има много освободени пленници, вярно, все украинци, върнали се по родните си места. Но нали може да представи Семьонов за свой племенник, син на сестра й, която заминала с мъжа си за Русия.

Семьонов вече познаваше съседите по физиономия, познаваше бабичката, която не го пусна първия ден. Знаеше, че вечер младите момичета ходят на кино на гарата, че в събота на гарата „грала оркестра“ и стават забави. Много го интересуваше какви филми прожектират германците. Но у леля Христя идваха само стари хора, те не ходеха на кино. И нямаше кого да попита.

Съседката донесе писмо от дъщеря си, която била взета на работа в Германия. Семьонов не разбра някои места от писмото, обясниха му ги. Момичето пишеше: „Долетяха Ванка и Гришка: остъкляваха прозорци“. Ванка и Гришка служели в авиацията. Значи, германският град е бил атакуван от съветската авиация.

По-нататък момичето пишеше: „Валя дъжд като в Бахмач“. И това означавало въздушни нападения, в началото на войната имало такива срещу гара Бахмач.

Същата вечер у Христя дойде висок слаб старец. Огледа Семьонов и каза на чист руски:

— Откъде си, юначе?

— Пленник съм — отговори Семьонов.

Старецът каза:

— Всички сме пленници.

По времето на Николай Втори, в казармата, бил артилерист и захвана да възпроизвежда пред Семьонов артилерийските команди, имаше невероятна памет. Подаваше командите дрезгаво, на руски, а за изпълнението им рапортуваше звънливо, с украински акцент, по младежки, явно бе запомнил интонациите на своя и на началническия глас, както бяха звучали преди много години.

После започна да хули германците.

Разказа на Семьонов как хората отначало се надявали, че германците ще „нулират“ колхозите, да, ама германците се сетили, че колхозите ще бъдат от полза и на тях. Организирали петкъщия, десеткъщия, на принципа на звената и бригадите. Леля Христя издума с печален, провлечен глас:

— Ох, колхози, колхози!

Семьонов каза:

— Е, че какво им е на колхозите, навсякъде имаме колхози.

И тогава старата Чуняк му рече:

— Ти мълчи. Забрави ли как дойде при мене от ешелона? На същия хал беше цяла Украйна през трийсета година. Изядохме всичката коприва, пръст ядяхме… Взеха ни житото до последното зрънце. Моят човек умря, пък и аз колко се мъчих! Подух се, гласа си изгубих, не можех и да ходя.

Семьонов бе поразен, че и старата Христя е гладувала като него. Беше си мислил, че гладът, морът са безсилни пред стопанката на тази добра къща.

— Да не сте били кулаци? — попита.

— Какви ти кулаци. Целият народ се съсипа, по-лошо от война беше.

— Ами ти от село ли си? — попита старецът.

— Не — отговори Семьонов, — аз съм кореняк московчанин, и баща ми е кореняк московчанин.

— Ха, видиш ли — самохвално каза старецът, — ако беше тука по колективизацията, нямаше да оживееш, от първите щеше да се гътнеш. Защо, мислиш, аз останах жив? Разбирам природата. Ще речеш — жълъди, липови листа, коприва, лобода? Не, народът първо тях опоска. А аз знам петдесет и шест растения, дето стават за ядене. Затуй оживях. Пролетта едва се пуква, още няма ни едно листенце, а аз вече изравям коренчета от земята. Всичко знам, братле: всяко коренче и корите, и цветчетата, и всяка тревичка. Крава, овца, кон — всичките може да изпукат от глад, ама аз не, по-тревояден съм от тях.

— От Москва си значи? — бавно попита Христя. — Пък аз да не зная, че си бил от Москва.

Съседът си отиде. Семьонов легна да спи, а Христя остана с ръце, подпрели скулите, да се взира в черното нощно небе.

Богата реколта се бе родила през онази година. Пшеницата израсна като плътна стена, висока, до рамото на нейния Василий, а Христя не се виждаше сред нея.

Тих провлечен стон огласяше селото, живи скелетчета, децата пълзяха по пода, без сили от гладния задух. Жените се трепеха да търсят някакво вариво — всичко беше изядено, сварено — копривата, жълъдите, липовите листа, търкалящите се край къщите копита, кокали, рога, необработените овчи кожи… А младите момчета, пристигнали от града, обикаляха дворовете, прескачайки мъртви и полумъртви хора, отваряха мазетата, копаеха в бараките, бучкаха железни пръти в земята, търсеха, изчопляха кулашкото зърно.

Един задушен летен ден Василий Чуняк притихна, спря да диша. Точно тогава в къщата отново влязоха градски юначаги и един синеок мъж с кацапски^[1] изговор на „а“, също като на Семьонов, приближи до умрелия и каза:

— Опъва се туй кулашко племе и живота си не жали.

Христя въздъхна, прекръсти се и захвана да застила леглото.