Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живот и съдба (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Жизнь и судьба, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015)
Корекция
sir_Ivanhoe (2016)

Издание:

Василий Гросман

Живот и съдба

 

Роман

Първо издание

 

Превод: Здравка Петрова

Редактор: Георги Борисов

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Даниела Гакева

 

Василий Гроссман

Жизнь и судьба

Роман в трех книгах

 

© Editions L’Age d’Homme and the Estate of Vasily Grossman 1980–1991

© The Estate of Vasily Grossman 1992

 

© Здравка Петрова, превод, 2009

© Димитър Келбечев, художник, 2009

© Ростислав Димитров, типографско оформление, 2009

© Факел експрес, 2009

© Издателска къща Жанет 45, 2009

 

ISBN 978-954-9772-60-9 (Факел експрес)

ISBN 978-954-491-519-3 (Издателска къща Жанет 45)

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 60,5

 

Предпечат: „Студио Стандарт“ ЕООД

Печат: Полиграфически комплекс „Жанет 45“ — Пловдив

 

Факел експрес, София

Издателска къща Жанет 45, Пловдив

История

  1. — Добавяне

10

Тишината висеше плътна, без пролуки, и на света сякаш нямаше нито степ, нито мъгла, нито Волга — само тишина… По тъмните облаци прелетяха светли бързи ситни вълнички, а после сивата мъгла отново стана кървава и изведнъж грохот обгърна и небето, и земята…

Близките и далечните оръдия обединиха гласовете си, а ехото укрепваше връзката им, разширяваше сложната мешавица от звуци, изпълващи целия гигантски куб на бойното пространство.

Пръснатите къщурки трепереха и буци глина се откъртваха от стените, беззвучно падаха на пода, вратите на къщите в степните села взеха да се отварят и затварят сами, по младото огледало на леда върху езерото плъзнаха пукнатини.

Завъртяла тежката си, гъстокосместа копринена опашка, хукна нанякъде лисица, а заекът побягна не от нея, а след нея; размахали тежките си криле, може би за пръв път обединени, заедно се вдигнаха във въздуха хищниците на деня и хищниците на нощта… Тук-там от дупките си наизскачаха сънливи лалугери — така побягват от пламналите си къщи вдигнати от сън, раздърпани стопани.

Влажният утринен въздух на огневите позиции се затопли вероятно с цял градус от допира на хилядите горещи артилерийски цеви.

От предния наблюдателен пункт ясно се виждаха избухванията на съветските снаряди, въртенето на мазния черен и жълт пушек, купищата пръст и мръсен сняг, млечната белота на стоманения огън.

Артилерията замлъкна. Облакът дим бавно смесваше своите обезводнени, горещи валма със студената влага на степната мъгла.

И небето начаса се изпълни с нов звук, ръмжащ, еластичен, широк — на запад летяха съветски самолети. Тяхното бучене, звън, рев правеха веществена, осезаема многоетажната висота на сляпото облачно небе, бронираните щурмови самолети и изтребителите летяха, притиснати към земята от ниските облаци, а в облаците и над облаците басово ревяха невидими бомбардировачи.

Германци в небето над Брест, руско небе над Приволжката степ.

Новиков не мислеше за тези неща, не си спомняше, не сравняваше. Онова, което изживяваше, беше по-значително от спомена, от сравнението, от мисълта.

Стана тихо. Хората, които бяха очаквали тишината, за да дадат сигнал за атака, и хората, готови по сигнала да се втурнат към румънските позиции, за миг се задавиха в толкова тишина.

В тишината, подобна на нямо и мътно архейско море, в тези секунди се определяше точката, където щеше да завие кривата на човечеството. Колко е хубаво, какво щастие е да участваш в решаваща битка за Родината. Колко е мъчително, ужасно да се изправиш пред смъртта в цял ръст, да не се пазиш от смъртта, да се стремиш към нея. Колко е страшно да загинеш толкова млад. А ти се иска, иска ти се да живееш. Няма на света по-силно желание от желанието да запазиш младия си, толкова кратко живян живот. Това желание не е в мислите, то е по-силно от мисълта, то е в дъха, в ноздрите, то е в очите, в мускулите, в хемоглобина, който жадно поглъща кислород. То е тъй огромно, че с нищо не може да се сравни, невъзможно е да го измериш. Страшно е. Страшно е преди атака.

Гетманов въздъхна шумно и дълбоко, погледна Новиков, полевия телефон, радиопредавателя.

Лицето на Новиков учуди Гетманов — то не беше лицето, което Гетманов бе познавал през всичките тези месеци, а го бе виждал различно: гневно, угрижено, надменно, весело и мрачно.

Неунищожените румънски батареи една след друга оживяха, отдалече откриха бърз огън към предната линия. По земните цели откриха огън мощните зенитни оръдия.

— Пьотър Павлович — силно развълнуван каза Гетманов, — време е! Където се пие, там се и разлива.

Необходимостта да се жертват хора в името на делото винаги му бе изглеждала естествена, неоспорима не само по време на война.

Ала Новиков не бързаше, той нареди да го свържат с командира на тежкия артилерийски полк Лопатин, чиито калибри току-що бяха работили по набелязаната ос на движението на танковете.

— Внимавай, Пьотър Павлович, Толбухин ще те изяде. — И Гетманов посочи ръчния си часовник.

Новиков не искаше да признае своето срамно, смешно чувство не само пред Гетманов, но и пред себе си.

— Ще загубим много машини, жал ми е за машините — каза той. — Трийсет и четворките са красавици, а тук става въпрос за няколко минути, ще притиснем зенитните и противотанковите батареи — като на длан са пред нас.

Степта димеше пред него, хората, застанали наблизо в окопчето, не откъсваха очи от лицето му; командирите на танковите бригади чакаха неговата радиозаповед.

Целият беше във властта на своята занаятчийска полковнишка страст към войната, грубото му честолюбие трепкаше от напрежение, и Гетманов го притесняваше, и от началството го беше страх.

Освен това отлично знаеше, че думите, които ще каже на Лопатин, няма да се изучават в историческия отдел на Генералния щаб, няма да получат похвалата на Сталин и Жуков, няма да приближат желания орден „Суворов“.

Съществува едно право, по-силно от правото, без да се замислиш, да изпратиш хора на смърт — правото да се замислиш, преди да го направиш. Новиков се показа достоен за тази отговорност.